Текстовете на Иван Вазов, които биха могли да съставят корпус, условно онасловен “моите песни”, са с различни варианти в заглавието: “Недопята песен”, “В бъдещето” (“Люлека ми замириса”), “Песен, песен моя” (“Песни за Македония, 1913-1916”), “Моят път” (“Под гърма на победите”). Въпросът за “пеенето” и “песенността” в българската лирика е изясняван в литературознанието ни.(1) Любопитен е разговорът на лирическия Аз посредством “песен”. Или разговорът с другите чрез лирическия Аз за своите (моите) песни. Защото много от тези песни са за тях, за другите.
В продължение на всичките си творчески дни чрез лирическите си текстове Иван Вазов подновява и води този разговор, който в историята на българската лирика започва във времето на Петко Р. Славейков и завършва тогава, когато Николай Лилиев пише последната строфа на символистичната поезия. Изминало е продължително време на смяна на ценности и представи за поезия.
В тази рамка от историята на българската лирика, очертана от различни по същността си текстове (на Петко Р. Славейков и на Николай Лилиев), е разговорът на лирическия Аз във Вазовите стихотворения с другите за “моите песни”. От: “Моите песни кой ще разбира? / Те не услаждат клети робове” в “Новонагласената гусла” (“Пряпорец и гусла”, 1876), до увереността, че и в бъдещето този разговор ще продължи – “та мойте песни се ще се четът” – “В бъдещето” (“Люлека ми замириса”, 1919).
Останалата и в историята на литературата представа, че Вазовите песни “се ще се четът”, е поради това, че те са били отклик на “духа народни”, както твърди и поетът. Песните на Иван Вазов обаче не всякога са били отклик на “духа народни”. Не всякога поетът се е стремил песните му да бъдат това. Освен “отклик”, те са и разговор със себе си пред другите. Те са и показване на променящите се представи на поета за света. За мястото на твореца в него, за творчеството му. За душевния път, изминат чрез творчество.
Какво е мястото на “моите песни” на Иван Вазов сред българските лирически текстове от Петко Р. Славейков до Николай Лилиев?
Както се знае, с Петко Р. Славейков начева новобългарската лирика. Сред неговите текстове особено популярен е “Не пей ми се”. В тази творба разговорът на лирическия Аз с другите е за ценностите, заради които се пее чрез стихове (“стихове нареждал”). В “Не пей ми се” другите са поучавани. Говорещият (пеещият) лирически Аз осъзнава говоренето си като пророческо, като поучение. В това говорене няма отглас, то не е диалогично събитие. То е нравствен жест. Говорещият страда заради това, че не е чут. Другите не искат да чуят онова, за което той говори чрез “Не пей ми се”. Затова и говорещият (пеещият) символично окача лирата си на “безродни и бодливи глогини…”(2). Това е жест, противопоставен на културата на Възраждането. Ценностите на тази култура са раждането, съграждането. А мястото, където говорещият (пеещият) окача лирата си, е мъртво и нераждащо. Като мъртво и нераждащо се осъзнава и чуждото в “Изворът на Белоногата” на Петко Р. Славейков.
В “моите песни” в “Новонагласената гусла” лирическият Аз на Иван Вазов показва друго, различно от говорещия в “Не пей ми се“ поведение. Това е поведение не на проповядващия, а на служещия. В служението и чрез служението се осъществява разговорът на “моите песни” с другите. Говорещият (пеещият) лирически Аз наглася гуслата си (според образността на символиката през Възраждането) с по-нови струни. Иван Вазов е имал Петко Р. Славейков за свой учител в лириката и поради това (и не само поради това) е диалогичността между отделни техни текстове.
Както се знае, “Пряпорец и гусла” (1876) е първата стихосбирка на Иван Вазов. “Новонагласената гусла” в нея е програмен текст. Служението на лирическия Аз (говорещия) с песен на другите, разбирано като нравствена добродетел, се чете и в следващите стихосбирки – “Тъгите на България” (1877), “Избавление” (1878), донякъде в “Гусла” (1881), в “Поля и гори” (1884) и изцяло в “Сливница” (1885).
Текст, отново озаглавен “Моите песни” (подписан: Рилски манастир, 1891), Иван Вазов печата в “Звукове” (1893)(3). Това е най-дълго писаната и най-дълго подрежданата стихосбирка. Тя има две издания – през 1893 и 1897 г. След Възраждането “Звукове” създава представата за поетически образец. Още повече – през 1895 г. Иван Вазов е официално признат за “народен поет”. Текстовете на “Звукове” излизат паралелно с печатаните след 1892 г. в сп. “Мисъл” философски поеми на Пенчо Славейков. А после и паралелно с “Епически песни” (1896) и с втората част на “Епически песни” – “Блянове” (1898). В “Моите песни” е показан изминатият път. Стореното в служение чрез лира и песен, но най-вече – сегашното душевно състояние на лирическия Аз. В “Моите песни” е показана и една от идентичностите (може би най-съществената) на Иван Вазов.
