Георги Стоянов

р о м а н                                              

                                                 1

    Автобусът  профуча по тесния мост над Сушица и  се втурна  под  сенките на крайпътните дървета. След завоя се показа градецът,  къщите му сякаш се надигнаха , за да  ги забележим по-добре. Бели и цветни, потопени в уюта на свежа зеленина, те  нетърпеливо очакваха гости.  

    Рейсът забави ход, стъпи на широкия площад, приближи спирката. Всички ние  се изсипахме  като орехи от чувал. Долу чакаха други пътници, кой с  кошница марули, кой с щайга, в която белеeха  кофички със зеленчуков  разсад.

    Поех по изметения от вятъра тротоар, стъпвах по свежозелени треви, избликнали от фугите между  плочките. Откъм храма долетя камбанен звън, известяващ края на празничната литургия. Планината  изпращаше палав бриз, изтръгнал с невидимите си нокти пухкави облачета, които, стреснати от екота на камбаната, тръгваха на път. Стори ми се, че светлината се усилва, целунала  розовата леха пред читалището.

     Ускорих крачки. Пред мен се показа висока чардаклия къща с огромна тераса, над която се виеше лоза. Два сенника хвърляха приятен  сенчест заслон. Види се, къщата бе стара, но ремонтирана и разширена, изглеждаше като нова. Стопанинът се бе опитал да запази част от  автентичността й, но я бе и доразхубавил, защото е можел да си го позволи. Боядисана в топъл оранж, тя напомняше ветровит изгрев, прозорците бяха  от алуминиева дограма. Около къщата растяха напористи елхи, високи борове сключваха  зелен пръстен около снагата й.

     В тая къща живееше баба Гизда, осемдесет и няколко годишна старица, която не позволяваше лошотията  да лазне в дома й. Тя отваряше  широко портите и правеше път на веселието и  живота.

     Оставих сака на  стълбището и отворих вратата. До слуха ми достигна вой на прахосмукачка. Сякаш усетила присъствието ми,  позамлъкна, за да доловя нежно тананикане: „Мари,бабо гърбавка,     имаш щерка хубавка, ако не ми я дадеш,  знай , мари  бабо, ще умреш.”  Неволно изръкоплясках, старата жена се ослуша и  изви  глава към прага.

- Венко! - извика тя и ме пое в прегръдките си като пиле в гнездо.

  - Е, сети се  най-после, сине! От кога се надам да наминеш насам, да оставиш за малко твоята София. Ха добре си ми дошъл!

   Да си призная, очаквах да усетя дъх на запръжка и чесън, но баба Гизда ме опроверга: тя лъхаше на  здраве и щедро гостоприемство. И на пределна възраст смогваше да се пази  чиста и спретната, искаше да бъде в крак с времето.  Попитах я няма ли млади хора, та тя се  нагърбва с чистенето и подреждането на такъв голям дом.

- Че какво ми е, да не съм легнала болна, намирам време да вардя реда в къщата. Срамота е да се отпусна и да чакам само снахата да се грижи за дома. Петелът  на зарана  изкукурига. Ослушах се и си викам: иде ми гост отдалеко. Е, как поменуваш в големия град, сине? Ружка ми вика оня ден: бабо, бати Венко  учи  за художник. Видях негови картини по телевизията. Ами  кога смяташ да  докараш твоето моме  да й се порадуваме тука всички.

     Баба  ме подлагаше  на кръстосан разпит. Реших и аз да я попитам нещо:

- Кажи ми, бабо, защо всички те наричат Гизда, пък името ти Сийка, според кръщелното свидетелство?

- А, ти не знаеш ли? Или се преструваш… Навремето гато бях малка, току  се найде някой  ерген да ма задява: Хей, Сийко-   гиздосийко, искаш ли да те закича като  трендафил на калпака си…  Често се  гюздисвах с  пендарите на баба. Дизията свети на гърдите ми, а аз не откънвам очи от огледалото И като тръгна - Сийо-Гиздосийо, та Сийо-Гиздосийо, та до ден днешен… Забравиха  истинското ми име хората.

   Баба пренесе на масата кози сирене, кисело мляко, бурканче с мед. Седна на стола срещу мене и започна да  ме изучава с кръглите си очички. Тя  беше от породата на  аргенлиите - благите, щедри хора. Не обичаше темерутите и завистливците, умееше да мълчи, ала вземеше ли думата, трябваше да я слушаш безпрекословно.

