Марин Ботунски

Цветан Минков е роден на 21 април 1941 година.

Неговото детство и юношество, неговата ранна памет, буйства и спомени са обвързано-сързани с Враца, със скалите над Хижата и „Вратцата”, с легендите за Радан Войвода, Софроний Врачански, Ботевата чета. Тук завършва гимназия и пише първите си стихотворения.

Моряшката служба в армията предопределя бъдещата му съдба. Цветан Минков от 1960 година живее в Бургас и до края на живота си е „морски човек”. Шестнадесет години плува в световните морета и океани - като палубен боцман на кораби от „Океански риболов”.

Приживе издаде сборника с разкази „Онова лудо колело”.

 Членуваше в Литературната група - Враца, а по-късно в дружеството „Български писател” - Бургас.

***

Във Враца Цветан Минков имаше не много, но верни приятели. Беше съсредоточен в себе си и в това което прави. Не обичаше да шуми, не парадираше, не занимаваше околните.

В ранната си младост пишеше любовна лирика.

Първите стихотворения, които ми прочете в „Кошницата”, кафето в бившия ресторант „Балкан” във Враца, днес Районно полицейско управление, са запечатали впечатлението за крехкост и „тънка чувствителност”, които Цветан Минков се опитваше да прикрие в пашкула на някакъв не негов, и неотиващ му артистичен непукизъм. Ала не можеше да прикрие особеното си любопитство към света, Цветанминковската си влюбеност в скалите край Враца и водите на Лева, в театъра и поезията, в женската красота, в „чистотата на росата”…

Беше изграден поет, когато необяснимо за мнозина изведнъж напусна лириката. И тръгна към суровата морска проза, в която трудно допускаше „прекалена чувственост”. Не ми е по силите, а и не е етично сега, когато го няма сред нас, да формулирам причини и да изричам догадки защо…

Но пък е пред мен едно по-късно и непубликувано стихотворение „Пилях се цял живот и се раздавах”. Може би то, като Епилог вместо предговор, нещо ще ни каже:

ПИЛЯХ СЕ ЦЯЛ ЖИВОТ И СЕ РАЗДАВАХ
и търсих просто ласкава жена.
А вместо нея често ме влудяваха
все урагани с женски имена.
И цял живот жадувах свежи устни
и нежна гръд, миришеща на хляб,
а все осъмвах с грозни проститутки
из баровете на света. И сляп
от голото безумство на морето,
от полудяли прашни ветрове,
и със неистов ритъм на сърцето
аз все попадах в мъртви светове.
А ти си жива! Съществуваш! Има те.
Там, в оня град, останал зад кърмата…
Тук, в тихата агония на римите…
Не! Ти живееш просто на земята.
И само с ветровете твойта ласка
ще ме догонва нейде по света.
Солена и горчива, и прекрасна,
и непозната, като вечността.

***

Цветан Минков беше сърдечен, слънчев човек. Усмихнат. Дружелюбен. Деликатно прикриваше болезнената си чувствителност. Казвал съм му, че бих го сравнил с онези миди, които крият зад седефената си „къщурка” болката от попадналата песъчинка, „обграждат” болката и я превръщат в скъпоценен бисер. Но бисерът остава невидим за хората, докато…

Още преди да отида в редакцията на окръжния вестник се бях „сдобил” със сериозен и продължителен здравословен проблем. След едно от пътуванията с риболовния кораб в Африка, Цветан ми донесе дървена маска на Богинята на здравето, благополучието и благоденствието. Маската е правена от добър майстор и аз я поставих в хола, където дълги години бе и работното ми място.

Цветан цяла вечер разказваше за богините, на които африканските народи се молят за здраве и които носят здраве. „Африканските племена имат различни богини на здравето. Те почитат Изис - това е латинското име на богинята Изида, пазителката на свещенната енергия, която носи хармония и здраве. Те вярват на Йеменджа, афроамериканска богиня на здравето. Кълнат се в слънчевото божество Изува. Коленопрекланят се пред Лакшми, богинята на здравето и благоденствието. Но тази, чиято маска съм донесъл, най-вероятно е Йемаха - богинята майка, която осигурява здраве, благополучие и благоденствие.”

