Цветан Минков-Моряка

Похлупен под мрачното февруарско небе, сивият риболовен траулер осми ден плаваше през Атлантическия океан от залива на Ню Йорк за Гибралтар. Шестмесечният рейс беше завършил успешно и сега той се клатушкаше ритмично с пълни трюмове, почервенели от ръжда бордове и дълга зелена брада под водолинията. Времето беше нормално лошо за сезона - студено и сиво. Тежки мъртви вълни застигаха кърмата, плъзгаха се под кила и отшумяваха към европейския бряг. Траулерът се поклащаше след тях, потръпваше и с равномерно бумтене на машините следваше курса си.
Беше часът, в който невидимото слънце утаяваше последните си мътни лъчи в омарата на губещия хоризонта си океан.
Боцманът спеше в койката неразсъблечен. Върху лицето му лежеше разтворена книга, която бе притиснал с ръка. Сънуваше пеещи птици.
Върху неподвижна маса до койката с парче рибарска мрежа бе закован за стената десетлитров тумбест буркан. Водата в него леко вибрираше. Цветни рибки лежаха на дъното, спотаени между зеленикави водорасли и мидени черупки. До аквариума имаше малък буркан, от който стърчеше дръжчицата на кепче - едната рибка щеше да ражда и боцманът се беше подготвил да измъкне новородените.
Над аквариума, в дървена клетка, също закована за стената, между разпилени зърна и обърната паничка за вода, живееше бакърено канарче. То имаше много силен глас и боцманът доста се изнерви, докато го приучи да не пее, когато той спи, затова сега спеше с изключено за неговите песни подсъзнание, но птиците от съня му вече пищяха така пронизително, че той се събуди. Махна книгата от лицето си - полусънен, в първия момент се изненада: канарчето пееше с цяло гърло, ровеше зърната, кълвеше настървено висящия от едната страна аспарагус и се мяташе полудяло между решетките.
Боцманът се надигна на лакът и се втренчи в него.
- Санчо, защо така, мойто момче?
Канарчето го погледна с едното око.
- Не е честно! Плюс това пееш фалшиво!
Санчо не го чу.
„Вятърът май се засили” - каза си боцманът и се ослуша. Не долови нищо през затворения филистрин. Посегна да вземе цигарите от масата - корабът се заклати и той се отпусна по гръб. Надигна се пак и тогава чу как един гръмотевичен удар се стовари върху кораба. Траулерът рязко се наклони. Задържа се така секунда-две, но преди да се изправи на равен кил, втора, по-мощна вълна се сгромоляса отгоре му и го повали до критичния крен.
Боцманът изтърва цигарите, тялото му се плъзна по одеялото и залепи врат за стената на койката с вирнати крака.
Част от водата в аквариума се изплиска. Бурканът с кепчето застърга с пилещ звук по масата и се разби на пода. По целия кораб се разнесе шум от падащи незакрепени предмети.
Боцманът усети как кръвта му нахлува в главата - стори му се, че корабът прекалено се задържа в тоя крен. После вратът му бавно се отлепи, но преди да се надигне, обратният крен засили тялото му към противоположната стена, ходилата му опряха на нея и той се полуизправи на крака. Ръцете му стиснаха одеялото.
Двете огромни вълни отгърмяха и оставиха след себе си бездна, в която траулерът лежеше повален на единия борд. След тях вятърът прииждаше на тътнещи пориви.
Горе, точно над самия кораб, небето бе изчистило мътилката си и там, оградени от зелени ореоли, блестяха красиви съзвездия, но зеленикавата им светлина сега висеше като мъртвешки саван и пулсираше в кристалния въздух, сякаш зъзнеше над вилнеещия хаос от вятър и вода.
Стихията наду образувалата се бездна и нейното място зае висок воден хълм, на чийто гребен траулерът изскочи чак до кила. Брадата от водорасли увисна на парцали. Тонове вода, заляла кораба, изтичаше обратно през всички възможни пролуки със сърбащи звуци.
Боцманът скочи от койката и се хвана за масата.
- Това никак не е добре! - каза той и обу с една ръка обувките.
Сутринта беше получено щормово предупреждение по радиото. Той прегледа всички врати и товари по кораба - нямаше нищо обезпокоително. Цял ден се въртя в напрегнато очакване вятърът да се засили и смени посоката си, но докато заспа, нямаше никаква промяна… „Откъде се взе това чудо? - мислеше той - Ама че щорм. Такова нещо май не беше идвало на главата ми.” Прескочи кепчето на пода и изхвръкна от каютата.
