Вариации върху теми от Цветан Стоянов

Панко Анчев

1.

В края на краткия си (41-годишен) живот Цветан Стоянов пише две книги, които не успява да завърши: „Идеи и мотиви на отчуждението в западноевропейската литература” и „Геният и неговия наставник”. И двете са публикувани заедно с наброските на ненаписаните  и незавършени последни глави. Те привидно са посветени на различни теми, но всъщност са продължение и допълнение една на друга. Едната развива идеите на другата. Това са книги, които много точно и добросъвестно свидетелстват за състоянието на духовния живот в България от втората половина на 60-те години на ХХ век, за способността на българския ум да осмисля идейните процеси, да ги анализира и формулира. Но ако „Идеи и мотиви на отчуждението” като сюжет и тема е все пак в руслото на тогавашната политологическа и идеологическа традиция (макар с изключителните си качества да излиза из това русло), то „Геният и неговият наставник” свидетелства по начин, показващ зрелостта на интелигенцията и новите й възможности да говори за миналото като за традиция, която може да се съотнесе към съвременността. Тя и затова се изучава и пази.

Цветан Стоянов принадлежи на поколението български писатели и интелектуалци, утвърдило се в литературата през 60-те години и качествено обновило литературния процес и литературния живот, цялата литература. Това поколение чрез най-значимите си представители (а те са и най-големите български писатели след Втората световна война) показа сложните и драматични процеси на разпад на колективистичното общество, преди още то самото да ги е почувствало и осъзнало. Цветан Стоянов е един от най-големите български умове, интелектуалец от най-висш ранг, чийто начин на мислене поразява с мащаба и начина си на изразяване. Вероятно единствен преди него Боян Пенев може да се мери с дълбочината на прозренията и величината на подготовката си на изследовател и анализатор. Но у Боян Пенев все още личи неизживян комплекс за малоценност, има у него известна доза провинциализъм, докато Цветан Стоянов е широк и свободен дух с разностранни интереси и огромни творчески възможности и с тях може да се равнява на най-големите умове на Русия и Европа.

Защо именно през 60-те години се появява такова масивно ядро от големи писатели и интелектуалци, които не просто променят духовния климат в България (в Европа и Русия също се забелязва такова явление, което полага началото на нов етап в развитието на културата), но и дават силен тласък на литературния процес, обновяват художествените средства, променят начина на мислене, отварят нова епоха в общественото развитие?

Втората световна война бе опустошителна; тя преначерта геополитическата карта на Европа и света и създаде нова обществено-политическа и икономическа обстановка, която позволи да се интензифицират икономиката и производството. Заедно с това се родиха нови обществени идеи и модели на човешкото общество. Появи се и необходимостта от търсене на други пътища за развитие на човека, тъй като се промениха моралните устои и норми на обществото. Започна (поне за България) нова епоха. Епоха на съзидание. В такива времена обществото изпитва потребност от мащабни умове. Но те не се раждат толкова бързо и лесно, тъй като са необходими постепенни натрупвания, осмисляния и високи художествени постижения. Именно към втората половина на 60-те години стана възможно творческото раждане на такива хора. Преди това, както вече отбелязах, бе работил и творил Боян Пенев, но заедно с него или по-рано и по-късно мислители като Нешо Бончев, Иван Д. Шишманов, Кръстьо Кръстев, Иван Мешеков, Иван Хаджийски, Димитър Михалчев, Димитър Благоев, Симеон Радев, Александър Балабанов, Васил Златарски, Петър Мутафчиев. Те именно са благодатната почва, върху която бе възможно да се посеят и покълнат семената на новото българско мислене. Това мислене надхвърля емпиричното и провинциалното и е способно вече да осмисля не само домашните проблеми, но да обхваща и се превъплъщава в световните. То е в състояние да постави българската нация в широкия контекст на Европа и света, да я съизмери с тях и да преодолее нейните естествени комплекси за забавеност, изостаналост и провинциализъм. Изпитанията, на които тя бе подложена след възстановяването на националната българска държава, й показаха, че светът е далеч по-сложен отколкото изглеждаше по време на османското владичество. Видя се, че свободата още нищо не дава и че тя е без значение, ако не участваш равноправно в общоевропейския процес и не си интегрална част от новата политическа реалност. Има причини, поради които българите се движат по-бавно и тези причини трябва да се открият и осмислят. Трябва и да се види какво дава това по-бавно и закъсняло ускорено движение, доколко то е зло или добро, в каква посока и с кого трябва да вървим, за да излезем на верния път и не просто оцелеем, но и да заемем подобаващото ни се място. Не е никак просто и лесно да очертаваш облика на своя народ, да тълкуваш литературата и културата му, без да изпадаш нито в провинциализъм, нито в мегаломания. Хората, които по-горе цитирах, имаха съзнанието за новата висока мисия, която се отрежда на българския интелектуалец за осмисляне на историческия опит и прозрения за бъдещето.

След Втората световна война се родиха нови реалности; възникнаха нови социални и геополитически конфликти, появиха се и нови държави. Създадоха се нови военно-политически блокове. И най-сетне: светът се раздели на две обществено-политически и икономически системи. Епохата наистина е вече друга.

През 60-те години Европа, а и светът като цяло, отбелязват най-високата точка в своето икономическо състояние. А освен това се създават и предпоставките за технологично обновление на производството, което ще изведе могъщите държави и икономики на ново качествено състояние. Научно-техническата революция, която се изразява преди всичко в бурното развитие на информационните технологии и системите за управление, изискваше и нови умове, нови художествени летописци на времето, нов тип интелектуалци, които да умеят да разбират ставащото и да го формулират точно и достъпно, разбираемо за самото общество.

В сферата на идеите започва триумфът на либерализма и прагматизмът. Всъщност, либералната идеология от втората половина на ХХ век е по-скоро продължение на консерватизма от края на ХІХ и началото на ХХ век, доколкото не предлага радикални промени, а по-скоро запазване и доразвиване на старите обществени форми. Но сега силно се акцентира на регулиращата сила на пазара и на свободната предприемчива личност. Свободата на личността е новото знаме на епохата, но тази свобода е разбирана като господство над неприкосновената частна собственост, като право на придвижване, равнопоставеност на половете и различията. Личността също е неприкосновена: никой не може да се бърка в живота й, да й диктува правила и условия, да й отнема права и да я лишава от възможността да живее както тя пожелае.

