КАКВА БЕ ТВОЙТА МЪКА…
***
Каква бе твойта мъка,
Която не размина?
И тази тъмна горест,
И този кървав път?
И тез очи защо са
Тъй тъжни и дълбоки,
В които вечни сълзи
Некапнали блестят?
Ах, тази твоя мъка
Да мога да я взема!
И тази тъмна горест,
Която те гнети!
Да бъде ден над тебе,
Да бъде само пролет
И в пролет да ликуваш,
Да грееш и блестиш!
Защо са тия рози,
С които не се китиш?
Защо блестят звездите
Над теб, кога тъжиш?
Защо шумят горите,
Люляни от зефири,
И славеите пеят,
Когато ти мълчиш?
Мълчиш и не продумваш,
Изтръпнала от болка -
И все е нощ над тебе,
И този кървав път!
И тез очи дълбоки
Все тъй са толкоз тъжни,
И тия вечни сълзи
Некапнали блестят.
И ето тази вечер,
Под звездните кервани,
Пак с трепет се привеждам
И милвам твойта пръст,
И тихо аз ти шепна
За оня ден, когато
Ще бъдеш ти честита,
А аз - разпнат на кръст.
ПРАТЕНИК
Като вятъра, който и днес
Безутешен и сам е заскитал,
Ти тръгни и народа попитай
Защо тъй е безкрайно злочест.
Защо с толкоз неволи и грижи
Той се ражда, живее и мре -
Сред бордеи, колиби и хижи
И сред скърби - безкрайно море.
Ти попитай и спри да се да чуеш,
Как ще звъннат вериги край теб,
Как ще плачат деца и вдовици
Сиротини без покрив и хлеб.
О, тогава въздишка дълбока
Ще разкъса и твойте гърди, -
Че по тази земя безпределна
Няма радост - а скръб и беди.
И от мъка и жалба заплакал,
Пак заскитай под хладния свод,
Но развей със надежда байрака
На великия черен народ!
НАРОД
Денем в беди и несгоди,
Нощем под облачен свод,
Кой ще ти радост проводи,
Черен и верен народ?
Тежки са твойте години,
В кърви е твойта земя,
И над балкани, долини
Есен е, скръб и тъма.
Сипе се жълтата шума,
Дъжд от недели вали,
Кой ще ти дума продума,
Кой ще те теб съжали?
Дълго, безкрайно си чакал
В робство - свободен живот -
Ти си очите изплака,
Беден и бледен народ.
Ето пак бури ще дойдат,
В тътен е тъмният свод,
Кой ще те пази и води,
Бурен и кротък народ?
ДРУГАРИ
Снегът се сипе тихо, непрестанно,
а ний вървим бездомни и сами,
Вървим в нощта безкрайна изтерзани
В кварталите, потънали в тъма.
Ти носиш, знам, една любов разбита,
Аз - черен спомен за беди и глад,
И никой никога в тоз кървав свят
Защо сме тъжни - няма да запита.
Виж, колко пак сме бедни и незнайни,
Виж, колко много в нашите очи
Смъртта на всяка радост как личи,
И нанизът на грижите безкраен.
И де ще спрем със толкоз черен чемер,
В чий дом, кажи ми, ще се приютим?
Когато знаем, че не ще намерим
Сред тази нощ ни близък, ни любим.
Ти виждаш сам - градът не ни милее,
Снегът години сякаш ще вали,
А ний за всички в люта жал ще креем
И никога не ще ни отболи.
И утре пак фабричните сирени,
Когато писнат в тъмните зори,
И ний ще тръгнем с тебе угнетени
На труд - със наште братя и сестри.
Но ден ще дойде и безброй камбани
Ще възвестят за новия живот, -
За да забравим всяка скръб и рана
Пред радостта на бедния народ.
КЪМ МЕСЕЦА
Месечко, златогрейниче,
Блестиш ти горе, високо,
И гледаш долу, широко, -
Не си ли видял, месечко,
Къде ми любе затриха
И брат ми къде убиха?
Не каза нищо месеца,
Най си лицето извърна
И с тъмен облак загърна,
Че му бе мъка да гледа
Все тия черни чумбери,
Все тая земя кървава…
СМЪРТТА НА БУНТОВНИКА
На Христо Ботйов
Брат да си ми, ветре на Балкана,
Брат на жалба и на люта рана,
Вей ми, ветре, вей ми и повявай -
Тежката ми мъка разпилявай!
Мойта мъка плаче и жалее,
Ден и нощ за мене вехне, крее.
Вей ми, ветре, вей ми и повявай -
Тъмните ми скърби разпилявай!
Мойте любе с черен чумбер ходи,
С черен чумбер в чемер и несгоди,
Вей ми, ветре, вей ми и повявай -
Жал по първо любе разпилявай!
Мойта рожба в люлката си плаче,
Рожбата ми ще бъде сираче, -
Вей ми, ветре, вей ми и повявай -
Бащината жалба разпилявай!
И слезни ти доле, нанадоле,
Де народа гине сред неволя,
И в гори, долини и ливади
Люшкат се бесилки, светят клади.
Дето дрънкат букаи железни
И в зандани хладни радост чезне,
Там иди, о, ветре на Балкана,
Брате мой на радост неживяна!
Там иди и спри се и продумай,
Как съм паднал в буковата шума,
На гърди с дълбока смъртна рана
От куршума хладен на душмана.
В НОЩТА
Тя изгледа безкрайната улица
И по нея снегът навалял,
И наново притисна детето
С неизказана майчина жал.
Но след дълга и тежка въздишка
Тя го сложи пред чуждия праг -
Да му бъде нощта втора майка
И постеля - дълбокият сняг.
А над нея небето мълчеше,
Само гледаше лунният сърп -
Как по белия сняг на земята
В черно броди световната скръб.
ПОД БРЕЗАТА
Сякаш ангелски крила са
Клоните на бялата бреза,
Под която спряха да почнат
Двете бедни, дрипави деца.
Цял ден те се скитаха недраги
От един във друг квартал,
Ала никой нищо им не даде
И не взе от тежката им жал.
И така от всички оскърбени,
Под брезата спряха, - и в нощта
Те заспаха кротко там и двете
Под савана леден на снега.
ПОД СНЕГА
Момичето почука и проплака
Пред тежката заключена врата,
А все така снегът валеше
И черна бе нощта.
И никой близък не отвори
На мъката и на скръбта,
А все така снегът валеше
И дълга бе нощта.
И само ангелът небесен
Отключи райската врата,
А все така снегът валеше
И страшна бе нощта.
ГРИЖАТА
И през деня и през нощта
Пред наште бедни, мрачни хижи
Безмълвна бди, като съдба,
Посестримата сива грижа.
И тук не иде пролетта,
Тук никой нивга не запява,
И само в скръб и в нищета
Тече животът, отминава;
И тъй е чужда радостта,
Че ако някога изгрее -
Да стопли скръбните сърца
И всичките души ридали -
Пак спуща грижата крила
И пак морето на скръбта
Залива крайните квартали.
В ТОЗИ СВЯТ
Във тоя свят, препълнен със лъжи
И със коварства и жестоки страсти -
Как можеш ти, сърце, да не тъжиш,
И ти, душа, да бъдеш безучастна?
Редят се дни по-мрачни от нощите,
Животът е безмилостно суров -
Реки са на злочестите сълзите
И няма никъде любов.
Неправда вред цари в тоз кървав свят,
Сред който дрънка робската верига,
Но зная, скоро моя беден брат
Глава ще вдигне и ще викне: Стига!