В тъмното на мостика различи силуетите на повече хора от обикновено. Хлъзна се по балатума и разбра, че вода е влязла през затворените странични врати. Не бе свикнал още с тъмнината, когато гласът на капитана го спря:
- Боцмане, слез долу и кажи на свободните хора да се приберат в каютите! Изпрати двама души в рибцеха на вахта и ако забележат нещо нередно, веднага да съобщят на мостика! Като се разпоредиш, лично ми докладвай!
- Ясно…
- По телефона! И никой да не се мярка пред очите ми!
Боцманът искаше да попита нещо, но гласът отряза:
- Какво сега! Ще се кандърдисваме ли?
- Разбрах.
Траулерът промени курса с тридесет градуса надясно и сега стихията го гонеше по кърмата. Да щормува срещу нея, бе невъзможно - това значеше завой, по време на който в един миг щеше да застане с борд на вълните - сигурно преобръщане с кила нагоре. На екипажа вече бе ясно, че първите две лавини са само предвестници на нещо по-страшно и свирепо.
Траулерът бе попаднал в един от ония урагани, които американските метеоролози кръщават с красиви имена на жени.
Това беше „Ейда”.
Боцманът изпълни разпореждането и се прибра в каютата си.
Санчо продължаваше да пищи и да се мята в клетката.
Върху канапето бе протекла вода от филистрина - не беше добре затворен. Извади от чекмеджето пила без дръжка и нави докрай затягащите крилчати болтове. През мокрото стъкло не се виждаше нищо. Ослуша се - вятърът бе загубил поривистия си характер и сега ревеше с постоянна, оглушителна скорост, от която затвореното пространство в каютата резонираше с дълбок, почти инфразвуков тътен.
Боцманът се загледа в аквариума - търсеше бременната гупа. Не я откри, но до самата повърхност на водата забеляза мъничка колкото топлийка рибка… Хвана я с кепчето, прехвърли я в друг буркан и зачака.
Следващата вълна дойде също така изненадващо. Беше с по-широк фронт, висока, напомняща въпросителна грива, стовари се върху тралната палуба и се разби в надстройката. Притисната от голямата маса, кърмата се скри под водата, а носът на кораба се зарови с трясък в зиналата след вълната пропаст.
Силата на удара запрати боцмана върху канапето. Ръката, която стискаше бурканчето, се блъсна в гардеробчето и по пода заедно с водата се изсипаха парчета стъкло. Той се закрепи, докато корабът се поуспокои и се надигна. Стъклата бяха порязали дланта и в шепата му имаше кръв. Хвърли кепчето на пода, измъкна изпод възглавницата чист чаршаф и отпра тясна ивица. Омота я около дланта и легна върху одеялото.
- Нищо не става! - каза той гласно, като гледаше аквариума.
Запали цигара и се загледа в цветната снимка, залепена над койката. От нея гледаха кестенявите очи на младо изящно лице на момиче. То беше заело такава поза пред обектива, сякаш чакаше някой да целуне красивите му устни. Момичето беше неговата приятелка - боцманът всъщност бе млад човек, преди месец навърши двадесет и осем години.
Гледаше я сърдито. През целия шестмесечен рейс получи от нея само едно писмо по кораба майка и радиограма за рождения си ден. Запозна се с нея миналото лято на плажа - беше внимателна с него, но тогава не можеше да допусна, че само след две седмици тя щеше да измести целия му досегашен свят. Разбра го, когато замина на рейс и нейното отсъствие се превърна в безкраен кошмар.
Боцманът пак се ослуша. Беше предусетил поредната вълна и се хвана здраво за койката. Почти свикна с тяхната цикличност и сега я очакваше с напрежение - безпокоеше го нарастващата сила на урагана. Ако запазеше сегашната сила, може би щеше да мине нормално, стига да не откажат машините или руля, но ураганът тепърва набираше скорост.
Вълната се стовари върху кърмата.
Боцманът наблюдаваше дрехите на закачалката. Те описаха дъга и се задържаха на един ъгъл, по който разбра, че кренът е около четиридесет градуса. От напрежението, с което чакаше всяка следваща вълна, мускулите му се натегнаха като пружини. Усети леко главоболие. Мина му през ума мъдростта на един древен грък: „На света има три вида хора: живи, мъртви и моряци!”