Либерализмът набляга на свободата, но в рамките на традицията, т.е. против всякакви радикални социално-политически промени, каквито след Втората световна война се извършиха в Източна Европа.

Социализмът развива идеята за колективистичния живот като начин за пълноценната изява на личността. Тя не може да живее сама и изолирана от обществото и държавата, а те са призвани да я защищават, да се грижат за нея и да й осигуряват условията за съществуването и развитието й. Философията на колективистичното общество не проповядва в никакъв случай тотално заробване и контрол на личността, но политическата система, която се е въоръжила с нея, и държавата си позволяват грубо и брутално да я осъществяват в изкривен вид. Колкото и странно обаче да е, либерализмът вече е обхванал и тази част от света и развива своята активна дейност. Това се подпомага и с обективните изменения, настъпващи в колективистичното общество, което започнало процеса на разпад и преход към индивидуалистично.

Картината е твърде сложна и драматична и не се побира в схема.

Към изображенията и краските в нея не можем да не добавим, че пред интелигенцията, а значи пред мислещата и оценяваща част от общество, изниква драматичният философски и прагматичен проблем за човека и властта на държавата. В какво отношение ще бъдат те, доколко държавата е допустимо да владее човека и доколко човекът и неговото общество са в състояние да контролират властта и да се предпазват от нея. Този въпрос тежи и на Изток, и на Запад. Той е реален въпрос за сигурността и същността на човешкия живот. Поставянето му за размисъл и разрешение говори за настъпваща криза, която е естественото усещане във време на радикални промени и скъсване с навици и традиции. Властта започва да се възприема като опасност за свободата на личността, а не като гарант на тази свобода. Вече няма място, където човек би могъл да се чувства сигурен и спокоен; отнето му е правото да бъде наедине със себе си, а нали това именно е свободата, която Просвещението и Великата френска революция прокламираха, когато отричаха Средновековието. Властта става все по-агресивна, но и по-фина в репресията си върху личността, като постепенно й отнема права и свободи, за да я превърне в безволева и послушна изпълнителка на своите заповеди. Оръжието й е идеологиите на екзистенциализма, хипи, прагматизма, алиенацията и различните техни варианти и разклонения. „Масовата култура” е доминираща; тя се превръща в индустрия на идеологията, нова власт, чрез която системата си осигурява безропотно послушание и вярност. Тези идеологии обезсилват дори марксизма в Източна Европа, понеже практическото им приложение води до богат и охолен живот в богатите държави. Високият стандарт се сочи като пример за това, че именно либерализмът е негов баща и благодарение на него Западът превъзхожда социализма.

Никога преди това не се е водела толкова трудна и ожесточена борба между идеи и идеологии, стремящи се да обяснят света, но и да го преобразят. Държавата окончателно скъса с Църквата и я отдели от себе си. Тя пое грижата за душите на хората, но очевидно не успяваше още тогава да се справи със задачата, която доброволно пое върху себе си. Затова именно от 60-те години нататък станаха толкова многобройни и агресивни различните езотерични и неоезически учения, чиято цел е да заменят християнството, като покажат неговата несъстоятелност.

В България по това време, когато колективистичното общество преживява разпада, за който стана дума по-горе, се появяват мислители с универсално мислене. Те мечтаят да свържат разкъсаните нишки между хората, да постигнат цялото, да дадат някаква мащабна перспектива в развитието на нацията заедно с нейната култура, държава и икономика. От  60-те години нататък се променя отношението към историята; вадят се от забвение и премълчаване личности, факти и събития, които нямат героичен характер, но са в руслото на просвещението, мисълта, работата на ума. Хората, които мислят и които отдават сили за укрепването на духа се поставят вече високо в историческата „йерархия”, като им се признават заслугите за българския национална слава и въздигане. Но забележително е не толкова това изваждане от забравата и повторно „зачисляване” в историята, а в интереса на тези мислители към сродните на съвременната ситуации, когато нацията търпи силен натиск, но намира сили да се обедини и запази като единно цяло. Там (все едно дали е в средновековието, възраждането или близкото минало) новото единство се получава от обединяването на разпадащите се общности. Сцеплението на такива общности освобождава огромна енергия, чието приложение се насочва в различни исторически точки. Опитът на миналото би трябвало да даде отговорите за сегашното състояние, да отвори очите на новите хора и им осигури необходимото познание.  

60-те години са време на излизане от емпиризма на познанието и появата на обобщаващи изследвания в различни сфери на хуманитаристиката. Сега се отделя внимание на идеите и процесите, а не само на фактите; търсят се причините за появата на тези факти. Връзките между явленията се изследват прецизно и с особено внимание и дори удоволствие. Разработват се  методологически проблеми, за да се изясни инструментариумът и логиката на научното проучване на тези важни проблеми от историята, литературознанието, философията. България се поставя в широкия контекст на общоевропейската и световната култура и история и така се вижда по-отчетливо нейното значение и особеностите в нейното историческо развитие.

Основата на този научно-изследователски размах е марксизмът.

През 60-те години марксизмът като методология на българската хуманитаристика дава възможност на тогавашните интелектуалци да развият мащаба на своята мисъл и да се домогнат до значимите и за тях, и за цялата ни литература резултати. Той посочва обективните причини, обуславящи историческите промени. И най-любопитното: именно сега марксизмът бе открит в неговата дълбочина и сила. У нас дотогава той в общи линии е догматично усвояван от съветски разработки, а не в автентичния му вид. Новите умове видяха в него инструментът за задълбочено познание на миналото преди всичко. Чрез него по нов начин бе възприемана и оценявана и литературата.

Българският ум не би могъл да достигне до такива висоти, ако по същото време литературата не бе попълнена с толкова много забележителни писатели. Никога преди в нея не са се вливали такъв голям брой поети, белетристи, драматурзи и критици както през 60-те години, които да станат по-късно нейни класици и първомайстори.

Сред тях Цветан Стоянов блести с наистина неотразима светлина.

2.

Как Цветан Стоянов стига до това забележително творение каквото е „Геният и неговият наставник”?

Антоанета Войникова съобщава в бележките си към публикацията на творбата в отделно издание, че Цветан Стоянов за първи път споменава, че работи върху нея през 1962 г. Тогава той вече е публикувал книгата си „Ние и Арчи. Екскурзоводска история”, както и статии, рецензии, бележки, преводи в периодичния печат. Започнал е  зрелият период, в който са и най-ярките му постижения. 