Казвах му тогава - измисли си, или да ти измислим псевдоним, защото винаги ще те бъркат с литературния историк, критик и белетрист, ломчанина Цветан Минков.

Той се усмихваше слънчево:

- Все пак, аз съм поет, а другият…

Не беше и помислял тогава да „къса” с поезията и да нагазва в суровите дебри на белетристиката.

***

… В лятото на 1980 година бях помолил Христо Фотев да гостува на врачанския вестник „Отечествен зов”. По Цветан Минков Христо изпрати стихотворенията „Внезапен монолог”, посветено на П. К. Яворов, „Ода”- в чест на „Аполония Понтика”- в деня на нейното спускане в басейна на созополското пристанище, две стихотворения из цикъла „Памет в темп” - „В памет на баща ми”, снимка и ръкописен поздрав: „На читателите на вестник „Отечествен зов” - с чувство на огромно уважение! Хр. Фотев”

Написал съм кратка бележка към стихотворенията. „От поетическото поколение на 60-те години някак естествено и с особена сила се открои гласът на Христо Фотев. Самобитен и вглъбен, дълбоко лиричен и ясен, влюбен в своето тихо и шумно пристанище, верен до болка на родния Бургас и надарен (Господи, колко е надарен!), той извоюва своя Христофотевска територия в съвременната българска поезия.

Пристанището на Христо Фотев - това е душевността на българина. Там той е хвърлил котва и ден по ден, месец по месец, година след година промива с хиляди тонове пясък и руда, за да ни даде своя чист, златоносен поетически резултат.”

Стиховете, оформени в спретната страница, излязоха в бр. 81 от 17 октомври 1980 година. Цветан непрекъснато повтаряше: „Христо много ще се зарадва на достойния начин, по който е представен”. Взе десетина броя от вестника да носи на Фотев. Като пишех тези редове намерих записка в дневника, в която са думите на големия артист Иван Кондов:

„Защо Христо Фотев разнася твоя вестник из Бургас. Цветан Минков ми го разказа, но после го потвърди самият Христо - той носи „Отечествен зов”, с неговите стихове, снимка, ръкописни посвещения и думите, с които го представяте. И го „разлепва” в бургаската редакция - да видят как врачански вестник пише за бургаски поет, какво е отношението, всъщност, искал е да им каже как трябва да се обича един български поет…”

Цветан Минков обичаше Христо Фотев. Беше щастлив от приятелството, радваше се, че Фотев го допуска до себе си - не само в бургаския клуб на дейците на културата, но и в къщата си в Равадиново, където прекарваха най-светлите вечери. Харесваше работите на художника Баев, имаше добро приятелство с художника Руси Стоянов, със Стоян Забунов, с поета Николай Искъров, с Борис Бухчев…

Във Враца магнетично го привличаше майчината обич и обичта на сестра му Нора. Като излезеше от къщата на ул. „ Къкрина” № 4 се срещаше с Владимир Данкин, с Кирил Торомански, дружеше с Върбан Велчев, с артиста Краси Ранков, отбиваше се в ателието на скулптора Цветко Йорданов на ул. „Петропавловска”, идваше често в редакцията на „Отечествен зов”, в редакцията на алманах „Околчица” и у дома.

… Беше топъл оня юни. Цветан Минков дойде у нас, лицето - замръзнало, нямаше я в очите светещата искричка. Седя известно време бездумен, накрая въздъхна тежко:

- Напуснах продажния тристаен, обзаведен от - до… Взех си само палтото и… ето ме - сам, пообъркан… Какво ще правя занапред?… От кораба слязох за дълго - трябва ми време да се „освестя”, преди да тръгна пак… Ако тръгна…

Какво можех да му кажа - дума в този момент нямаше да го стопли. Прегърнах го, сипах му чаша „сталичная”, после излязохме в парка на стадиона до нас. Вървяхме дълго и мълчаливи сред радостната, пролетна птича възбуда, сред буйната зеленина… Бях виждал съпругата му на снимка - красавица. Дъщеричката - малко божество… Нямаше да му е лесно на Цветан - „излетял” обиден от своето гнездо… Ще се върне ли отново в него? Ще започне ли да гради ново?…