     Попитах я как живее сред толкова много роднини, край портите й постоянно спират коли.  Тя се позасмя - аз обичам  хора, дето приказват и се смеят,  дома ми  да се пълни с  гости  като църквата на  Бачковския манастир по Голяма Богородица.

    -   Откакто Катина и вуйко ти Анко  се завърнаха от Имерика, много народ приида да ги  пита за тамошния свят, дето бил  заобиколен с много вода. Знаеш ли, Катито сега се грижи за един болнав имериканец, Жорж му името. Дошъл  в България   от един  далечен град, на  ангелите ли бил, на гяволите ли, забравих му името. Пустия му човек, хвали нашите жени, че били най-красиви на земното кълбо.. Да можех , вика, щях да си избера две-три и да се върна  в моя град, да покажа там каква хубост вирее на вашата земя.  Видя ли каква палатка  опънаха на двора? Наместват  се  на тясно и развързват какви ли не приказки. А Стаменка  пече кърначета и кебапчета,  скарата дими, та миризмата се носи из дворовете,  дразни хората.  Моля ги да влязат в хола или да се дигнат на чардака, да гледнат света от високо,  ама не щат. Долу им било по-харно… Какви хора, накупиха си партаменти в града, ама тичат тука, мило им било, широко. Хайде, сине, разшавай се из двора,  пък аз да ти приготвя обяда…Искаш ли парени яйца, залени с масло?  

                                                  2.

   Излязох на двора. Той беше  голям, с цветни  лехи и романтична алея между тях, с ябълкови  и черешови  овошки, в дъното - буен сливак, смоковник.  Близо до стопанската постройка  бляскаше неголям басейн,  рояк врабчета ухажваха  плахо  бистрата  вода. Изненада ме миниатюрната статуя  на голо момче, от чието пишле   пръскаше къдрава  струйка. Момчето  гледаше  струята замислено, сякаш не вярваше,че  изскача от него и би трябвало малко да се засрами - от  хора и  птици. Под навеса на новата стопанска постройка бяха наредени   клетките на зайците. Като ме забелязаха, приближаха мрежата и ме фиксираха  умолително. Бели великани с червени очи мърдаха мустачки, ушите им светеха като фенери срещу   слънцето. Докато се лутах насам-натам, от  акацията  гукна страстен поздрав сребристо сива гугутка. От покрива на  къщата свирна   кос, в крушака  затегли  лък  славей. Беше месец  май, сезон на зачеването  и порива за любов и щастие Тишината ме пречистваше , струваше ми се, че птиците се надпреварват да ме  омайват, защото в мое лице  бяха съгледали  непознат чудак, който  с ръце в джобове се разхожда в тяхното зелено царство с надежда да бъде приет. Гизда смяташе, че всеки, който прекрачва прага й,  ако е с  харно сърце, пилетата ще го срещат с песен. Накъсах трева - млечка, троскот, клонки   от  върбата до плета и  ги пуснах  в клетката. Младите дългоушковци се нахвърлиха и зъбките им почнаха   да стрижат свежите стебълца. Един мъжкар тичаше подир   млада зайкиня с розови  уши, изглежда тя  наскоро бе отбила  рожбите си и не й беше до кавалерско задиряне. Мъжкарят обаче  сломи упорството й,  облада я и  се хвърли по гръб след  току-що  вкусеното удоволствие.  В кокошарника  къткаха родайландките, перпелеха се в топлата пръст и ме поглеждаха ту с едното си , ту с другото око, сякаш искаха да знаят откъде съм и защо съм тук: „Бате - питаха  перушаните -  не сме те виждали друг път, може ли да ти имаме доверие. Хайде, ръсни  ни  някое и друго пшеничено зърно”.

       Гизда  си имаше своя  доморасла философия за  света, който я заобикаляше: Ако не искаш да  е празно и върло на душата  ти, хващай се за работа, гледай да завъдиш живот около себе си. Само така ще избягаш от болка и самотия, и доброто ще  вирее като  цвете пред очите ти.”    

      В джоба ми шумолеше писмо. Извадих го от плика, разгърнах го. Калина се обаждаше от чужбина между два концерта. Зачетох: последният концерт минал чудесно. Германците  засипали нейния квартет с аплаузи. Видяла сълзи в инак студените очи на тия арийци.      