Ф. М. Достоевски е бил винаги любим писател на българската интелигенция. В творчеството му тя открива своите тревоги и мъчителни търсения, сложните ходове на мисълта, бурното вътрешно движение в човешката душа, реакцията на социално-политическите процеси. Достоевски й преподава урок по нравственост и нравствено дирене на истината. Него го харесват еднакво и левите, и десните, и реалистите, и декадентите, и модернистите.

Героите на Достоевски живеят в аналогична на 60-те години от ХХ в. за България обществена среда, в която усилено се търси избавление от настъпващите драматични конфликти и от разпада на колективистичното общество, който вече е започнал. Великият руски писател мисли сложно и мащабно, но в същото време просто и ясно; той развива идеи, изгражда характери, проследява съдби. Той е дълбок философ, мъдрец, пред когото човекът се разкрива в цялата си голота и безпомощност. Няма как да не обичаш такъв писател. Въпросът обаче не е само да го обичаш, а да го тълкуваш като изразител на устройващия се човек, на този, който едновременно търси промяната, но и я предотвратява; който разрушава системата, но всячески се стреми да я запази. В Русия назряват събития, които ще я преобразят, като унищожат същинското в нея, ще я тласнат към братоубийства и хаос. Как да се спре този процес? Как да се накара човекът да се стресне и вразуми, да погледне опасността в очите?

Затова Ф. М. Достоевски е благодатна тема и за българското литературознание. Да изучаваш Достоевски означава да навлезеш в един огромен свят от сюжети, идеи и образи, родени в една епоха, но продължаващи да живеят век след нея и да вълнуват модерния читател. Той е изпитание за всеки изследовател, защото не се поддава на клишета и не отговаря на банални въпроси. Достоевски е тема преди всичко за сериозния литератор. Посредственият се занимава с периферни проблеми, събира емпиричните факти - особено по темата „Достоевски и България”, докато писател и учен от ранга на Цветан Стоянов или Тончо Жечев навлиза в дълбините на неговия свят.

Интересът към Достоевски в България по онова време се подсилва и от проникновените изследвания върху него в съветското и западноевропейското литературознание. Новите литературоведи следят отблизо какво става в СССР, а и в западното литературознание. Именно в изследванията върху Достоевски се проявяват новите тенденции в тази наука, както и във философията и историята.

Цветан Стоянов пише усилено проза и есеистика, литературна критика и студии по проблемите на българската история, съвременния литературен процес и смисъла на творчеството. Силният му ум и блестящото перо наистина обновяват този род творчество. Но за какво пише блестящото му перо? За хубавите разговори, народната песен, езика на литературата и общуването, същността и отговорността на литературната критика, за националното и регионалното, за „духа на мястото”, как да се издава класиката, отчуждението като проблем на западноевропейското общество       (със съзнателни или случайни намеци, че същият проблем е валиден и у нас) … В тези теми Цветан Стоянов търси отговора и на въпроса дали е възможно творецът наистина да бъде напълно независим от обществените потребности и изисквания, да е „чист творец”, неподвластен на обществени правила, закони, изисквания, влияния. Ботев и Вапцаров са два примера, върху които той изгражда своите анализи и търси верните отговори. Цветан Стоянов се интересува и от проблема за личността в разпадащото се общество, когато „нишките се прекъсват”. Това всъщност е неговата главна тема и той й отдава цялата си умствена страст на анализатор.

Колективистичното общество е тоталитарно; то използва доброволното съгласие за единство, за да налага безапелационно своята воля и контролира действията на членовете си. Личните желания и воли се сливат в една обща сила, а общата воля лесно и бързо се превръща във воля на всеки един. Това прави властта силна, но и опасна - особено в момента, когато започва неизбежният разпад и колективната власт се изражда в лична и абсолютна, т.е. в диктатура. Всъщност, тя е била такава и преди началото на разпада, но не е била чувствана и осъзнавана като такава. Това усещане и осъзнаване обаче пречи да се чуят посланията й за запазване на единството; подобни послания, изречени от нейните говорители, се възприемат като груба намеса в деликатната сфера на мисълта и духа, отхвърлят се категорично, макар привидно да се съгласяват с тях, да ги адмирират дори - но всичко е от страх и с насмешка. Точно тогава, сякаш нарочно и като парадокс на съдбата, във властта и в идеологията влизат и заработват професионално, убедено и честно образовани хора, сякаш отиват на саможертва (защото след неизбежната смяна на управлението те първи попадат в санкциите на новите властници и биват махани и дори ликвидирани физически и морално). Те много повече от самите властници страстно търсят начините и формите, чрез които да задържат разпада и запазят, защото я смятат за справедлива, тази т.нар. „тоталитарна, абсолютна, самодържавна” власт. Те се изживяват дори като спасители и са  горди, изпълнени със самочувствие и увереност в правотата им.

Това е много сложно и трудно обяснимо, но аз имам усещането и не мога да го скрия, че Цветан Стоянов също се изживява като такъв. Умният човек винаги се чувства отговорен и задължен да направи всичко възможно, за да спаси системата, която именно заради ума и способностите си го е обсебила, защото го е дарила толкова много. И Цветан Стоянов си дава сметка за абсурда на състоянието си в диалозите „Китайска хроника” и „Втората част от разговора”.

Няма да е пресилено, ако кажем, че „Китайска хроника” и „Втората част на разговора” много напомнят по идеите, които съдържат, и по начина на представяне на бъдещото общество, „Великият инквизитор” от романа на Ф. М. Достоевски „Братя Карамазови”. И в диалозите, и в романа се води разговор за това как да бъде променен светът и каква е ролята на обикновения човек и на „елита” на обществото в новото устройството на земния мир. Също като Великия инквизитор и Конфуций ратува за ограничаване на човешката волност, за превръщането на човека в послушно същество, изпълняващо волята и предписанията, които неговите „водачи” му определят. Мислещата част, съставена от малцина избрани, е готова да изработи тези правила и предписания. Свободата е риск; тя прекалено натоварва личността, изважда я изпод контрола и й дава прекалено много права, с които тя спекулира. Мечтата на всяка власт, дори и в тази, в която участват интелектуалци (а може би най-вече именно на тази власт) е да ограничават правата, да вкарват личността в норми, за да е лесен контролът върху нея.