Вечеряхме у дома и Елена, съпругата ми, с женския си усет успя да проправи пътечка на надеждата… „Цветане, четиримесечно бебе съм била, когато е простреляна майка ми. Куршумът минал през пелените, с които ме повили. Кой е могъл тогава да вярва, че останалото без кърма и майчина закрила смолянско дете ще оживее, ще завърши училище и университет, ще седи и разговаря днес с поета Цветан Минков? .. Лудо колело е живота, когато най-много бързаме, то се върти бавно, спокойно, а когато сме уморени и ни се иска да си починем - лудешки върти педали… С брат ми живяхме сираческо детство, в недоимък, после с втора майка, с доведена сестра, с природен брат… Човек, иска ли, с много нещо може да се справи… Дори да заобича уж мразено… А ти си млад, здрав, талантлив… Стегни се. Щампа не щампа - животът предстои… С грозното, но и с хубавото…”

На следващия ден Цветан ме потърси в редакцията. Гласът му, като вчера, гробовен:

- Ако не е нахално, искам да ми отделиш десетина минути?

- Ще се радвам.

- Идвам…

Дойде - небръснат, завил малкото коса над високото чело, със сенки под очите:

- Ще отида на лозе и ще се опитам да разкажа моряшките си перипетии. Но съм притеснен материално… безпаричен съм… А не искам да се връщам до зимата в Бургас…

- Договаряме се така - ти пишеш на лозе, и който „къс” е готов ми го носиш… Което е добре - публикуваме във вестника. И ще получаваш прилична „заплата” за труда си…

- А сега?…

- Сто лева аванс оправят ли те?

- Мисля, че да.

Цветан отида на лозе и започна, пишейки, да се „връща към живота”.

Идваше в редакцията да си вземе „хонорара” и пак се връщаше на лозе. Лятото и есента той донесе написаните осем разкази, от които в „Отечествен зов” са отпечатани “Вива„ (бр. 52 от 4 юли 1980 г.), ” Мамещо синьо безумство” (бр. 73 от 19 септември), “Среща” (бр. 89 от 14 ноември).

Така се завъртя „ Онова лудо колело”.

***

И докато въртеше „колелото”, Цветан Минкон осигури и представихме през същата 1980 година в „Отечествен зов”, под рубриката „Поетичен Бургас”, поетите Керана Ангелова, Кольо Колев, Иван Апостолов, Никола Великов, Петя Дубарова.

***

В началото на 1981 година Цветан продължи упорито да работи върху разказите, включително и върху написаните, изчистваше образи, детайли… Но не беше „преодолял станалото”… В дневника от 19 януари 1981 г. съм записал: „След обяд от 13.30 до 16 ч. у нас бе Цветан Минков. Носеше написаните за книгата разкази. Не я е довършил още. Омърлушен, смачкан. Няма стотинка. Дадох му 20 лева. Настояваше и дълго говорихме за късия разказ.”

***

Леко „живнал” и прибрал се в крайморското си гнездо, Цветан Минков пише това писмо:

„Марине, здравей,

Изпращам ти два разказа, които ти знаеш. В тоя вид тая година излизат в „Пламък”. Бях сложил в плика и два нови, но в последния момент ги извадих. Има някой неща, които мисля че може да се махнат или посъкратят, но до края на месеца ще ти пратя и тях, защото кой знае кога ще се видим или чуем пак. До края на месеца чакам да ми изпратят от Варна назначение на кораб и дали ще бъдат рейсове къси - до седмица - месец или година… Не знам, но ми е все едно.. Омръзна ми да живея в непрекъснато притеснение за пари.

Книжката на алманаха, която ти обещах, излиза след 5-6 дена и ще ти я пратя веднага. Видях сигналните бройки и трябва да ти кажа, че е най-хубава от всички излезли до сега и не само според мен. Истинско постижение е… сам ще се увериш.

