КОСИТЕ РАЗПИЛЕНИ ПО ВЪЗГЛАВНИЦАТА…
Из книгата „Много думи малко думи”
***
косите
разпилени по възглавницата
събраха утринния топъл дъжд
да му разкажат още сънени
за храбрата лисица
лисицата с кокошката в уста
която вчера
през деня
играеше на гоненица със съгледвачите
стопанина на жертвата
и дългата му сопа
лисицата си поигра
размятайки красивата опашка в градината
и празния сайвант
и свойски се отправи по-нататък
на двора кучетата мълчаливо
и радостно размахваха опашки
за загубата на пернатите
незащитени и свободни
единствено петелът извести.
***
прощават ми тревите
и земята
отърсват стъпките ми
тръгват
викат
викат….
не си на раменете ми
на гръб не те понесох
в ръцете ми не си
вдън клетките ми може би…
сърцето ти
сърцето си
изгубих сред тревите.
***
не зная накъде вървиш
натам
след мисълта ти
следвам
долавям смяната
обрата
завивам
връщам се
кръжа наоколо
загатвам
въображаемо
болезнено реално
невидимо
присъствието ти
вселените докосва
началото и края сътворява.
***
ти
тук си още
мисълта препуска към жаркото
копнежно лято
към фината умора на есенното пладне
към низкия и плътен сняг на дните
ръката ми там търси листа
там ласка подир ласка скитат
в леда се вбиват
в обичта им тъмна
наднича любопитна риба
сърцето ми разрежда занемява
кръвта ми тихо стине в хоризонта
лилаворозов от изгряващото слънце…
душата ми край теб прелита
пресреща те в съня ти
безотказно
ти тук си още.
***
и музика във всичко и докосване
и звуци непонятни но тъй близки
ако дадеш ухо
и ги долавяш
и никого за нищичко не съдиш
и обичта допускаш да се случи
и онзи дето непознато ти говори
разбираш не по устните
в сърцето
заслушан
барабанът все тъй бие
и с ясни ритми еква по земята
където ти и той сте
и луната
и слънцето изгряло за минута
и цветето отворило устенца
да пие и да пее от наслада
тъй живото посяга в битието
да сегне камъкът
закротен под дъждеца
небитие и битие се сливат
и нежно ни разкриват същината.
***
баща ми
моя татко на колене
край одъра на мама
затиснал с камък болката
безсолното си Его
с лъжичка бебешка опитваше да я нахрани
да пъхне в стиснатите устни мляко
три часа само преди края
не бях го виждала откакто помнех
не го видях оттук нататък
да коленичи някъде пред някого
такъв баща и татко нямах
тогава пред вощеничката стопена
пред малката ми майчица
- пораснало съсухрено дете -
подви колене татко и стоя
додето в Отвъдното прекрачи мама
дете и вощеничка догоряла
изправихме баща ми
моя татко
изведохме го вън
на стъпалата седна
подпря главата си с ръце
за да не падне
от коленете му
надолу към земята.
***
от двамата дядовци
този винаги беше и е само на снимка
знае го майка ни знаем го брат ми и аз
този от снимката на име Иван
баба ни казваше - едър и бавен
кротък и мирен човек
от препирни се боеше
малко на него приличам
воювал в Балканската
свършила битката
оцелял и приседнал на камък
там го намерил куршума
ненарочен за него
но негов
после предали на баба ми
нищото
там си останал погребан
- из Сръбско
майка добавяше -
бях двегодишна
закъснях да го видя
помня че дърпах ръкава на майка си
плачеше денем и нощем
месеци денем и нощем….
дядо ми
този голям кротък и мирен дядо Иван
загинал мърцина
не е герой от войната Балканска
малко на него приличам.
***
а жената сълзата умее да крие
само трие с ръка по лицето си сянката
и попива с очи нещо важно навън
да не видят какво е в душата закътано
а жената в сълзата си спомена скрива
щом я грабне и свие на две половини
нещата лицата минутите свидни
в пътя нейде пресрещнати
в пътя вече отминали
а жената сега все се учи да бъде
и не смогва да е
все отлага за утре
и сълзата укрита бавно бавно се стича
по лицата на близките
и в свещта на земята.
***
на стъпалата
враснала в камъка
в корените на здравеца
в жуженето на пчелите
отваря вратите на слънцето заран
затваря ги вечер
пее с тревите
проплаква в съня ни
неизменна
бдяща
наша
потребна
отритната обич.
***
старата перуанка съм
от езерото Титикака
старата перуанка с тръстиковото битие
жената с плитките и шапката
гостувам на земята
със Слънцето у мен и боговете
не преча не ранявам
вземам само онова което е живот
на камък смилам зърно
опичам хляба в глинено огнище
тъка прекрасни древни цветове
тръстика връзвам меся глина
на острова изкусно изграден е ред на къщата ми
обичам да дарявам децата хората животните с
усмивка
приемам и навикналите на многото ненужно
дошлите отдалеч харесват мойте тъкани
от тях надничат достойно минало и настояще
и корените ни
които идват от небето
посрещам и изпращам с лицето и ръцете си
приятно карамелени от въздуха висок
посрещам и изпращам дни и нощи
населени с каквото се полага
еднакво дружелюбно и засмяно
еднакво близко и далеч
в тръстиковото битие
жената от Перу съм
на възли са лицето и ръцете ми
готово е въжето ми
и вече питам езерото Титикака
кога ще ме изтегли към небето