Но най-поразителното е, че те не го искат, но го правят, защото са жестоки, горди и славолюбиви; не е от перверзната страст да командват и сломяват съпротива, а от чувство за отговорност, от съзнанието, че са отговорни за съдбата на обществото и държавата, че са длъжни да спасяват разпадащото се единство и за да оцелее физически народът.

Диктатурите, които намираме за страшни и противни, за неприсъщи на благородството на демокрацията, са всъщност нейно създание от принуждение. Модерната епоха възцари материалното да властва над духовното, човекът над Господа, задоволяването на глада над спасението на душата. И какво се получи? Душата е опустошена и милиарди човеци гладуват и физическото им оцеляване е застрашено безнадеждно. Затова и рецептата на Конфуций на Цветан Стоянов и Великия инквизитор на Ф. М. Достоевски е тотална власт над душите, отказ от „природата”, насилие, за да се вземе от земята всичко и се „нахранят хората”. Човекът според тях загива и трябва с цената на всичко да бъде спасен. Ето алибито на диктатурата. И на умния интелектуалец и мислител, на „гения”, „поддал” се на „наставничеството” на властника.

Това са аргументите и в спора между Ботев и Каравелов в диалога „Втората част на разговора”.

Проблемът, който Цветан Стоянов анализира в „Геният и неговият наставник”, се съдържа в аргументите на Конфуций и Христо Ботев, на Лао Це и Любен Каравелов, но във взаимоотношенията, описани от него, между Достоевски и Победоносцев той е развит и проявен в далеч по-голяма дълбочина и мащаб. Напълно естествено е един автор от ранга на Цветан Стоянов да търси проявлението на проблема именно в неговата дълбочина и мащаб, за да го очертае и пресъздаде като проблем изобщо на епохата.

Ние ще видим по-нататък доколко този проблем е реален и дали се проявява във взаимоотношения от рода на тези между Достоевски и Победоносцев и как точно става това: съзнателно или интуитивно, като повик и обективен закон на общественото развитие. Самият факт, че Цветан Стоянов толкова настоятелно размишлява върху него, показва, че проблемът съществува, в момента занимава съзнанията на българските интелектуалци и те трескаво търсят неговия единствен или поне приблизителен отговор. За  да преодолеят „любовта към представите” и обикнат самия човек, както казва Лао Це.

3.

През 60-те години на ХХ век в СССР и социалистическия свят Ф. М. Достоевски е вече не само велик руски писател, но и гениален мислител. Преодоляно е догматичното противоречие, което тогавашното марксическо литературознание използваше, между мироглед и метод и у Достоевски то вече бе примирено. Разбира се, той не се ощастливи да бъде наречен „огледало на руската революция” и с недоверие се гледа на възгледите му за социализма и революцията, но и за това се намират различни оправдания. Цитираните в бележките от Цветан Стоянов тогавашни съветски литературоведи и техни  изследвания са в основата на „реабилитацията” на великия писател. Но Ф. М. Достоевски е не толкова идеологически реабилитиран, колкото към него новите съветски изследователи вече подхождат по друг начин, а не с преднамерени идеологеми и търсене на нещо, което го няма в творчеството му. Сега именно романите и повестите на Достоевски засияват с нов блясък.

Ала К. П. Победоносцев (1827-1907) е все още жертва на предубеждения и непознаване. Клеймото „реакционер” не може да бъде нито изтрито, нито дори скрито или поне поразмазано, та да не личи много.

Догматичната марксистка историософия дели историческите личности на „прогресивни” и „реакционери”, като отправната точка на определенията е отношението към революцията и признаването или не на прогреса като основна същност на историческия процес. Прогресът е движението към социалистическата революция и установяването на социално-политическата система, основана на равенство и братство. Самата история  според Маркс е история на класовите борби. „Краят на историята” идва, когато класовата борба между буржоазията и пролетариата завърши с победата на пролетариата. В хуманитаристиката и в идеологията също се води класова борба, проявяваща се преди всичко в противопоставянето на „прогресивните” и „реакционерите”. Тази схема полярно разделя историческите личности и налага едностранни оценки за събития и явления. Разбира се, тя е догматична теза, която в няма почти нищо общо с творческия марксизъм. Но е валидна в онова време и силно влияе върху оценките и анализите върху историята и литературата.

К. П. Победоносцев в смисъла, който налага въпросният догматичен марксизъм, е наистина „реакционер”, защото е един от най-ярките идеолози на самодържавието в Русия (а социалистическата революция е насочена именно срещу самодържавието като политическа организация на репресивната държава) и сам участник в управлението империята. Той е доверено лице на руските императори Александър ІІ и Александър ІІІ, назначен е за оберпрокурор на Светия Синод на Руската Православна църква, отявлен противник на революцията изобщо и на либералните идеи на френското просвещение и Великата френска буржоазна революция.

Но оберпрокурорът на Светия Синод на Руската Православна църква е изключително умен човек, талантлив писател, много голям мислител-философ, държавен деец с огромни качества, един от най-ярките руски публицисти  от края на ХІХ век, личност с неизмеримо влияние в руския обществено-политически и държавен живот. Историята доказа, че никак не е лесно да бъде зачеркнат, забравен, пренебрегван и осъждан от нея заради личните си качества.

Затова и преди да развие основната си теза в книгата, Цветан Стоянов подробно дава „Сведения за оберпрокурора”.

Още в третото изречение на книгата Цветан Стоянов нарича К. П. Победоносцев „един от най-крайните реакционери на тогавашна Русия - един от тези, за които е важела формулата: „Вдясно от мен има само стена!” Всъщност, цялата теза на Цветан Стоянов за взаимоотношенията между Победоносцев и Достоевски се гради върху това определение. Читателят постоянно трябва да се пита как такъв велик писател се е сдружил с толкова отявлен реакционер. Непременно има или нещо криминално (както самият Цветан Стоянов казва), или някаква друга сила е действала върху съзнанието и на „реакционера”. Впрочем, това е и един от мотивите, които авторът на книгата развива, обяснявайки как се стига до подобни взаимоотношения. Но нека не бързаме със заключението, че Цветан Стоянов е жертва на времето и конюнктурата и се плъзга  по лекото обяснение и тълкуване. Че плаща дан, плаща - иначе не би и могло да бъде. Литературоведът също е затворен в епохата си и е неин изразител. Но смисълът на идеологическата дамга е другаде и по-нататък ще се опитам да го разкрия и обясня. Авторът иска да ни каже ясно и категорично, че става дума за лош човек, за опасен исторически тип, чието влияние винаги е пагубно и така ни подготвя към евентуалния изход или безизходица от темата и казуса. Трябва да очакваме нещо лошо, трудно предвидимо с опасни последици за гения, а значи и за литературата и човечеството. Историята е зловеща, но точно поради това поучителна и актуално значима…