    „Венко, няма да се уморя да  повтарям в душата си, че ти си най-хубавото нещо, което ми е отсъдила съдбата след  годините на срам и унижения. Виждам една незабравима твоя   графика:  Баба Гиздосия в тракийска носия, тиха като  плодно поле, висока като  родопски връх. Ами  нестинарките и жарта под  стъпките им,  иконите в ръцете  и  онова движение, което ги  сближава с небето?

      Тогава разбрах,  ти си излязъл от сънищата ми, за да  ми подадеш ръка. Благодаря ти! Мили,  искам само едно - да бъдеш на тоя свят все такъв,  млад и силен. Твоя   К а л и н а.”  

   ПП. Да бъде благословено онова биенале в стария град, когато  гледах твоите чернобели и цветни графики, в тях беше  възкресил цял един свят. Прекрасен с духа на нашите деди,  незабравим с волята да се борят и живеят. Брадата ти издаваше вътрешна близост с  митичните хайдути и войводи.

    Каквото и да правя, където и да съм, ти си с  мен, до мен - топъл като  доверие  на  дете.

    Докато слушателите ни  засипваха с  аплодисменти,аз се облягах мислено на твоето рамо. Има ли нещо, което да стои по-високо от нашата  взаимност? Така  ми се иска да те мярна в концертната зала, да срещна твоя поглед, да ме докосне усмивката  ти! Знаеш ли, вече е непоносимо да  живея далече от теб, да мисля за теб в движение. Да  не мога да остана и ден да ти се порадвам!  Все пътувам, губя се по света,  тичам като яре подир  фамозната слава, докато ти ме чакаш…А аз се родих отново за оная красота, която прави щастливи хората. Ти ми подаде ръка в  момент, когато безразличието ме тласкаше към дъното. Помня те - беше строен и тънък като старинна алебарда. Там, в изложбената зала спирах от рисунка на рисунка, замаяна от един забравен свят. В сърцето ми цъфна, запя градината на твоите графики, попили много енергия, рожби на необяснио  вдъхновение.

      А сега дай си ушенцето да ти поверя нещо  тревожно и радостно :от известно време не ми се яде, ръфа ми се кисел плод. Ех, къде са нашите кисели краставички в буркан!  Нещо  зрее в мен…

                                                                                    Твоя  Калина               

      В плика се спотайваше като мишле в капан една  цветна снимка: Калина  държи лъка и шийката  на виолончелото, стройна и   тънка като стрелига, от усмивката и пъстрите  й очи струи  тих, жаден копеж.                                                                                       

                                                    3. 

      Брезентовата палатка  вече  пукаше по шевовете си от гости, ала никой не предложи  да се качим горе на чардака или да се преместим в просторния хол на втория етаж. Отблизо  се любувах на   вуйчовците Милен и Аню, снахата  Стамена и нейните близнаци  Ружа и Роза. Представиха ми и имериканеца Джордж от  Града на ангелите. Можех  да  разгледам отблизо и  поп Лазо, сестрин изтърсак на  моята баба. Довлече се и кметът на община   Славеево - Тончо Дервишов, който имаше свой оригинален девиз: Живот без приятели, винени капки и  свински хапки  не е живот, а  губене на ценно време.

   Вечерта потече шумна и гласовита. Джордж,  вуйчо  Аню и  медицинската сестра леля Катина бяха в центъра на вниманието. Аз и  Тончо,  вуйчо  Милен, жена му Стаменка, близаничките  Роза и Ружа бяхме жадни да слушаме впечатления от  Америка, за живяно-преживяно там, за  друг, изкусителен свят,  създаден за някакви си двеста години и далече задминал  старата, белокоса Европа, която се фука с дълбокото си минало.

   -  Но защо ви изпъдиха? - попита поп Лазо. - Америка гълта сивото мозъчно вещество, умовете и  способностите на младите хора , а вие не сте могли да се натурализирате.

   -  Работата тръгна от  катастрофата с кулите в Ню-Йорк-  заговори  Катина. - Терористите блъснаха самолетите  в тях, настана суматоха,  на нас взеха да гледат едва ли не като на шпиони.

