НЕБЕСНО ХОРО
Всеки път, когато се случи да мина покрай тая белокаменна обител, ме обзема сънен унес. Араповският манастир! Най-големият полски манастир „Света Неделя” в нашия край .
Затварям очи и пред мен лумва празник. Босоногото ми детство се лута по поляните, оглежда се и се ослушва - наоколо кипи олелия, хаос от свирки, смях, гмеж. Вика ме музиката, хорото кани да се влееш във вихъра му. Чинарите бдят като чутовни великани над празника. Под тях са наредени волски коли и талиги, витороги волове хрупат люцерна, конете бият с опашки мухите, които кацат по лъскавите им хълбоци. На един край въртят на кол чеверме, на друг млади майки свенливо подават напрегнала гръд на младенците си. Шумът е необикновен - моторите на синджирлии люлки гърмят, няма празна седалка, момци и моми се въртят в кръг, някой по-дързък ергенаш настига люлката пред себе си, увива се около нея, крадливо целува бузата или плитката на момичето, което лети като видение пред тях. Виенското колело тържествено се издига, в къщичките му пищят момичета и момчета, струва ти се, колелото ги понася като дар на небето. От прозореца на една палатка възрастен, русоляв мъж дава представление: държи с една ръка куклата Пенчо, а с другата подава сиво магаренце, което нанася ритник на Пенчо. Но и Пенчо си го бива - грабва една сопа и почва да налага нахалника, яхва го и се премята зад паравана.
На поляната ергени завиват хоро. Всяко село е докарало своя музика, повело е свое хоро. Кларнетите плетат звънки мелодии, тъпаните бумкат, акордеоните бучат. Току що съм си купил окарина от една сергия, надувам я, опитвам се да засвиря някоя нашенска песен, ала гъмжилото от музики удавя моята свирня.
Бати Калофер от нашата махла води хорото. До него подрипка с кундурките си кака Севда от горната махала. Бати Калофер размахва шарена купешка кърпа с пайети, води баша, а кака Севда, кривнала глава като да брои стъпките му. Възрастни жени, хванали се подръка, се наслаждават на внуци, синове и дъщери, които за първи път излизат на мегдана. Невидимото вино на любов и надежди замайва, посява възторг и тъга.
До трендафилов храст седи на трикрако столче дядо Райко Комитов. Между коленете си стиска ловна пушка. Около кръста си е запасъл патрондаш, лъскат гилзите, заканват се капсулите. Дядо Райко следи хорото на сина си, милва с поглед момата, хъска дим от грубо завитата цигара. Какъв чудак, сякаш не е дошъл на манастира „Света Неделя” да празнува и се весели, а се кани да стреля гарги. Аз стоя прав до него, чудя се дали ще дойде час, когато от каламите на чифтето ще блъвне огън и дим. А той ме тупа по гърба:
- Джоре, глей, сине, глей, ама с мойте очи, колко хубави са Райчо и Севдето? Като два резена аиванийка от моята градина, нал тъй? Боже, хубост на хубост приляга, на, грее светът, забравя лисе такава картинка, сине. На, даже слънцето ке заседява в клонете на чинара, драго му е да гледа.
Хорото е нараснало на три ката, блика здраве и сила, но палва и завист у несносни ергенаши. Такива, които нямат късмет да водят на баша мома като Севда. Как само играят нашите младоци! Бати Калофер тегли живата верига, на мене ми се чини, че дяволска сила краката муедна педя над земята, по която цъфти свежа детелина.
И не щеш ли тука се случва нещо неочаквано. Щури завистници в потури и антерии, с рошави перчеми се втурват отнейде и почват да късат хорото. Начупват го като глинена гривна, окачена на китката на младия ден. Трима от нападателите хващат за ръце кака Севда и я повличат към талигата, която е спряла зад салаша. Други двама
държат в желязна хватка Калофер, те са яки и проклети, как ще се изтръгне от лапите им синът на дядо Райко? Завалията, скача като пленен лъв, мъчи се да последва своята севда, ала не му се удава.
Дядо Райко се размърда, надигна се от стола си. Засени вежди с длан. Смъкна кенарената си кърпа, за да види какво става.
- Да разтурят нашто хоро? Кой, как го направиха? Изядох ви, кучета, майките ви
студени ша ва цалуват. - И той вдигна пушка, хрясна два пъти, зареди отново каламите с новички гилзи.
Настава суматоха, похитителите изпускат кака Севда и духват през храсти и
бъзуняци към близката нива. Бати Калофер се юрва към любимата си, прегръща я. Дръжката на камата му заканително се показва от пояса, но така и не влезе в употреба.
- Калояне, не се май, дръпни отново хорото! Да не се уплаши, сине? - извика с дебело гърло дядо Райко. - Карай, сине, аз ще вардя играта… И здраво дръж Севдето, момче.
- Как така ще се уплаша, тетьо, нека ми дойдат ония сополани, мечка ще ги гази - отвърна Калофер. - Хайде, момчета, момичета, хващайте се на хорото и горе главата. Музиката да не си глътнва езика! Свирете бе, чалгии!
Гръмна отново музиката, Костов наду бузи, Начко Хантито разтегна хонера, а Софкин Гого лумна тъпана, насмалко да го пука като плондер.
Дядо Райко извади от пояса си кожена пунгия кожена пунгия, отдели два напалеона сребърна пара и ми каза :
- Джоре, дай парса на Костов, заръчам му да не спира, докато слънцето не склепне зад Родопа.