Красимир Ранков, който сега е в Сливенския театър, ми беше на гости два дена. Много добре се представиха с една пиеса по разкази на Шукшин. Сега в неделя на 14 той ще бъде 2-3 дена във Враца. Помолих го да ти се обади.

И накрая резонната молба. Дай малко пари. И ако това е възможно нека бъде колкото се може по-веднага… защото…..

Обади се с два-три реда!

Приятелски поздрав: Цветан

Бургас
к/с „Славейков”
бл. 63 вх.В ет.I ап. 2

Много поздрави на Ленчето и децата.
Много поздрави имаш и от Христо.”

***

Но не беше лесно да издадеш първа книга.
През септември 1984 година Цветан ми пише:

„Марине, здравей,

Благодаря ти за хубавото писмо. Благодаря ти и за това, че си запознал Йордан Милев с моя случай. Преди месец беше тук Любен Петков. Помолих го да разбере от Нина Андонова как стоят нещата с мен, да му каже съвсем откровено. Преди седмица Любо пак беше в Бургас. Въпросът е такъв: аз трябва да си седна на задника и да бачкам, друга алтернатива няма. Нина и сега поддържа ръкописа в тоя вид, Давид Овадия не харесва всичко и иска да се добавят нови неща, каквито аз нямам. И да стане на неговата /все пак той е началник на тоя отдел/ поръчва там вътрешна рецензия на Стефан Коларов. Мен ме няма в България, а когато се връщам ме сюрпризират с тая новина, искат ми нови неща, аз не мога да предложа нищо и книгата увисва. Тогава си помислих, че направо ме анатемосват и много се разстроих, но след като вече знам за какво става въпрос се мобилизирах и започнах със същия хъс както преди пет години.

Давид е прав. На него не толкова са му нужни нови неща от мен, колкото уверението, че аз продължавам да пиша и се развивам, малко ли книги издаде библиотека „Смяна” от автори, които повече не написаха нито ред.

Нина чака да й занеса колкото се може по-скоро, за да влезе ръкописа в някакви планове. Но аз тоя път не бързам. Когато реша, че съм написал хубави неща, тогава ще се появя. Прибързани работи - не! Мисля, че до Нова година ще сколасам.

Много ми е трудно тук сам. Няма с кого да споделиш една идея.

Христо се е заврял в това Равадиново и го виждам на седмицата веднъж, а в дружеството и в клуба се въртят само едни пияници, които имат общо с културата толкова, колкото ти с мореплаването. Към средата на октомври ще се преселя за месец-два във Враца. Там работя най-добре. Но тоя път ще си намеря някаква подходяща стаичка само за работа - нито при майка, нито при Нора е възможно да се чувстваш спокоен и независим. Като дойда ще поговорим по тоя въпрос.

Много поздрави на Ленчето и децата.

Прегръщам те: Цветан Минков
19.  септ. 1984 г.
Бургас”

***

Лятото на следващата година отидохме с Елена и децата на почивка в Бургас. Отседнахме в наши приятели в жилищен комплекс „Славейков”. Гарсониерата на Цветан Минков е на петдесет метра и вечер, след „пърженето” на плажа, се отбивахме при него. Все още не можех да кажа, че е „преживял” случилото се, но имаше онова малко спокойствие, което му даваше възможност да продължава литературната си работа.

Гарсониерата не може да се мери с модерно обзаведения тристаен апартамент, който Цветан напусна. Но й е вдъхнат „неспокоен дух”. В ниските рафтове, обиколили цялата гарсониера, са подредени любими книги, литературни алманаси, списания, много касети с музикални записи, събирани по света (най-вече в африканските държави) художествени свидетелства - маски, дърворезби, картини, картини от бургаски художници и … картини, рисувани от Цветан Минков.

Цветан подаваше ръкопис на нов разказ, споделяше идеи, намерения, после разпитваше за Враца, за театъра, за отделни творци. Пиехме уиски и бира, връщахме спомени и случки от минали години. И без човек да е голям “сърцевед” можеше да усети, че независимо от дългите години, изживяни в Бургас, независимо от любовта към морския град, Враца заема главно място в сърцето и душата му.