Литературната ситуация през 80-те години е вече в значителна степен различна от възрожденската. В това време(4) Иван Вазов създава творчество, различно от онова през Възраждането. Възрожденските му творби наистина са “отклик на духа народен”. В стихосбирката “Звукове” обаче – по оценката на д-р Кръстьо Кръстев – се четат “субективистични в тясното значение на думата”(5) и индивидуалистични творби. Това е ново поведение на лирическия Аз, също и нова идентичност, показана в лириката на Иван Вазов. Поведението и идентичността са различни от идентичността, свързана със съзнанието за служение. През 80-те години в новата българска лирика идеята да се търси индивидуалистичната истина, личната философия за съществуването принадлежи на Иван Вазов. Началото е в “Звукове”. В този смисъл “Моите песни” – текстът, с който завършва стихосбирката, е разговор за изминатия духовен път. Това е разговор със себе си, поетизиран и представен за слушане пред другите. В историята на българската лирика същото повтаряне на образеца на “моите песни” – взиране в отминалото душевно време – ще видим по-късно у Пейо Яворов: първо в “Нощ”, а после и в “Песен на песента ми”. Тези текстове са разговор със своя огледален двойник. След тях начева “скиталчеството” в душевните дълбини на лирическия Аз на Пейо Яворов.
В “Моите песни” от “Звукове” на Иван Вазов е показано мълчанието сред другите, отбягването на разговора с тях. За него, за говорещия лирически Аз, “вашия въздух е болен”, “вашите улици са тесни”, “вашите страсти са дребни”, “вашия живот е скъден и жалък”. Вашият свят (или техният свят вече), на който е немислимо да се служи, се осъзнава като мъртъв – “гледам безучастие мъртвешко”. Затова и говорещият напуска този свят, търсейки живот за вътрешното си, душевното си време. Лирическият Аз намира този живот не в общение с човеците, а в общение с Творението. Неговите песни отново са разговор, общение, но с “планинските чисти обятия”, с лучите, с въздуха, с лазура небесен. С живота на онова, което не е сътворено от човеците. Светът на другите е чужд за говорещия.
Във времето от края на ХІХ век от този свят, осъзнат като чужд, бяга, като пътува, Алеко Константинов. Чуждостта на света е причината в поетическите текстове на Стоян Михайловски да се чете мечтата по нирвана и по лека смърт. Усилията на Пенчо Славейков са чрез културата да се създадат нравствените представи на вътрешния човек. Така да се промени и външният свят. Трагедията на Пейо Яворов в това време показва чуждостта на света.
Общението на Вазовия лирически Аз с Творението, със света и с живота на съвършената природа, е показано отново в “Моите песни”. Този текст е начало на стихосбирката “Скитнишки песни” (1899) . Тя е втората значима стихосбирка на Иван Вазов в края на ХІХ век. След нея Вазовата поетическа норма се преодолява от правилата за литература, които кръгът “Мисъл” налага. Поетическата норма на Иван Вазов става памет, утаяваща се към дъното на културата.
“Моите песни” в “Скитнишки песни” е с дата от 1890 г. Този текст показва, че лирическият Аз възприема другите и техния свят като чужд: техните грижи са отровни, тревогите им – недостойни, душите – болни или корави. А неговите нови песни са от планината, от общението с висшето и със съвършеното. И ако има общение между лирическия Аз и другите, то е дотолкова, доколкото чрез словото лирическият Аз може да просветли техния живот.
През 1919 г. в “Люлека ми замириса” Иван Вазов отпечатва “В бъдещето” (“И аз на свой ред ще си замина…”). Текстът е вариант на “Моите песни” от стихосбирката “Под гърма на победите”. Променено е само заглавието. Тук лирическото събитие се препраща във възможни бъдещи разговори – “там мойте песни се ще се четът”, защото: “Те жив са отклик на духа народен…”
Текстовете, които имат за тема “моите песни”, рамкират началото и края на Вазовото поетично творчество. Те са и негов център. Явно разговорът на лирическия Аз за “моите песни” постоянно е бил воден. Този разговор постоянно е и подтиквал другия към диалог.
Във времето, когато идва краят на Вазовия творчески и житейски път, Николай Лилиев пише за “моите” (нашите) песни :