      Вуйчо Милен, като гладеше биреното си шкембенце, подметна иронично  усмихнат:

     -   Брат ми, ти  не  поддържаш ли   съмнителни връзки с Бен Ладен от времето, когато работеше в Нигерия?-  И се  закиска.

   -  Поддържам ги, гледай да не ти го докарам на гости някоя нощ.

   -   Майтапа настрана, но защо всички  хукнахте  да дирите късмета си по Америка? Никой не ви е гонил оттук.  Мислехте,  че там доларите капят като листа,  ловиш ги и  пълниш джоба…А защо  господин Кенън, между нас казано Белокрилката, напусна   дивна  Калифорния, та  в България  да дойде? Защото  пенсията  не му стига за техните госпитали там, а тука може да кара разкошно с два бона на месец. Има и за  лечение, има и за живот, нали  така, Джордж? - Вуйчо Аню беше неудържим в присмехулството  си.

     Чужденецът предпазливо  се заинтересува:

- Какво е белокрилка? Черна птица, на която крилете са избелели впоследствие? 

 Никой не  му даде пояснение.                                                                

     Взрях се  в Джордж, прилежно  разположен от другия край на масата:   изцибрен, с високо чело и руса мека косица. На  лицето му бе застинало уморено  любопитство. Гизда ми каза преди да се съберем в шатрата, че   Жожо / така галено го наричаше и пред хора/  бил неин  редовен  гост, Катина се грижела за здравето му и  той  ценял и възнаграждавал  труда й.  

   -  Само че се е лепнал като  репей  за полата й, гледа я в очите като  мартенски  котарак, ама де да видим къде ще му излезе краят.  Пенсията му - три ката дебела,  всички баби от нашата махла не могат да получат на куп  толкова пари, колкото той. Сигурно е   много възможна неговата държава.

    -  Но какво му е, от какво се оплаква, бабо? Щом е толкова богат.

    -  Забравял, паметта му линее като магаре на пролет.  Леля ти го гледа като рохко яйце.

    Лека-полека  ми се проясниха някои неща, свързани с името на новия  български поданик Джордж Кенън. Леля Катина  тръгнала за България от  Солт Лейк Сити, в Ню-Джърси  се прехвърлила в  самолета за Европа  и   се случило така, че  се озовала коляно до коляно  с  Джордж Кенън, който  пътувал за Чехия. Завързали приказка. На английски. От дума на дума, Джордж  разбрал, че  леля има медицинско образование (старша сестра!) - и   пътем се изповядал какво го боли и теготи. Леля Катина е упоително сладкодумна, какво е глаголила не знам, но Кенън неочаквано редактирал  решението си. На  междинно кацане в  Прага  хванал самолет за България. Почнал да гледа на леля като на ангел-хранител. Ти си  доктора, който търся под дърво и камък  - лепнал се за нея той като залутано глухарче, искам  само ти да се  грижиш за мене.

     -   Ако се случ да  не дойде някой път, става ми едно шуто -  рече баба.

     -   Шуто? Чак пък  толкова  - усъмних се аз.

     -   Жал  ми е за тоя беден чвяк, сине, уйкента не става без него.

     -   Беден , ама с пенсия от два-три бона! - възкликнах аз.  

      -  Малко прикрит е, не  издава за какво му е потрябвала нашта България, гато толко народ бяга като стреляни зайци  от нея - наваляше  баба Гизда.

       - Чакай,  та нали  неговата държава изпъди вуйчо и леля? Какво толкова го щадиш?

      -  Истина е, ама ние  не сме карезчии  като  имериканците, няма да седнем да гоним човек,  потърсил нашенска стреха. Какво пък, да си живее в България, като му е   на сърце.

      - Бабо,  чудно ми се види това завръщане на твоите деца от Юта , знаеш ли?

     - Немали пашапорти. От  Африката  се преместили  в Имерика, пък тамо не  им дали ни  пашапорт, ни  поданство…Ама  Жожо си има всичко, и тамошен и нашенски пашапорт, че и бол  долари.

   -   Дали не сваля леля  Катинка? Не се ли опитва да я съблазни?

   -  Пепел ти на езика, сине, че защо  е на  щерка ми такъв мъж, дето забравя името  си?  Паметта му  като  решето, малко работи задържа.

   -  Права си,  щом забравя името си, не допускам, че може да му дойде кураж да  се влюби в леля.