Описвайки подробно Победоносцев, Цветан Стоянов показва какъв огромен натиск поема върху себе си великият писател и колко силна и безпрекословна е  репресивната машина на руското самодържавие. То не се свени да посегне на свободата на един гений, да го застраши и поиска да измени на себе си и на призванието си заради собствените си интереси и цели. Победоносцев е оръдието, но щом оръдието е толкова скверно, то бихме могли да си представим каква е самата държава, нейната идеология и средствата, с които си служи.

Тезата в книгата е Победоносцев. Антитезата - Достоевски.

Тезата трябва да нарисува мрачната картина, да опише обстоятелствата и целия арсенал от идеологически и репресивни оръжия, присъщи на една репресивна държава, която отлично умее да си служи с тях - макар понякога да допуска сериозни грешки. Тезата показва, че контролът върху духа и душата е тотален и е по всяко време. Но и че не бива да бързаме с оценките си, когато става дума за фигури като Победоносцев, който е един от малцината в държавата точно оценяващи гениите и умеещи да укротяват страстите, независимостта и непослушанието им.

Ала когато започваш с теза, не може да бъдеш обективен и докрай верен на логиката на характера, колкото и да се стремиш да бъдеш последователен и да цениш стойността на фактите. Затова и фактите от биографията на героя са поднесени с известна насмешка - все едно казва: вижте как всичко му върви по вода, но колко хладен е умът му, когато трябва да следва дълга. Образован, знае много, пише, превежда, умело лавира в светските среди, сприятелява се с високи особи - влиза дори в императорския двор и става преподавател на императорските синове и ги учи на държавно право. Цветан Стоянов точно тук прави драматично обяснение, което показва същността на неговия подход и принадлежността му към времето, в което живее и на категориите, с които то си служи: „Константин Петрович ги („конституциите, парламентите, местните самоуправления и всички подобни институти, които някои искат да въведат и в Русия”) проучва само за да може да воюва с тях - той би могъл да нарече себе си „патолог”, понеже се посвещава на това, което буди в него отвращение”. Нека кажем: тук авторът „леко преувеличава”. Константин Победоносцев е съвсем друг човек, интелектуалец и държавник, комуто е допустимо да се припише тезата на Цветан Стоянов, но в друго проявление.

През 60-те години на ХХ век руската философска мисъл от ХІХ в., както и политическата практика, се познава все още повърхностно и едностранчиво. За единствено вярна и „прогресивна” се счита линията, която отхвърля съществуващия политически ред и се бори за революция. За пример са сочени руските революционни демократи, а техните противници са отричани и заклеймявани. За герои са обявени декабристите, анархистите, анархо-комунистите и всички, за които статуквото е омразно и непоносимо. Терорът е въздигнат в сан на саможертва и дело в полза на хората и бъдещето. Внимателното изучаване на идеите на руските славянофили и религиозни философи показва, че имаме работа с високи умове и отговорни личности, противопоставящи се на либерализма на Запад. Те са срещу разрушаването на традиционните основи на руската държава и съвсем не са мракобеси. Самодържавието е техен идеал, защото символизира единството на народа около монарха, но в никакъв случай не е произвол и диктатура. Това е средновековна форма на държавна организация, която през ХІХ  век започва да пречи, но не е още отживяла напълно. Ако бъде изпълнена с ново съдържание, отговарящо на новите реалности, самодържавието би запазило самобитността на руската нация и би потвърдило уникалността на руския път. В статията си „Великата лъжа на нашето време” Константин Победоносцев убедително доказва несъстоятелността на идеите за радикални реформи и революция в Русия, провокирани от френското просвещение. „Едно от най-лъжливите политически начала  е началото на народовластието, тази, за съжаление, утвърдила се от времето на френската революция идея, че всяка власт произлиза от народа и се основава на народната воля. От тук произлиза теорията за парламентаризма, която досега въвежда в заблуждение масата на т.нар. интелигенция и е проникнала, за нещастие, в руските безумни глави.”  Победоносцев привежда примери за това как тази теория се прилага в западноевропейските държави и доколко принципът за народовластието е реално действащ. И доказва, че тя е лъжлива и цели обезсилване на властта, изместване на носителя й според самата теория и концентрация на управлението в ръцете на шепа богаташи-буржоа. Но проповедниците й  в Русия не гледат реалното й проявление, а се опиват от красотата на думите, с които е мотивирана. Най-големият грях на тази теория и на самата „демократична” власт е безотговорността на упражняващите я, защото реалните властници стоят зад нея, като дават на други да я консумират номинално. Фикция е и всеобщото гласуване, както и периодичната смяна на управляващите след избори. На изборите обикновено побеждава не този, който реално е способен да управлява, а хвърлящия щедри обещания, знаейки че после няма да ги изпълнява.

Константин Победоносцев отрича и философите на френското просвещение Жан-Жак Русо, Волтер, Д`Аламбер, Дидро. Те са създали лъжлива обществена теория, основаваща се на представата за съвършенството на човешката природа и способността на всички и на всеки един поотделно да осъзнае и осъществи проповядваните от тази теория начала на обществено устройство. При устройването на обществото и държавата винаги трябва да се държи сметка на традицията и особеностите на историческото развитие на един народ, на неговите нрави, начин на мислен. Модерните западни философи обаче твърдят, че всички подобни теории са универсални и приложими във всяка държава независимо каква е традицията там. В критиките си на модерните обществено-политически учения К. Победоносцев е винаги конкретен и аргументиран.

В духа на Константин Победоносцев мислят и пишат редица велики руски умове като Николай Данилевский, Алексей Хомяков, Константин Леонтиев, Иван и Константин Аксакови, Михаил Катков, Иван Киреевски, Юрий Самарин и др., някога отнасяни към категорията на „мракобесието” и „реакцията”. Ако Цветан Стоянов бе живял в друго време и би имал повече възможности да се запознае подробно и издълбоко с живота и творчеството на Константин Победоносцев, той навярно би привеждал други аргументи за своята теза в книгата.

