Аргирис Митропулос

ЗАТВОРНИКЪТ

Тридесет години!
Тридесет години в килията сам,
заедно със целия свят.
Тридесет години без целувка,
без усмивка, без слънце,
без оплакване дори…
И без сълзи.
Тридесет години притежаваше
само себе си, свободата
и годостта си:
четири стени,
едно прозорче, обърнато към тъмнината,
една затворена врата
и една верига на нозете.
Тридесет години въпроси,
страх и неизвестност.
Така отминаха мечтите.
Накрая остана само безразличието
и на бетонния под заклана -
представата за времето.
На шестдесет години отвориха вратата
и го изхвърлиха навън
като износена обувка.
- Свободен си!… - му казаха.
Но той не разбра.
Седеше във двора на затвора
като новородено дете, подхвърлено
пред вратата на света.
Така изминаха надеждите.
После се опита да стане, но не успя.
Седеше и чакаше погледа на минувачите,
но всички бързаха,
никой от тях нямаше време.
А той нямаше ни дом,
ни близки, ни адреси,
ни памет, нито крака,
нито дори и минало.
Цели тридесет години закован
върху гърдите на времето,
беше се превърнал на дете,
забравило как се ходи по земята
без усмивката и ръката на мама.

ДРУГАРСТВО

Носих го ранен на гърба си,
както и той мене.
Всяка сутрин
разделяхме по равно мечтите си,
сълзите,
             вярата,
последната капка вода
и последните патрони.
Така беше, когато се борихме
и побеждавахме смъртта.
Но после,
когато между нас застана
живота
със своите потребности,
като есенни листа
паднахме и двамата убити.