Рязък трус просто усука корпуса на кораба и той така силно се повали на борд, че дрехите на закачалката се изхлузиха от найлоновите куки и паднаха на пода. „Ако това не е краят, няма скоро да бъде!” - каза си той. Но траулерът се заклати още няколко пъти и продължи с равномерния бумтеж на машините.
Канарчето не бе млъкнало през цялото време. Вече не можеше да издържа на писъците му и размаха ръце срещу клетката.
- Млъквай!… Врабец подрискан!
Канарчето не реагира.
Огледа се, измъкна от дрехите на пода един пешкир и покри с него клетката. Канарчето изпърха с криле и се спотаи.
Всичко недобре закрепено се бе изсипало на пода, изпочупило, наместило и сега съвсем ясно се чуваше как вятърът пищи в мачтите, въжетата и антените. Минутите се влачеха бавно. Боцманът вече не можеше да разбере колко време е минало. Непрекъснатото напрежение бе засилило главоболието и ушите му леко заглъхнаха. „Глупав живот! - разсъждаваше той - Шест месеца риби, неприятности, щормове и накрая… Тоя кошмар все трябва да има някакъв край!” Цялата ярост и негодувание срещу стихията и глупавата човешка безпомощност се събра в ръцете му и той стовари здравия си юмрук няколко пъти върху преградната стена на койката.
- Смъртта на море е нечестна! - почти извика той.
Почувства как мускулите му леко се отпуснаха.
От съседната каюта долетя вик:
- Ей, боцмане, какво има?
Той не отговори. След малко в каютата му се втурна един от кърмчиите - дребничко момче.
- Боцмане, какво става?
- Какво да става!
- Чух, че тропаш по стената…
- Убих няколко хлебарки… Това е!
Момчето гледаше превързаната му ръка и снимката на стената.
- Трябва да са били доста големи?
- Убих ги! - погледна часовника си. Минаваше полунощ - Ти ли беше до дванайсет на вахта?
Момчето кимна.
- Е, какво става горе?
- Нищо, нали виждаш.
- Не се ли чува нещо?
- Не! Антената на радиото замина преди два часа. Нямаме връзка.
„Лошо” - поклати глава боцманът.
- Хайде, свивай се там в койката и стискай зъби!
Момчето продължаваше да държи вратата.
- Какво има сега?
- Само не тропай по стената! - каза то.
- Добре! - сопна се боцманът - Изчезвай!
Момчето блъсна вратата след себе си.
Беснеещият ураган вече няколко часа метеше всичко по пътя си. Върху тралната палуба бе същинска бъркотия от размотани тралове. Пречупена, товарната стрела на левия борд висеше заплетена в изпокъсани стоманени и капронови въжета. Близо до върха на другата, заклещил крило, един буревестник дълго се вя като раздран вимпел. Когато по тялото на злополучната птица почти не бе останала перушина, вятърът я откъсна и я запрати в кипналия океан. Дебели ламаринени листове се блъскаха във фалшбордовете и надстройката, докато вълните ги изхвърлиха зад борда. Траулерът се държеше като по чудо все още над водата.
Най-страшното дойде малко преди разсъмване - две вълни се застигнаха буквално зад кърмата. Първата бе така изненадващо голяма, че преди да се сгромоляса върху бедстващия кораб го вдигна рязко, високо, почти на гребена си, понесе го със себе си и със същата рязкост го изтърси в зиналата след себе си паст. Корпусът на кораба изгърмя като бомба. Втората вълна лавина се изсипа отгоре му и го скри под огромната си маса.
Боцманът пушеше цигара и гледаше издадените устни на момичето, когато усети как корабът подскочи и полетя нагоре, като че исполинска ръка го измъкна бързо от водата. После всичко се понесе шеметно напред и се сгромоляса с цялата си тежест. От удара затвореното пространство в каютата сякаш експлодира. Чекмеджето излетя от масата, блъсна се в гардеробчето и се изсипа. Водата в аквариума изригна като гейзер и заедно с водораслите и рибките се разплиска върху дъното на клетката. Пешкирът се свлече на масата.
- Ето го и края! - каза си боцманът полугласно.
Каза го без вълнение, без страх - толкова време бе чакал тоя момент, че го прие като нещо нормално. Погледна още веднъж снимката - за миг присъствието на това мило лице му се стори нелепо. Но само за миг. Онова лудо колело в главата му се завъртя назад, към надеждата… Протегна ръка и загаси цигарата на стената. След това чу как един гигантски водопад се изля върху кораба, прегази го и той остана неподвижен, прикован. Настана тишина, в която боцманът усещаше само сърцето как блъска в заглъхналите му уши.