4.

Цветан Стоянов остро и безапелационно атакува тезата на славянофилите и специално на Константин Победоносцев за обществото като голямо семейство и за държавната власт като бащинска опека. Това е т.нар. „патернализъм”, който в някаква степен доминира и социалистическата представа за властта в СССР и България, но се нарича и обяснява по друг начин. Тезата доминира в колективистичния тип общество и е неговата идеологическа опора. Тази средновековна представа за обществото, пренесена в Модерната епоха, се изражда веднага в тоталитаризъм, в желание и амбиция напълно да се подчини личният живот на идеологията и властта, да се установи жесток контрол върху личната воля, за да бъде тя напълно унищожена. В отношенията между К. Победоносцев и Ф. Достоевски се вижда как това става, какви са механизмите на въздействие и доколко се осъществява практически.

Тезата на Цветан Стоянов е, че връзките, които К. Победоносцев установява с Ф. Достоевски, са с цел да бъде последният взет под контрола на властта и да бъде накаран да й служи с творчеството си. Ако това е вярно, то веднага трябва да изоставим оценката, че К. Победоносцев е мракобес и наказва свободата. Само високо образован и естетически чувствителен човек може да усети величието на Достоевски и да осъзнае, че властта трябва да се крепи на неговото творчество, а не на писанията на случайни и посредствени автори. Пресилено е да се твърди, че Победоносцев контролира Достоевски и му нарежда какво да напише, защото самият Победоносцев си дава сметка кой е Достоевски и може ли изобщо да се иска нещо от него. Миналото на великия писател може да го прави неуверен, уязвим и готов на компромиси, но само в житейското му поведение - не и в литературата.

Мотивът за Цветан Стоянов, който той прехвърля върху двамата си герои, е, че според теорията на патернализма трябва да се живее заедно и с почитание към „бащицата”, т.е. да му се служи. Достоевски споделя тази теория, възприета и защищавана страстно от К. Победоносцев и, изхождайки от нея, замисля и написва романа си „Братя Карамазови”. Т.е. той „послушва” своя попечител и се включва в неговата политика.

Аз отново повтарям, че едва ли е възможно Константин Победоносцев да си е казал: „А, сега ще вербувам Достоевски, за да го накарам да ме слуша и да пише така, че да популяризира моите идеи и планове за укрепване на държавата”. Но във всяка политическа ситуация възниква потребност от засилване влиянието на властта върху интелигенцията, от привличането й за съюзник и съучастник в нейната политика. И колкото повече от най-висшите интелектуалци са на нейна страна, толкова тя е по-силна и дълговечна. Самият Константин Победоносцев (и в интерпретацията на Цветан Стоянов) е знаел това и е работел за реализацията на подобен план, който би осигурил на самодържавието и „патернализма” по-малко противници, за да се задържи обективният ход на историческия процес. Той е внушавал на императора, че е добре хора като Достоевски да са негова страна. Историята обаче не е запазила аргументи, които да доказват, че това е било промислена политика, основана на дългосрочна стратегия, защото подобна политика винаги се провежда „спонтанно”, неорганизирано и по-скоро интуитивно.

За Константин Победоносцев, както и за императора и цялата управляваща върхушка главният проблем е в задържането и спирането на процесите  на обуржоазяване на Русия. Либералните идеи и модели на обществено устройство са огромно изпитание за империята, тъй като са засегнати изконните принципи на нейната организация. Но идеите не идват сами; те са приемани охотно от интелигенцията, понеже вече са започнали радикалните икономически и социални преобразования. Появява се новата класа на буржоазията, пред която дворянството се чувства уязвено. Неговото време приключва и то се вижда по всичко, което се случва в Русия. Точно сега са необходими нови идеи и нови форми на въздействие върху обществото и борба срещу опасните и вредни политически идеи, за да се създаде благоприятен обществен контекст и се запази статуквото. Събитията обаче вървят изключително бързо и властта все повече си повелява да взима спешни и сурови мерки, но така и не успява.

Тук може би не е излишно да поразсъждаваме над това доколко интелигенцията е в състояние да коригира чрез идеите, които формулира, хода на историята. Докато радетелите на либерализма в Русия през ХІХ век не са оригинални мислители, макар някои от тях да са блестящи писатели и публицисти, то консерваторите са по-находчиви и се опитват да предложат нещо по-различно от идващото от Европа. Те не заимстват от чужбина, а се мъчат от руския живот да извлекат някакъв плодотворен модел. Най-добре с тази задача се справят славянофилите, които залагат на обединение с други народи и държави на „родов” принцип - разбира се под водачеството на Русия. Има здрава логика в тази теория, защото по принцип родственото по-лесно се обединява от разнородието. Но в модерната епоха родствените връзки изтъняват, губят здравината си и отстъпват мястото на икономическите принципи, на стандартите и общите правила - т.е. на еднаквостта. Умната теория за славянството не успява да се пребори с либерализма на Запада, защото славянофилството е сложна философия, говореща за общи цели и задачи;  тя е все в сферата на отвлечените идеи, на средновековните представи и начин на говорене. Напр. бъдещата мощ на всеславянската общност не е съпътствана с обещанието, че животът тогава ще е по-спорен и богат. Прагматизиращият се човек не се интересува от абстракции, а от това дали ще му бъде осигурена прехраната и дали ще има работа и забавления. Дворянската интелигенция работи за дворянството и сред дворянството; тя формулира идеите за тях и заради тях. А либерално-демократичната е обърната към широките слоеве. Там те печелят бързо привърженици и съучастници. И никой не  обръща внимание на призивите на славянофилите и консерваторите, че висят застрашително тежки опасности и че на карта е поставена съдбата на империята и народа.

Като високообразован и чувствителен човек, който именно поради своята образованост и умствено величие трябва да е консерватор и да харесва идеите на славянофилите, Цветан Стоянов изразява симпатии към революционните демократи и се възмущава от предупрежденията и конкретните държавнически действия на Константин Победоносцев. В това естествено противоречие наистина има нещо „криминално” и би трябвало да се изследва - по начина, по който самият Цветан Стоянов изследва взаимоотношенията между Достоевски и Победоносцев.

