С Николай Христозов разговаря Красимира Василева

- Съществува мнение, че нашият век не е време за поезия,че не предразполага особено към творчество и че съвременният човек няма нужда от поетични творби. Какво е Вашето гледище?

- Когато векът е груб, суров, “непоетичен” - или, както казва Вапцаров : “Не, сега не е за поезия!” - именно тогава поезията като че ли е най-необходима.А времето, в което живеем, е толкова напрегнато, че ако тя захвърли своите оръжия, това би било равносилно на предателство.Нашето време изисква не проповеди и примирение, а истински хуманизъм.Именно затова е необходимо поезията да защити човека, да съхрани и издигне духовното в него.

- Съвременната тема е невъзможна без чувството за история.Според Вас, притежават ли го в достатъчна степен днешните български поети, включително по-младите, в които чувството за история не се самосъздава, а трябва да бъде възпитавано?

- Тук се докосваме до една голяма традиция в българската поезия - умението на нашите поети да се вглеждат в бъдещето, да предсказват неговите очертания. Като правило българските поети са приятели на бъдещето. Най-ярък пример - Ботев! Той е бил с една глава над своето време, над своите съвременници, разговарял е с бъдещето през граници и епохи.
Струва ми се, че днес нещата са обратно разположени. Цялата нация е в такова бурно движение, поривът на българина да се изтръгне от миналото е толкова решителен, че съвременният поет в много случаи сам трябва да догонва времето си. Именно в това се проявява неговото чувство за история. Да бъде в предните редици на движението, което преобразява не само социалния облик, но и душевността на българина - това е завидна съдба.Най-добрите български поети не си позволяват да пропуснат този голям “шанс” и създават творби наистина ярко съвременни и в същото време с вярно чувство за исторически необходимото.
Аз не отделям младите от общата картина и общите процеси на съвременната поезия. Между поетичните поколения у нас не съществуват резки граници. Истината на живота е по-силна от механичните построения на някои литературни изследователи, които твърде много наблягат на категорията “поколения”. За мен съвременната поезия е неделим поток, непрекъснато движение по различни пътища към една и съща цел. Понякога младият поет дава по-добър урок по съвременност и историческо мислене от своя по-възрастен събрат. В това няма нищо чудно. При истинската поезия възрастта е без значение. Дълбочината на прозрението също не е привилегия само на една възраст.

-С динамизирането на психиката на съвременния човек намалява ли интересът към вечните теми за любовта, живота и смъртта, които Вие разработвате в редица свои творби?

-Напротив, вечните теми затова са вечни, защото са винаги съвременни. Любов, живот, смърт - какво по-съвременно в съдбата на днешните хора! Всички усилия на човека, борбата му за по-добър свят, осмислянето на съществуването му, заветите към утрешните хора - всичко това се върти около тези вечни оси на човешкото битие.
Ако у някои хора намалява интересът към така наречените “вечни” теми, това навярно е част от тяхното общо духовно обедняване.

- В публицистичната си книга “Границите на оптимизма” Вие пишете, че днес фронтът минава през самите нас, че се налага да водим битка и със себе си.Като имаме пред вид трудностите на нравственото усъвършенстване, как преценявате ролята на поезията в тази битка?

- Развитието на обществото е немислимо без тройното единство на критика, способност за приемане на критика и самокритичност. Твърде лесно е човек да проявява нетърпимост към грешките и слабостите на другите. Жестовете на размахания юмрук са твърде достъпни. Несравнимо по-трудно е другото - енергията, която се излъчва от размахания юмрук, да се раздвои, значителна част от нея да се насочи към самите нас.Именно в това е сложността. Защото това вече е битка върху нравствени,морални територии.
Ролята на поезията в тази битка? Тя може наистина да бъде голяма, но лично аз не мисля, че ако поезията сама се изправи на бойното поле, непременно ще бъде победител.Много неща изграждат съвременния човек, неговото възпитание и поведение, включително и възпитанието на чувствата.Не мога да си представя как може един човек, наруган от продавачите в магазина, изтерзан от транспортните неуредици, дълбоко оскърбен от несправедливостите, да разтвори сърцето си за изкуството и да се потопи в света на възвишеното.Нужно е общо издигане на културата на нравите и поведението, а това няма кой да го направи, освен самите ние - с всички свои слабости, всевъзможни наслоения и предразсъдъци.Ето защо битката за нравствено усъвършенстване е толкова сложна.А поезията? Доколкото й стигат силите, и тя дава своя дял.

-Като автор на редица поетични книги как бихте охарактеризирал взаимоотношението възраст - поезия?

-Като едно непрекъснато догонване и търсене на равновесие. Но в последна сметка везните никога не застават в пълно равенство. Младостта е нетърпелива, разточителна, тя възпламенява твърде лесно поезията, но професионалните тайни на творчеството често остават заключени зад девет врати. Зрялата възраст пък търси утаените мигове на преживяното, нейното озарение е по-дълбоко и постоянно, изстраданият опит дава увереност - но в замяна на това по-голямата взискателност и самокритичност твърде често прогонват поезията.И все пак, моите предпочитания са към зрялата възраст - раязбира се, ако младостта не е прошумяла безплодно, а е обогатила със силни багри и трайна топлина сърцето.Имам едно стихотворение точно на тази тема.Надявам се, ще ми позволите да го цитирам?

- Разбира се.

- То е кратко.Ето го цялото:

Влизаш в дългите дни
със узряло мълчание пълни,
и поглеждаш сърцето си -
тъмна опалена пещ.
Прегорели са вихрите,
сипят се сребърни въглени.
И напразно се взираш
безумна искра да съзреш.
Но стои топлината -
утаено дихание огнено!
Преживените мигове -
сенки от лава - стоят.
В това чисто пространство,
нажежено от мисли и спомени,
като есенен хляб
твойте думи сега се пекат.

- Известно е, че Вие получихте Наградата на Съюза на преводачите в България за превода на “Сто сонета за любовта” от Пабло Неруда. Как се отнасяте към преводаческото изкуство и кои са според Вас критериите за сполучливия превод?

- Ако кажа, че се отнасям към преводаческия труд, както към собственото си творчество, ще заблудя и Вас, и читателите, и себе си. Не е така.Преводът е навлизане в друг поетичен свят - може би твърде близък, но все пак друг, не твоя. Да се предаде достоверността на този свят не е най-трудното. Най-трудното е да се “преведе” поезията на този свят, а тя е неизмеримо по-сложно и крехко нещо. Именно затова като първо и най-важно условие при превода на поезия аз поставям изискването преводачът сам да бъде поет, творец със силни поетични импулси, с богатство на въображението, с дълбоко познаване на съкровищницата на родния си език. Всичко друго е на втори план.

В. “Дунавска правда”, 22.09.1980 г.