                                                                            4.  

     Екранът на   телевизора бляскаше на ниската масичка под  брезентовия  свод. Роза и Ружа гледаха аржентинска сапунка и  подсмърчаха . Очите им бяха насълзени, съпреживяваха  буйната любов на  главните герои, които се гърмяха на провала, в плен  на   настръхнали страсти.

     Прибрах се и аз в малката ъглова стая  на втория етаж. На  стената бе окачен плакат на народен оркестър, къдрокоса певица  бе отворила широко уста, примижала, боднала бял гюл над челото. Не можех да заспя, въртях се като шугав в леглото. През прозореца проникваше бледото сияние на младата луна, която се клатушкаше като  ладийка в небесния океан. На път към  невидим бряг. Унасях се в мъчителна дрямка, когато чух някакво ломотене. Изсулих се от кревата, ослушах се.  Срещу  моята стая беше вратата на вуйчо  Аню. Тя беше открехната, дочух  музика и задъхани  реплики. Вуйчо  ме усети  и  ми  махна с ръка:

   -   Влизай, влизай. И ти ли не можеш да  заспиш като мен, станахме  караконджовци …

     Вуйчо Аню общуваше с някакви   сенки, които  трепкаха  на дисплея. Шише с мастика се мъдреше на  нощното шкафче.

   -   Какво гледаш по това време ? - попитах.

   -  Анди, тук  при мен влезе един скъп  гост. Моят племенник Венко. Искаш ли да ви запозная… -  оживи се вуйчо.  

    -  Виждам само ухото му -  отзова се видението от другия край на света - Насочи камерата.  О кей, сега всичко е по-ясно…Хубав плейбой, сигурно жените  го харесват .

   -  Да  не вземеш да го сваляш, че ще  издърпам малкото ти ушле - каза вуйчо. И  се обърна към мен: - Представи се,  какво стоиш като гипсиран.

     Ухилих се срещу камерата на лаптопа, смигнах. Момичето каза: Хай,хай - и  изпрати  целувка. Лицето й сияеше на целия екран. Клепачите й  бяха  полуспуснати и това й придаваше  чар на спящо дете. Вуйчо   не беше на себе си, вторачваше се като котарак в луканка във витрина, усмивката не слизаше от лицето му.

     -  Анди - провикна се той като пийнал каруцар, - при тебе е бял ден, а тука  е чудна пролет, жалко че те няма, за да се насладиш на  нашите южни нощи. Чао, западно  цвете!

   Вуйчо  угаси лаптопа и се обърна  към мен:

   - Е, какво ще кажеш? Впечатли ли те  Миранда? Тя е балеринка,  танцува в един частен клуб.

   - Балерините играят в театри, не в клубове - рекох с подчертано съмнение в гласа.-  Има ли си партньор там ?

   -  Има ами. Партньор съм й аз, когато е до мен…Там в онова заведение  пет-шест момичета танцуват..

    -  …гологъзи? - подсказах аз. - Значи току-що ме запозна с една  професионална стрийптизьорка, така ли?

   -   Не е  каквото си  мислиш.. Какво пък, дори да  върти  дупе около пилона, тя си остава  почтено трудово  момиче…Нали виждаш,  жените  все повече скъсяват полите си, все по-дълбоки стават деколтетата им, ама това не работи за потентността на мъжете, а обратно.. .Анди има  великолепно тяло, сякаш  е  ваяна от Праксител.

    Хрумна ми да  жегна вуйчо, да поохладя  възторга му. В края на краищата той не е  тийнейджър, за да се хвали с новото си гадже, а мъж  на презряла възраст, когато трябва да си опича акъла.    

     -  Твоята придобивка сега разговаря с тебе, но може да си е поканила някой мачо, който наднича иззад гърба й и  подслушва вашия разговор…

   -    Това не може да бъде вярно! -  поклати глава вуйчо.

   -  Четох някъде, че те, стриптизьорките, като приключат с въртенето на задника  около пилона, пролазвали голи  между   посетителите. Разни мръсници им пъхали банкноти…

    -  Къде, къде им пъхат  банкнотите?! - смаяно ме погледна  вуйчо Аню.

   -  Под прашките -  смотолевих .

    Вуйчо само дето не ми светна един. Изсъска в лицето ми, че съм бил цапнат в устата, не съм разбирал от дълбоки чувства и вълнения, не съм преживявал още  магическата тръпка  на любовта.