Работата е там, че в България образованите хора са „прогресисти”, а не „консерватори”; те ратуват за свобода и равенство, за скъсване с догмите на миналото и възвеличаване на човешките възможности. Защото са атеисти и езичници. Дори и когато са русофили, гледат на запад и мечтаят за изравняване с него, за неговия висок материален стандарт и начин на живот. От там идват големите идеи за общественото развитие; там са и първите практики и форми на това развитие. Който прави опити да   задържи хода на историята или да го върне назад, той не се ползва със симпатиите на българския ум. Това е наследството от Възраждането, което чакаше свободата от Русия, от императора, но ненавиждаше самодържавието и симпатизираше на „революционните демократи”, на противниците на царя освободител Александър ІІ, които дори посегнаха на живота му. Българският ум иска да сме винаги в курса на новото, на онова, което е модерно и модно, да го получаваме веднага, още с появата му на Запад. Чувството, че закъсняваме, че изоставаме и че заради това могат да ни се смеят и да гледат на нас като на хора „втора ръка” изостря сетивата и напряга волята. Тук ролята на марксизма, особено по времето на Цветан Стоянов, също е изключително важна за полюсното деление и оценка на фактите и явления. Трябваше да мине доста време, докато се изживее донякъде този комплекс и да започне трезво вглеждане в особеностите на процесите в историята. Цветан Стоянов обаче не го доживя и не успя да придобие необходимия за един мислител от неговия ранг мащаб и многопосочност на изследванията и оценките, но и идейно-обществен контекст, в който те да се разгърнат. Тогава той непременно щеше да разсъждава върху феномена „консерватизъм” и щеше да  достигне до смисъла на дейността на такива руски мислители, какъвто е и Константин Победоносцев.

5.

Най-голямото достойнство на книгата „Геният и неговият наставник” е блестящият анализ на романа „Братя Карамазови” в главата „Недовършено житие”. Българското литературознание няма кой знае какъв опит в анализа на отделно литературно произведение през призмата на определена тема. Цветан Стоянов не разглежда, разбира се, романа като илюстрация на живота на писателя, а като въплъщение на идея, породена от живота и станала основна през по-голямата част от него. Цветан Стоянов не просто анализира „Братя Карамазови”, а търси потвърждение на своята теза и чрез романа я доказва. Може би в такъв подход да има известна предпоставеност и изводите да са предварително набелязани и очаквани. Но въпреки това анализът е блестящ!

Изследвайки замисъла на романа, Цветан Стоянов показва как една идея се въплъщава в процеса на подготовката и писането и как личната идея и представа за творбата постепенно се разгръщат и придобиват мащаба на обществената значимост. От лично произведението се разраства и става глас на цялото общество и на времето, в което съществува. Виждаме как писателят обмисля сюжета, търси образите си, но не измисля, защото животът му налага и сюжета, и персонажите, и основните идеи. Великият талант само записва онова, което му диктува времето. Достоевски бавно узрява за този роман, защото е най-сложен като идея, а и като конструкция в цялото му творчество. Иначе сякаш сюжетът е пределно прост и елементарен: роман за четирима братя и техния баща, който е убит. Кой е убил бащата: физически и като подбудител? Около тази елементарна схема се движи сюжетът, но какъв вулкан от проблеми и идеи съдържа и колко могъща сила излиза от него. За Цветан Стоянов изборът на Достоевски не е случаен. Обществото е едно семейство - голямо и разнообразно. Семейството е малко общество. И в семейството, и в обществото начело стои бащата, отецът, бащицата. Около него протича целият живот, всички събития; той дарява и благославя, наказва и отлъчва. Но семейството се е разпаднало. Разпаднало се е като обществото и като семейство Карамазови.

Ф. М. Достоевски изписва в романа картината на разпадащото се средновековно битие под напора на новопоявилата се буржоазия. Променя се коренно моралът, политическите идеи атакуват основата на дворянска Русия, атеизмът измества вярата, зрее революция. Това всъщност са темите в гениалното творчество на великия писател, но тук те са събрани в една творба, която има амбицията да покаже в цялост живота на разпадащото се общество. „Семейната тема” най-напред е сигнал за тревога, но сигнал от охранно-консервативни позиции, в съгласие с програмата на Победоносцев“, пише Цветан Стоянов. И на много места по-нататък ще подчертава темите  на Достоевски, които са „в съгласие с програмата на Победоносцев”, за да защити основната теза на своята книга. Безспорно е, както многократно тук бе подчертавано, че е налице такава близост и сходство между двамата, но сходството и близостта идват не от „подчинеността” на Достоевски спрямо Победоносцев, а защото и двамата озвучават общите за епохата идеи и проблеми. Победоносцев е идеолог и публицист и при него това изразяване е по-открито, натрапчиво, категорично, докато Достоевски е писател и си служи с художествени средства. От цитираните в изследването бележки и коментари на самия Достоевски се вижда доколко самостоятелни са идеите и наблюденията му върху обществения и семейния живот в Русия. И Победоносцев го харесва и настоятелно се стреми да поддържа приятелски връзки с великия писател, защото му е близък и споделя усилията и резултатите от художественото пресъздаване на общите им и господстващи в обществото идеи.

Появата на т. нар. от Достоевски „случайно семейство” е точен знак за напредъка на разрушителните процеси в обществото, в което вече доминират нихилизмът, либерализмът и атеизмът. „Случайното семейство”, уточнява Цветан Стоянов, е „противоположност” на родовото, т. е. на семейната „органика” от преди да нахлуе капитализмът.” То е реалност във времето, в което живеят и работят Достоевски и Победоносцев, а не е идейна фикция, измислена нарочно от Победоносцев, за да се мотивира определена идеология и политическа практика.

Цветан Стоянов умно и умело проследява взаимоотношенията между членовете на „случайното семейство”, като точно отбелязва най-важните характеристики на бащата и на синовете, чрез които се мотивират и постъпките им. И у всеки един от тях личи печатът на времето; те олицетворяват различни страни на разпадащото се общество, заразено от либералните идеи, проникнали от  Запада. Възможно ли е в едно семейство, пък било то и „случайно”, да живеят толкова различни хора? Възможно е, понеже външният либерален натиск е толкова силен, че родовите белези не са в състояние да устоят и да запазят проявленията си в еднаква степен у синовете и бащата. Вече се живее по друг начин, откъснато един от друг не само физически, но и духовно. Този разрив сякаш променя и състава на кръвта, за да обособи чужди една на друга личности. Този проблем занимава Достоевски, но той „виси” със страшна сила и над Цветан Стоянов - българина от средата на ХХ век.