***

Сборникът „Онова лудо колело” излезе от печат през 1990 година в издателство „Народна младеж” - София, рецензент - Любен Петков, редактор - Нина Андонова). Цветан ми донесе у дома екземпляр от книгата. Написал е:

„ На Марин Ботунски - малък спомен от нашето старо приятелство и благодарност за помощта, която ми оказа при написването на тази книга!

Враца, 4 декември 1990 г.
Цветан Минков”

Обикновено авторите, издали първа книга, по особен начин отбелязват „събитието”. Цветан хем се радваше, галеше книгата с длан преди да ми я предаде, хем лицето му излъчваше някаква тъга. Беше студен ден, но не само от студа трепереше душата на Цветан… Когато Елена ни покани на масата и пихме по чаша-две, в очите на Цветан Минков се върна онова светкащо пламъче, толкова характерно за радостно-тайнствената му усмивка.

В приложението „Дъга” на в. „Отечествен зов”, броя от 29 август 1990 г., под заглавие „На дълъг и добър път”, съм написал:

„В каквото и време да живее - в размирно или спокойно, в дни на промяна или на застой, на тихо щастие или на тревожно разпятие, човекът винаги ще търси и ще създава красота.

Още един от голямото литературно врачанско ято потегли на дълъг път. Всеки ден очакваме по книжарниците да се появи първата книга на нашия земляк Цветан Минков. Заглавието на сборника разкази, отпечатан от книгоиздателство „Народна младеж” е „Онова лудо колело”.

Белетрист с тънък психологически усет, с неизтощима любов към морето и пътешествията, към духовните, към моралните вибрации в човешката душа, към земното и неземното любопитство, Цветан Минков създава една, на пръв поглед сурова, а всъщност реалистична и лишена от сантиментални дотации проза.

Нека я посрещнем с „Добре дошла” в нашия напрегнат и с изпънати нерви ден. Защото „Онова лудо колело” открехва още един прозорец към необятната човешка душевност.”

В броя е отпечатан и разказа на Цветан Минков „Пролетно интермецо”.

***

От предпролетта на 2002 година Цветан Минков не е сред нас. Рано напусна той неуредения ни свят. Животът прекрати поетическия бяг на „онова лудо колело”, с което Моряка тръгна към високия връх на творчеството и отстояваше красотата и корените на българския ни живот. Но любителите на художественото творчество не може да не си спомнят оня нежен поет от Враца, който прегърна мечтата и морето, а морето го превърна в белетрист на суровите истини. 

***

„Водните духове” идва при читателя двадесет и една година след „Онова лудо колело” и девет години след като авторът й не е сред нас. Книгата излиза от печат благодарение на Даниела Мишева, която не само спонсорира изданието, но участва в подготовката му с голяма любов и с отговорност към паметта на своя вуйчо.

Сборникът „Водните духове” съдържа двадесет разкази. Подобно на разказите от „Онова лудо колело” и тук сюжет и персонаж са взети главно от живота на българските моряци. В тях Цветан Минков се придържа стриктно към най-добрите традиции на българската белетристика.

Прочел ранния, все още не завършен и нередактиран ръкопис на „Водните духове”, поетът Николай Искъров, председател на „Писателско дружество” - Бургас ще напише: „…Особено качество на сборника е отличното познаване на корабния интериор, на морската терминология и на моряшкия бит. Нещо повече - Минков постига едно своеобразно одухотворяване на плавателния съд. Читателят има усещането, че неговите герои се сливат с кораба, с ритъма на неговото движение, когато плава в спокойни води и когато се сблъсква със стихията на океана…. Авторът съумява да допълни не само житейската, но и нравствено- психологическата характеристика на българския моряк, попаднал в екстремни ситуации и в глухонемите дни и месеци на Самотата. Екзотичните теми присъстват в разказите и новелите без да бъдат натрапливи. За Цветан Минков далечните брегове, африканските пристанища и техните обитатели са нещо, с което той е свикнал и не се увлича прекалено от екзотиката. В центъра на неговото внимание винаги остава българина, влязъл в съприкосновение с един друг свят, но завинаги останал при своите корени.”