…и плахите ни песни
сред вечната забрава без ек ще отзвънят
           (“Като утеха сетна проблясват небесата”)

Това поведение и съзнание на лирическия Аз е част вече от друга текстова стратегия.

Бележки

(1) Георгиев, Н. От “Ще си викна песента” към “Искам да напиша днес поема” (Из “Тезиси по българска историческа поетика”). // Георгиев, Н. Сто двадесет литературни години. София, 1992, с. 286-308. Обратно в текста

(2) Тази част от текста е подобна на стихове от псалом 136-и:

1. При реките Вавилонски – там седяхме и плачехме, кога си спомняхме за Сион;
2. на върбите сред Вавилон, окачихме нашите арфи.
3. Там нашите пленители искаха от нас песни, и нашите притеснители – веселие: попейте ни песни сионски.
4. Как да пеем Господня песен на чужда земя? Обратно в текста

(3) Текстът на “Моите песни” (1891), цитиран по: Вазов, Ив. Събрани съчинения в 22 тома. Т. III. София, 1975, с. 161, в края на стихосбирката “Звукове” е:

Не хулете ме за мойте песни –
че напуснах ваший въздух болни,
че оставих улиците тесни
и мених ги с планините волни.

Много сили, много днес поети
гаснат в вихъра на страсти дребни;
на крилата, жадни за полети
там, виси сега топуз враждебни.

Скъден е животът ваш и жалък.
Гледам безучастие мъртвешко.
Всичко пъпли; за насъщний залък
жертвува се всичко человешко….

Не корете!…Нека дъхам, братя,
въздух, лучи и лазур небесни
в планинските чистите обятья.
Не съдете ме за мойте песни!

Нека малко слънце и природа
с тях да влезне в задуха ви тясна,
малко лъх от младост чиста, прясна,
лъх на горски здравец и свобода. Обратно в текста

(4) Знае се, че Българското възраждане не завършва с Освобождението през 1878 г., а през 80-те години, с “Под игото”, “Епопея на забравените“ и други творби на Иван Вазов, със “Записки по българските въстания”, “Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867-1868”, “Христо Ботйов. Опит за биография”, “Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му” на Захари Стоянов, с така наречената мемоарна проза и с още много други лирически и прозаически текстове. Обратно в текста

(5) Кръстев, Кр. Поетът и обществото. // Кръстев, д-р Кр. Етюди, критики, рецензии. София, 1978, с. 84. Обратно в текста

Сава Сивриев – ЛИТЕРАТУРНА АРХЕОЛОГИЯ