    -  Ние,  сме сгодени с Анди,  от разстояние  поддържаме огъня на верността и очакването, иде ден когато ще се съберем и  никакви причини и обстоятелства  няма да могат да ни разделят. Имигрантските  власти нанесоха удар на нашата връзка, ама то е временно. Преровиха, говедата му с говеда, досието ми, така и не разбрах какви нередности откриха в престоя ни, моя и на Катина,  имали сме  уж нелегитимни  дни и часове  в Щатите.  И ни изритаха по обратния път.

    -   Нищо де - понечих да го утеша, - само планина с планина не се събират, ако Анди действително те обича, в най-скоро време ще прецапа океана, за да се хвърли на врата ти.

      (В тоя момент дори не  подозирах, че  изговарям  пророчество,  което ще се сбъдне в най-скоро време!)

    Вуйчо ме изгледа така, сякаш бях окаяник, издрусал нечувана  глупотевина.

    -  Не се знае, и на мене ми се ще да изпърха някоя нощ като  лястовица в тая стая, ама дали ще го бъде?

     Попитах като жалък наивник:

    - Ти да не си се влюбил в Анди по практически съображения: да получиш американско поданство?

     -  Мозъкът ти е колкото едно белергаминче, вуйчовото…Нали ти казах, не бяха любезни тамошните власти, разбичкаха миналото ми,  изнамериха   нарушения  на техния шибан правилник. Нищо, ще се оправят нещата, то няма да върви все така. Ние сме жертва на проклети обстоятелства. Светът боледува от жестоко разделение, политиката е курва на курвите, не работи за обикновения човек.

     Вуйчо  отново  пусна лаптопа и  повика по скайпа любимата си. Тя беше готова за всяка извънредна среща. Взе  да къса с шепа целувки от дървото на безспорната си привлекателност и ги пращаше право в устата му. В тоя час вуйчо ми се стори някак чужд, несвой и това навярно се дължеше на неимоверното му увлечение и захлас. Любовта сякаш леко деформираше физиономията му.  Анди послушно посрещаше неговите съвети, вуйчо между другото я задължаваше  да не се преуморява там на малката сцена, да  се варди от  алчните погледи на еротоманите, защото те са в състояние да изпият красотата й както граф Дракула пиел кръвта на възлюбените си. Тя слушаше засмяна и учудена, а на мен ми се струваше, че с усилие преодолява  необозрими далечини, в които  плискат  океански вълни.  Вуйчо  откровено се страхуваше от  обсебващата напаст на  чуждите  очи, искаше да запази момичето единствено за себе си, силеше се да я съхрани в името на  общото им бъдеще.

   Тя го уверяваше с кадифян, трепетен глас:

   -   Напразно се безпокоиш  за бъдещето на нашата любов, мило  Тигрово око, това, което е мое, то е и твое завинаги,  ти си фаталният избраник на сърцето ми.

   -   Така трябва, всеки   да вижда в очите на партньора  себе си  -рекох аз и попитах: - Но що за прякор е това?  Как е разпознала у теб тигърско око? Толкова свиреп ли изглеждаш в нейните очи?

     - Ами веднъж ме заведе в един  зоопарк, отблизо видяхме  лъвове и  тигри. Влакчето обикаляше  резервата, а ние наблюдавахме  отблизо разни зверове. По едно време Миранда  се  втренчи в един  огромен тигър, който  се боричкаше с  голям кокал, погледна и мене   и каза: Знаеш ли,  ти имаш същите очи като на тоя тигър, жълтокафяви, изразителни.  Твоето око е пълно с  преданост, не е  жестоко…Така ще ти викам вече - Тигрово око.  Ти си моето  въодушевяващо тигрово око.

     Анди подсети Аню за нещо важно: да подаде отново документи за  виза  в американската  амбасада   в София. 

     -   Мила, боя се, че пак ще ми откажат, моят  казус е особен, а това е достатъчно   за бюрократите в посолството да  го таксуват  за безнадежден.

     - Тигрово око, не  бива да отстъпвашаш пред  затрудненията - изчурулика оптимистично  стриптизьорката. -  Забранявам ти да  падаш духом. Ако отново ти  откажат виза, ще проуча какви полети има  за Европа и мога да  те зарадвам с  реално, не  виртуално посещение.