Ще добавя - както и в „Онова лудо колело”, прозата на Цветан Минков във „Водните духове” е сурова, реалистична и лишена от сантиментални дотации. Авторът умее с няколко щрихи да покаже „полето”, сред което се развива действието на разказа: „Слънцето тук не изгряваше - просто изригваше сред оранжеви пламъци и до залез сипеше жар и смучеше солена влага от широкия залив. Привечер, когато зноят стихваше, натежала в поохладения въздух влагата се превръщаше в лепкав задух, ръмеше ситно върху палубите на чакащите кораби и се стичаше на мръсни бразди по ръждясалите бордове и мачтите - до сутринта.” (“Дългите рейдове”).  Или в „Онова лудо колело”: „Времето беше нормално лошо за сезона - студено и сиво. Тежки мъртви вълни застигаха кърмата, плъзгаха се под кила и отшумяваха към европейския бряг. Траулерът се поклащаше след тях, потръпваше и с равномерно бумтене на машините следваше курса си.

Беше часът, в който невидимото слънце утаяваше последните си мътни лъчи в омарата на губещия хоризонта си океан.”

Героите, независимо къде се развива действието, са главно български моряци. В почти автобиографичният разказ „Отрепка” Цветан Минков разсъждава за професията на моряка: „Французите плашат децата си, че ако не слушат ще ги правят моряци, за повечето англичани това е традиция и въпрос на чест, из островите е просто препитание, а за нас, българите, само до преди десетина години беше едва ли не привилегия - това означаваше поглед зад стабилно залостената „желязна завеса”, други светове, валута, безброй примамливи неща, които не всеки можеше да си купи /сякаш и сега не е същото/, но това е друга тема - Ди Лампедуза казва, че светът около нас непрекъснато трябва да се променя, за да си остане същия… Ако попитате едно дете какво е агромелиоратор, драматург или да речем дистрибутор, сигурно ще се обърка. Виж Попай моряка си е друго нещо. По-възрастните също се объркват - за едни това е романтика, екзотика, приключения и едва ли не героизъм, други виждат предимно урагани, корабокрушения и гибел. Изобщо свят на удавници. Не са малко обаче и тия, за които сме само сбирщина нехранимайковци, контрабандисти, развратници и разюздани пияници-скандалджии. Докато за хора като мен, които се „давят” повече от двайсет години из океаните, това си е вече само труд. Тежък, изнурителен труд, при това непрекъснат, защото корабът не е кола - когато ти скимне да отбиеш край пътя.”

Колкото и да е „морска” тематиката на разказите, проблемите са общочовешки.

Непоказно и ненатрапливо, уж в периферията на „погледа”, Цветан Минков поставя въпросите за професионализма, дълга, верността, любовта към морето и Родината, солидарността, приятелството, добродетелите. Не са пренебрегнати и глобалните социални въпроси. Главният герой на разказа „Водните духове”, видял малките канута и ладии еднодръвки, карани от полуголи и гладни негърчета, невероятната мизерия в африканските държави, ще изповяда: „По природа съм романтик и отдавам внимание повече на красивото и доброто, но човек трябва да е съвсем оформен идиот, че да не се впечатли от чудовищната мизерия, до която е докарано голяма част от населението; от „пиратските” набези на гладните, последвано от зверското насилие на една побесняла от патоса на собствената си правда върхушка, на което рано или късно се отговаря също с насилие и на което бях неволен свидетел, че и потърпевш. И може би точно в такива мигове си задаваш въпроса: „Защо…? наистина ли това човечество непрекъснато трябва да се самоунищожава, за да могат останалите живи след тях да ликуват и добруват?… И докога?…”

Сред дълбоките води на океана, сред бурите и изпитните, когато животът се крепи „на косъм”, героите на Цветан Минков се изправят и пред най-важния въпрос - за смисъла на живота… И не винаги имат, не винаги намират най-точния отговор.

Морето, Океана, Брегът, Човекът, който те очаква на брега, придобиват особена многозначителност в сборника „Водните духове”.

Многозначителни бяха те и в живота на талантливия поет и белетрист Цветан Минков.