Таньо Клисуров

Пътуването до Русия не прилича на никое друго. Поне за мен. Страната на Пушкин и Лермонтов, на Толстой, Достоевски и Чехов е в съзнанието ми като „Обетована земя” на духа. За хората от моето поколение руската култура се е вляла в жилите ни ведно с българските духовни ценности. А да пътуваш за Русия, да се докоснеш до нея, за да представиш там поетичната си книга, преведена на езика на една велика литература, е наистина вълнувщо събитие за автора.
Киевската гара в Москва. Полунощ. Прегръдката на моя преводач Денис Карасьов, младия поет и философ, който успя да съгради не само мост между българската и руската душевност, но да прехвърли този мост и между нашите доста отдалечени възрастово поколения. Вече бях прочел стиховете си на руски, вече бях дал своята оценка като „успешен опит да се преведе душата ми”. Затова поклон пред Денис. Душата ми можеше спокойно и достолепно да прекоси границите, които делят държавите ни и да се срещне с руските читатели.
Моите домакини бяха Денис и неговият Зеленоград - нов град, построен в края на петдесетте години на четиридесет километра от мегаполиса Москва. Град градина. Не, това не е екзалтирана оценка на благодарен гост. Зеленоград е построен сред гора, като максимално е съобразявано с опазването на природната среда. По нещо си прилича с моята Стара Загора. Нали и ние имаме Аязмото? Но тук гората е по-естествена, не залесявана специално, а просто е съхранена. Разхождаме се с Денис из нея.