Между разпилените по пода предмети видя моряшкия си нож. Измъкна го от купчината и се загледа в ръждивото острие. Хвана дръжката със здравата си ръка, вдигна го над главата си и с всичка сила го запрати. Ножът облиза ръба на масата, отцепи треска и се заби до чирените в кожената възглавница на канапето.
Боцманът провеси крака от койката и стана. Тъкмо се канеше да прескочи купчината предмети, без да знае къде отива, корабът затрепери, като ръмжеше сърдито, заклати се силно и го събори върху масата. Траулерът се измъкваше на повърхността, като се люлееше и тресеше, отърсвайки се от водата.
Санчо изпусна няколко звука.
Ураганът вилня цялата нощ. След последния удар се усещаше вече как взе да губи сила. Вятърът отслабна и заблъска на пориви, но големите мъртви вълни продължаваха да гонят траулера по кърмата.
С първите светли петна на утрото, уморен от изтощителното напрежение, боцманът задряма и в просъница чу как от съседната каюта приглушено и провлачено засвири устна хармоничка.
Три дена по-късно, когато траулерът навлезе в акваторията на Гибралтар, там вече никой не го очакваше. „Ейда” бе пратила на дъното няколко кораба, между които фигурираше и неговото име - водеха го за изчезнал, защото цели три денонощия след урагана радиостанцията му мълчеше.
Пилотски катер изпратиха от пристанището чак когато го забелязаха да приближава входните фарове, надувайки сирената. На кърмата му се вееше нов български флаг, а на мачтата друг - на сини и жълти райета: „Искам пилот!”
Пилотът впери бинокъла си към името, написано на носа, но славянските букви го объркаха. Върху надстройката на мостика го прочете на латински и сне бинокъла… Траулерът стоеше на четвърт миля пред изумения му поглед, полегнал като на левия борд. Пилотът прекара длан под козирката на фуражката си и поклати глава. Няколко минути по-късно, когато се изкачи на палубата му, пред очите на моряците застана един развълнуван петдесетгодишен мъж с пилотска фуражка. Той се ръкува с всички, които го посрещнаха, като стискаше с две ръце подадената длан и говореше възторжено на английски. Пред капитана козирува, прегърнаха се като стари приятели и се изкачиха на мостика.
На кея, където траулерът пристана, имаше доста хора. Те гледаха поломените съоръжения на палубата, наблюдаваха спокойната шетня на моряците и почти не говореха. Една млада жена се прекръсти.
Заедно с контролните органи на кораба се качи и агентът на фирмата. В чантата, между пачките пари, приведени тук за заплата на екипажа, той носеше и снопче писма.
Февруарският следобед бе топъл и безветрен. Океанът бе утихнал, като че ли нищо не е било и в стаената му, почти мистична безкрайност, се оглеждаше с най-красивия си син цвят, от хоризонт до хоризонт, безоблачното небе.
Боцманът свърши работата си по приставането, разпредели хората на работни групи и изнесе клетката с канарчето на слънце.
На палубата го настигна същото онова момче, кърмчията, и му подаде някакво писмо, като намигна, без да продума. Боцманът погледна адреса, завъртя го отзад /там нямаше нищо/ и пак го обърна. Най-отдолу на плика прочете едно име и преглътна. Остави клетката на палубата и забърза към каютата си. Разкъса плика и зачете, като се втренчваше във всяка дума. Една възбуда караше гърлото му да съхне след всяко изречение. Като прочете и последния ред, той се загледа в снимката на стената. Гледа я доста време. Не можеше да разбере какво изпитва в момента - усещаше само пресъхналото си гърло… Извади от гардеробчето бутилка вино. Набута тапата навътре, застана пред отворения филистрин и се заслуша в едва доловимия шепот на отлива. Погледът му се плъзна по спокойната повърхност на пристанището, прескочи кейовата стена и отплува нататък - към хоризонта. Нататък, където онемялата сега стихия само преди няколко дена бе пратила на дъното толкова човешки съдби… Дълго стоя, загледан в хоризонта, накрая протегна бутилката през филистрина, отля половината вино във водата… Остатъка изпи на няколко глътки. Усети как пресъхналото му гърло се съживи, в гърдите му нещо неудържимо се надигна - той разтвори ръце, сякаш искаше да прегърне притихналия океан и запя.
Запя с цяло гърло.