Мария Антонова

Бях решила да продам наследствeния си апартамент, за да мога да си купя по-малък. Щеше да ми бъде по-удобен за поддържане, а и този бе твърде голям за сам човек. Дадох обява. Междувременно всяка сутрин преглеждах обявите във вестниците. Един ден попаднах на това, което търсех: Гарсониера с изглед към Южния парк, с линии на градския транспорт към всички посоки на столицата. Тъкмо за мен. Веднага позвъних.
„Да, можете да дойдете, когато пожелаете. Тук винаги има човек.”
Качих се на автобус 76 и след петнадесет минути вече бях пред вратата. Собственикът и съпругата му ме поканиха да вляза. Предложиха кафе. През цялото време говореха за добрата цена на жилището, за бъдещите ми съседи. Гарсониерата наистина ми хареса и аз поисках още днес да отидем при нотариус и да оформим документите.
- Не, не сега. Нека това да стане следващия месец. Сега работим по един проект и сме много заети. Аз ще ви се обадя - каза мъжът.
Бях вече почти до вратата, когато чух да казва.
- Госпожо, извинявайте. Заради това, че ви отделихме достатъчно време ни дължите десет лева.
- Моля, как така? - учудих се аз.
- Нима ние не бяхме достатъчно търпеливи в обясненията, които искахте?
Беззащитна и сама, разбрах че имам работа с мошеници. За да не ми се случи нещо лошо, извадих десет лева и му ги дадох. Той ми отвори любезно вратата и заръча отново да дойда след около месец.
Докато си поемах въздух пред блока, до звънците застанаха мъж и жена. Чух бодрия глас на собственика.Тръгнах към спирката, твърдо решена да не продавам жилището си.
По-късно прочетох в пресата, че такива хора си изкарвали по една месечна заплата от такива като мен.