   -   Видиш ли  - тихо пошепнах аз, - казах   ли  ти , че    ще   долети ?! Тя   се е  затъжила  за тебе, Ромео.

  -   Ако можеш, тръгни веднага - поръча   Аню, - ще те срещна с  рози и  духова музика на аерогара София. Анди, без тебе слънцето не грее в пълния си капацитет.

    И  вуйчо  Аню  пусна музиката на сървайвър. И зазвуча песен: „Това е окото на тигъра. Това е тръпката на борбата. Отвръщаме на предизвикателстата на нашия съперник. А последният оцелял, гледа всички ни с окото на тигъра…Това е  Окото на тигъра, това е тръпката  на борбата.” 

                                                   5.  

  Тук-таме петли с ниско самочувствие известяваха раждането на новия ден, в  техния неуверен хор долових настоятелна молба да затворим очи   тъй, от  малко уважение към  изтеклата безсънна  нощ. Боже, колко влюбено, с какво вдъхновение кукуригаха петлите по времето, когато бях дете и гостувах на баба Гизда! Сега слушах нещастно каканижене на безкрили птици, лишени от правото да предсказват настъпването на новия ден, както и приближаващи природни бедствия.

      Преди да се отправя към  спалнята, вуйчо ме хвана под ръка и отрони:

   -  Знаеш ли, все пак ми е  чоглаво без  н е я. Случва се понякога тези, които обичаме, когато не сме близо до тях, да залитнат по наклонената плоскост на безконтролната свобода и…

    - Стой нащрек, вуйчо, но в същото време не забравяй, че  истинската любов е способна да изкачи и  връх Еверест. За да я види цял свят колко е  неустоима. 

   -   Смяташ, че не долавям глупавата ти ирония? - тупна ме с юмрук по гърба моят фамозен  вуйчо.- Хайде, върви да нанкаш, и повече не се будалкай с мене.

     …      

    Катина елегантно пови кормилото и  паркира колата на тротоара пред къщи. Пръв излезе от купето  Джордж, в  тънко сиво яке, нахлупил плетена шапчица. Не  приличаше на  американец, а на безпаричен нашенски пенсионер, който се чуди и мае  откъде да вземе пари, за да си купи животоспасяващи лекарства. Леля отвори  багажника и от там изнесе  кашон с шарена препаска.  Подаде го на  Джордж - върви, дай го на мама.

     Калифорниецът  приситни към Гизда, която бе излязла да  посрещне  гостите.

    -   Е, какво има, Жожо, видиш ми се бая  шен  днеска.

    -  За тебе , госпожа - каза на полубългарски  гостът.- Толкова много  неща правиш за нас, от мене даваме подарък: миксер,  атрибут за кухнята.

    - Подаръкът всъщност е  робот, мамо, не само  яйца бърка, ами  върши разни чудесии, така че ще останеш много доволна - каза Катина.

   -   Хубаво де, ама да  ми покажете  как се пуска и спира тая  пущина.

     Гледах Белокрилката с любопитство и страхопочит.  С какъв кураж бе  оставил  дивния град на  ангелите - Ел Ей -за да   акустира на наша земя? Това беше толкова необичайно и изненадващо! Все едно да срещнеш извънземно или да съгледаш неиндетифициран летящ обект, кацнал на комина ти. Вече сме свикнали  да изпращаме хиляди наши специалисти на запад, но от там  американец да се отправи към нашите предели  - това е живо предизвикателство.

    Катина  превеждаше с усмивка  ония български думи на английски, които Джордж още не бе усвоил. Гизда  нагаждаше  ухо да слуша непонятното за нея чуруликане на  щерка си, гордееше се, че тя  помага на  човек, дотърчал  от другия край на света.

    -  Разбираш ли , мамо - каза  й насаме  Катина, Джордж  ти е много задължен, щастлив е, че споделя  нашите празници, пада си по  нашата кухня, обича кебапчета и   запържен  боб. Най  му харесва  природата и четирите  годишни времена.  Водих го в планината, че като  се зарови в снега, без малко да се простуди.

                                                   6.

    Членовете на нашата рода разполагаха  със собствени возила - Катина караше бяло пежо,  вуйчо  Аню  - фолксваген, а  Милен имаше три-четири автомобила, сред които се открояваше внушителен скандинавски джип.