„Новите идеи” наистина поразяват обществото и отделните хора, превръщат ги в роби на своята свобода. Бащата Фьодор е, по думите на Цв. Стоянов, „Смердяковът на Белински и Грановски”, т.е. резултатът от либерализма и демократизма на буржоазния Запад и неговите адепти в Русия. Идеите са красиви, звучат убедително, привлекателни са, но зад външната им красота се крият зло и грях. Такъв е и Иван. Да не говорим за Смердяков, който е „отпадъчният” продукт на това време. Дмитрий се гъне и става невинна жертва, но той също е част от разгула и „прогреса”, макар да е невинен за убийството. Но ако не е извършил това убийство, щеше да извърши друго - просто защото времето е такова и заплита всекиго в някакво престъпление. Щом живееш единствено заради материалните облаги и плътските удоволствия или за да проверяваш жизнеспособността на порочните идеи, които си усвоил, няма как да не пропаднеш и да не страдаш.

Страданието не отминава и Альоша, най-нравственият от всички, защото никой не може да бъде „извън”. Адът това са либералните идеи. Достоевски показва със зашеметяващо майсторство как човекът се завихря във въртопа на времето и колко лесно се отказва от съпротива.

Всички в романа са страдалци, нещастници, жертви. И няма как да бъдат други, щом е разрушена хармонията на единството и обществото се е стопило напълно.

Не може да се живее без Бог и само с материята. Но това се разбира късно, когато всичко е изгубено и всички са наказани.

Впечатляващото в анализа на Цветан Стоянов е умението да се разсъждава върху социалните проблеми чрез художествеността на творбата. Живото слово на Достоевски не е никъде наранявано или замъглявано от умозрителен анализ. Такава способност е изключителна рядкост. Цв. Стоянов пише сякаш се е уподобил с писателя, сраснал се е с него, заживял е творческия му живот и повторно създава света на героите му.

6.

Цветан Стоянов успя да развие само тезата на своето изследване. Животът му свърши тогава, когато бе на прага на своята творческа зрелост и бе вече нахвърлил основните идеи, които щеше да развие като „антитеза” на първите три глави от „Геният и неговият наставник”.

Едно велико литературно произведение не живее единствено с текста си, а преди всичко с идеите, които този текст носи и които могат да бъдат проверени и доказани извън него (а понякога и в противоречие с него). В „Братя Карамазови” сюжетът се стреми към убийството на Фьодор Карамазов, а после и около разследването и съда над това убийство. Съдът осъжда най-големия син Дмитрий, но с това сюжетът, разбира се, не приключва. Макар вече да е ясна развръзката и зад съдебната грешка може да се случи някакво друго събитие и се открие истината. Романът не е съдебно-криминален и не в присъдата е смисълът му.

Съдебните заседатели могат и да сгрешат, но съдът на епохата никога. Никак не е случайно, че именно Дмитрий е обвинен и осъден за отцеубийство. Той е единственият от четиримата братя с „неизяснен социален и психологически статус”, т.е. той не е „чист” за епохата тип. У него има и от миналото, и от настоящето; той е порочен, но и грешен; патерналист, но и либерал; християнин, но и атеист; „крепостен”, но и свободен. И като такъв няма място в обществото и трябва да бъде но отстранен от него. Той е най-раздвоен и най-малко цялостен. Затова е и най-нещастен и върху него се стоварват още нещастия. Според Цветан Стоянов скритият смисъл на отцеубийството в романа е бунтът срещу властта. На бунт срещу властта обаче може да се вдигне единствен именно Дмитрий, а не Смердяков. Смердяков е престъпник, умно животно, но не и бунтар срещу реда и властта. Затова и няма смисъл да страда, като бъде съдебно наказан. Обществото трябва да бъде наказано и за съдебния произвол, и за идеите, чрез които развращава хората, и за пороците, с които заразява своите членове. „Случайното семейство”, подчертава Цветан Стоянов, не са либералите, а цялото общество”. В този смисъл всички са Карамазови, а Фьодор Карамазов е бащата на обществото. Тази „антитеза” е имал намерение да развие Цветан Стоянов във втората част на книгата си „Геният и неговият наставник”. „В „Братя Карамазови” изчезва и „кроткият, примерен” народ. Наистина в утопията на Зосима присъства като народа-богоносец народът от монаси, всебратството. Но в реалността какво е останало от всебратството? Четиримата братя като народа. Митя, Иван, Смердяков. Всъщност всички убиват бащата, всички „участват.” (подч.м.-П.А.) Силно и точно, нали. Можем да си представим как би развил тази си мисъл Цв. Стоянов, ако Бог му беше отпуснал време да го направи.

Тезата за гения, който бива избиран и подчиняван от наставника, се сблъсква с антитезата, че това не е възможно да стане по начина, по който го желае наставникът, за да докаже зависимостта на интелектуалеца от манипулацията на властта. Решението на Цветан Стоянов, изведено в анализа му на романа на Ф. М. Достоевски „Братя Карамазови”, е дадено в края на неговите подготвителни бележки: „След като при такъв великолепен  шанс  манипулацията не е успяла - край на тънкия курс! Започва замразяването. Истинският Победоносцев. Властта му трябва да бъде само брутална.” (подч.м.- П.А.)  Ако проследим историята от модерната епоха на взаимоотношенията „власт-интелигенция”, ще видим как се сменят периодите, в които властта фино манипулира („тънкият курс”) със суровия начин на общуване („замразяване”). На това е свидетел самият Цветан Стоянов през 60-те години в СССР и България след осъждането на култа към личността и видимото либерализиране на културния живот, което властта провежда, за да спечели на своя страна и за да използва най-талантливите творци. Точно тогава курсът се обръща и „размразяването” бе последвано от „замразяване”. Такива примери могат да се видят в България след Освобождението. Наставникът винаги се заменя от диктатора, а диктаторът - от наставника.

7.

Българската култура не можа да роди нов Цветан Стоянов. Това е голяма беда за нея! Вероятно причината е, че още не е настъпил период на необходимост от онова осмисляне на процесите в обществото и културата, което осъществяваше геният на Цветан Стоянов. Интересно би било да се изследва кой е бил неговият „наставник”. Но това е вече друга тема.