Изпълних волята му. Подадох наполеона на кларнаджията. Той потърка монетата зад ухото си, пусна я в бездънния си джоб на караваните, украсени с гайтанли заврънкулки. Музиката свиреше, та късаше сърцето от мерак да заиграе. Хорото се обнови, стана по-дълго. Бат Калофер подскачаше начело, кака Севда се стараеше да не изостава от него. Дядо Райко зорко оглеждаше пространството над тях и около тях. Бе заредил авжийската си пушка и сега се нишеше в средата на трепкащите кръгове на младите. Музиката го заобикаляше, той се подхилваше доволен: Ха така, искам така да свирите, че умрелите да събудите и се хванат и те на хорото. Така, дяца, оставих оран и копан, копните пите ръж и пченица в двора, утре ще садим харман, диканята е готова. Играйте да се наиграте, че голям зор ви чака. - Старецът ме тупна с длан по гърба: - Джоре, дали изплашихме ония хайдуци? Мерне ли се още един път някой от тях, ще го хвана и жив таралеж ще пусна в гащите му. Свято хоро е нашто, либовно, нали така?
Комитов държеше в готовност грозното пушкало и даже птицие се бояха да
прелетят над веселието. Трепкаха пъстрите кръгове на тракийските носии, бъбнеше хорото на бат Калофер, изпълни цялата поляна.
- Наесен ще коландрим сватба, Джоре - похвали ми се дядо Райко. - Сега са
главеници, ама като налеем маврудовото и угоим пилетата и шопара, ела да гледаш каква веселба ще кипи в нашия двор.
Време беше да се връщаме. Дядо Райко запрегна двата врани коня и викна с бодър
глас: - Хайде, гълъбчета, нали не сте забравили пътя за дома? Ние се бяхме курдисали под шареното чергило на завет. Като дете обичах да се возя на тая писана талига. На
задния й капак бе изографисана с маслени бои Райна княгиня. На кон, развяла знамето.
Река Сушица тичаше покрай чакъливия път, а зад гърба ни прощално шумоляха
великаните чинари. Заглъхваше приказния празник. Кака Севда се бе гушнала в прегръдката на бати Калофер, докосваше буза до брадата му. По едно време май че
заспа - беше капнала от игра. Дядо Райко изви очи, погледна я и се ухили: - Сънувай, чедо, сънувай сватбата, ще се сипне цяло село да ви гледа. Сине, да не я разбудиш.
От дясно се извиси Златен харман, старият хълм, обрасъл с капина и диви храсти. Изгря месечината, лъсна в пендара, който кака Севда бе окачила на шия.
- Изми ли очите си на Аязмото? - попита дядо Райко. - Аз седях до него, спуснал крака към ока.
- Намокрих очите си. Изпих едно канче водица. - И главата трябваше да си наквасиш, нали те наболява, чедо. Оназ вода е изворна и лековита. Светена вода… Едно време щерката на араповския бей взела да недовижда. Една врачка казала на бея, че има извор край селото, дето лекува болни очи. Наредил Арап бей да носят от тая вода, плакнели очите на момичето и скоро, много скоро то прогледнало. Тогава беят разрешил на раята да направи тоя манастир. Ангел войвода дал пари да вдигнат кулата, оттам хората отбивали нападателите с пушки. Пазели храма и килиите. А изворът каптирали за аязмо… Хайде, ето го нашто село - весело каза дядо Райко.. - Догодина пак ще ви водя на манастира, ако помагате да овършеем снопите, да нанижем тютюна. И ти можеш, Джоре, да дръпнеш хорото и някоя младица да тепа до тебе. Не бой се, освен пушката, барабанлия пищов ще бучна в пояса, да чувам твоето хпоро.
- Харно, дядо, ще те поканя да ме пазиш. Ако дотогава не забравя… Мога и сам да си го пазя, не смяташ ли? - додадох, но Комитата не ме чу, тупаше конете по гърбините, радваше им се, че са ни довозили здрави и читави в неговия двор.
… Отлетя видението от сърцето ми, утихнаха стъпките на едно пътуване до светата обител, която посещаваха съборяни от близо и далече. Да запалят свещ, да хапнат и пийнат под сянката на чинарите, да пуснат за първи път подраслите моми и ергени на хорото за първа сгледа.
Аз пораснах, босоногите ми другари - също. Всеки се запъти нанейде. Съдбата ни попиля като семена в необятната нива на живота. Едни от нас се издалечиха от корена си, други останаха. Задомихме се, народихме челяд. Но нашите наследници не познаха целебната сила на светата обител. Не видяха как лятна буря кърши клоните на вековните чинари, но стволовете им дори не се поклащат. Не се изкачиха по стръмните стъпала до бойниците на Ангелова кула. Не научиха ритъма на правото тракийско. Някои от тях усвоиха стъпките на чуждо, криво хоро. И проплака молитва в душата ми: „Господи, помози един ден да събера внуци и правнуци, да ги поведа към оная обител. Ако ги събера, ще поръчам на музикантите да свирят голямо, невиждано хоро. И ако нещо застраши играта на филизите от моя дънер, вярата им, че могат да бъдат щастливи, аз ще застана на стража. Не с пищов, не с авджийска пушка, а с оръдие ще браня тяхното небесно хоро. Ако потрябва и танкове ще докарам.
…Откъм Родопа бръснеше палав бриз. Налетя, разхлади пламналата ми глава. И с тръпна, ласкава ръка попи една издайническа сълза на погребан спомен.