В зеленоградската гора с Денис Карасьов

Есента тук е дошла малко по-късно и оцветила като изкусен художник листата на дърветата. Край нас преминават спокойно майки с детски колички, групички ученици, водени от учителите си, възрастни хора, излезли да подишат пречистения горски въздух.
Апартаментът на Денис е скромен. Книги, книги, книги. И пиано, разбира се. На него свири и той самият и петгодишната му дъщеричка Оля. Една от най-прекрасните вечери, прекарани в Зеленоград. На гости е дошъл Костя Юдин, приятел на семейството на Денис, виртуозен пианист и ръководетел на местната детска музикална школа. Разговорът започва с мисли за поезията. Четем стихове от руски поети, преводи от Омар Хаям. Накрая стигаме и до моите стихове. Денис е донесъл от гостуването си в България един алманах „Куйбишев - Стара Загора”, издаден някъде в края на седемдесеттe години на миналото столетие. Там са преведени и мои стихотворения от Валентин Столяров. Денис чете паралелно преводите на Столяров и своите. Пита кои са по-сполучливи. Пита не за да бъде непременно похвален, а за да получи обективна оценка. Съгласява се,че в един от случаите Столяров е предал по-точно посланието на стихотворението ми, но в другите случаи преводът на Денис е по-съвременен, както той казва, най-важното е да се предаде автентичния глас на поета. А моят глас се разпознава дори в руското си звучене. После Костя сяда на пианото и въздухът потръпва от звуците на Шопеновата музика. Какво по-подходящо след един разговор за поезията? После Чайковски. Изненадващо в първия момент за мен на пианото сяда Денис. Свири страстно и проникновено. Оказа се, че е изпълнил собствена композиция. Накрая пред чернобелите клавиши застава и петгодишната Оля, която с мънички пръстчета изтръгва нежни трели от величествения инструмент.
Пътуваме към Москва. Не съм се разхождал по улиците й от 1989 година. Във вагона на електричката влизат млади жена и мъж. Тя държи на ръце бебето си. Мъжът засвирва на китара с прикрепен малък усилвател. Запяват. Пътниците слушат внимателно, след края на изпълнението дават своята лепта или си купуват диск, който младите хора предлагат със своите изпълнения. На връщане пак песни. Този път две четиринайсет-петнайсетгодишни момчета забавляват пътниците с китара и акардеон. И препечелват по някоя рубла. Не зърнах просеци, нито във влака, нито по улиците.
Москва. Видях я нова, жива, съвременна. И тук капитализмът настъпва - чрез пазарното стопанство на пръв поглед невидимо, чрез реклами на латиница - далеч по видимо. Но Москва пази традиционния си дух. Това проличава най-вече от отношението към паметниците, към миналото, към историята. Обиколих старите си любими места - паметника на Пушкин, църквата, в която са се венчали геният и Наталия Гончарова, поставих цвете пред паметниците на Блок, Алексей Толстой, спрях пред къщата на Максим Горки, минах покрай дома на литераторите на бившата улица „Херцен”. Там преди повече от три десетилетия участвах като млад писател в конференция редом със свои колеги от Съветския съюз, Куба, Виетнам, Унгария, Полша…Разходих се по прословутата „Арбатска” с различни атракциони, заведения и улични забавления. В дъното - високият три метра паметник на израсналия в този московски квартал бард Булат Окуджава. Снимка за спомен.
Онова, което ме зарадва особено бе духът на руснаците. Усетих го и в Москва и най-вече в Зеленоград. Това са хора, които не са загубили вярата си в доброто, в човещината. Сигурно заслуга за това има и великата руска литература. Добродетелите, които възпитава у читателите тя, се предават тук от поколение на поколение. Руснаците продължават да четат - в електричката, в метрото, в таксито, в кафенето. По-възрастните разгръщат традицонно книги, младите - четат от таблети в крак със съвременните технологии. Галериите са препълнени с хора, въпреки че билетите съвсем не са евтини. Третяковската галерия, разбира се, е магнит и за руснаци и за чужденци, Пушкинският музей й съперничи достойно.
Убедих се още веднъж, че Русия е стожерът на православната вяра. Множеството храмове са поддържани идеално. Но по-важното: те са препълнени с хора, влезли тук не просто от любопитство, но с искрена и дълбока вяра. Без да искам ми се натрапи сравнението с нашите български храмове. Имам чувството, че влизането в църква у нас е своего рода мода. Не малко от нашите покланящи се и кръстещи се пред иконите хора вън от храма далеч не живеят според законите на християнството. В руските църкви е по-различно. Виждаш хора, отдадени всецяло на Бога, което личи по израза на лицата им, по смирението, по одухотвореността им. Е, разбира се, изпитах отново гордостта, че все пак от нас, от България е началото на всичко това, в основата на черковнославянския език, на който звучат молитвите е старобългарският.
Най-вълнуващият за мен ден. Представяне на книгата ми в библиотека № 303 в Зеленоград. Сред публиката - жители от различни възрасти: и младежи, и зрели хора, включително и участници в местното литературно сдружение „Зелит”. В началото разказвам за себе си, за моя град, за българската литература. Засипват ме с въпроси: трудно ли е да си писател днес в България, защо предпочитам социалната тематика, сега в Русия малко поети пишели на тази тема, кои са любимите ми руски поети, намирам ли променена Русия и т.н.
Чета им стиховете си на български, а Денис в превод. Реагират с разбиране, обратната връзка ми подсказва това. Силно впечатление им прави кратката ми поема „Месо”. Още през миналата година Денис ми беше писал, че при отпечатването й в списание „Органон” отзивите били ласкави, особено сред по-зрялото поколение. Тук се потвърди. Питат: а няма ли да прочета нещо лирично? Рецитирам им и няколко любовни сихотворения. На някои от тях отказват превода, защото разбирали почти всичко - и заради общото между двата езика, и заради интонацията, и заради осезателното внушение. После - автографи, общи снимки, пожелания за нови срещи.

Автографи след края на срещата в Зеленоград

Прощавам се със Зеленоград. Имам усещането, че есента тук тази година се забави да си тръгне. Руският лес гори още с ярките си цветове - жълто, оранжево, кафяво. Това ме радва, защото руската зима нас южняците малко ни плаши. А Денис казва, че с радостно чувство очаква първия сняг. Тогава настъпвало любимото му време. Сигурно е така не само с него. Руснаците обичат суровия сезон, те са му приятели. Той им е помагал и в най-жестоките изпитания за страната им. От него започва и обратът през Великата отечествена, когато в снежните преспи край Москва Червената армия започва разгрома над хитлерофашизма. А влакът „Москва - Киев - Букурещ - София” вече препуска на юг…
След седмица Денис Карасьов ми съобщава по електронната поща, че в Зеленоград е паднал първият снят. Това го вдъхновило за нов цикъл поезия. Честито!