   -   Видиш ли, Венко - обърна се той  към моя  милост, - ние сме жива демонстрация на новия български стандарт, всяко дупе -  в свой автомобил, никога не пристигаме в ранчото   с една кола. - Той се пресегна към  чинията с  луканка,  с пръсти взе един резен.-  Както върви, може да осиновя  Жожо, така и така не се дели от  Катинка, следва я като  пекинез и върти опашка, като я гледа.  Не знам какъв зор го е подгонил от Лос Анжелис, не мога да си го обясня, знаеш …

   -   И аз, и аз - смотолевих. - Дали в потеклото му няма някой славянин или потомък на Аспарух? И тая кръв го тласка насам, търси човекът естествената си среда…

   Стаменка разпалваше  дървените въглища, пражолите и кърначетата бяха готови  за печене. Близначките  скучаеха, по едно време  тръгнаха да се разходят из просторния двор, но след няколко минути чухме  писъци.  Милен хукна да види какво е станало. 

   -    Какво има, какво ви изплаши толкова? - викна той.

   - Змия,тате, голяма змия. Там до  кокошарника. Беше се изтегнала и  показваше клисалото си.

    Милен  грабна една цепеница и  настръхнал тръгна да трепе влечугото. Не го намери, влечугото се бе изплашило повече от момичетата и го нямаше никакво.

   -  Така ви се е сторило - каза  Милен.- Шумка шумна, сърце трепна, та  и  вашата. Те, змиите, нямат хотел тук. Въдят се там, дето има камънаци.

    Обядът бе сервиран на разтегателната маса. Полите на брезентовата шатра бяха  запретнати и  пред нас стана светло и просторно. Като  ловък  сервитьор, препасъл пластмасова кухненска престилка,  Милен пренасяше чинии с  печиво от барбекюто, наливаше  маврудово вино в чашите, шеташе неуморно.

   А вуйчо    Аню   глъхнеше в ъгъла угрижен, отсъстващ. Може би в тая минута  си  мечтаеше за далечната  танцьорка , виждаше я в цялата й хубост и привлекателност, възбуждаше го овалът на бедрата й, в този час може би пълнеха чужди алчни очи.

    Джордж отпускаше колана  съвсем по български и се оплакваше полугласно:

      -  Но  това изяжда ли се, аз трябва да мина на безмесна диета. Там в моя град никой никого не моли, пък вие тук може да уморите човека с гостоприемството си…

     Милен погледна   чужденеца:

      -   Е, тогава не ни кани на гости, ние не обичаме  скръндзите.       

       Катина отправи укорителен поглед към брат си. Заговори тихо  в ухото му: Джордж не  е бил випперсона, не се  числял  към висшата класа на Щатите. Разделението там било установено, неумолимо и строго. Вратите на богатите  стояли заключени, отваряли се само  за люде, равни на тях по социален ранг. Всеки знаел и добре помнел  мястото  си в иерархията.

   -  У нас най-богати са, които  се занимават с активна политика, туткат се в парламента и крият милионите си в офшорни банки -  каза вуйчо  Милен. 

  -   Ами ти не  си ли един  от тях ? - обади се Аню.- За трета класа като Джордж ли се таксуваш?

    -  Аз си знам мястото. Произвеждам, доставям  екологично чиста храна на народа и никого не съм ощетил.

   -   Обаче и тук разделението  е в ход, гоним американците, а може и да сме пред тях.Само дано не ни видят голите задници - казах най-безсрамно аз.

    - Американците са излюпили едно фамозно  гражданско общество, а у нас  се възпроизвежда  повсеместна беднотия и най-добре се чувстват далавераджиите на върха - рече  Аню.- Плажовете и  курортите са недостъпни за  по-голяма част от населението. Имаме си вече и  господари с дворци, до които водят частни пътища.

    С кокалчетата на дясната ръка  Милен почука по масата.

   - Моля  за тишина…Спекулантите  не ни интересуват. Лично аз работя, винаги  създавам нещо. Племеннико, подозирам какви  мои тайни чоплите и разисквате насаме с хора, които виждат в мое лице кожодер.  Добре де, искам да чуя кого експлоатирам, за да богатея? Аз не съм кредитен милионер, а труженик. Внук на  земеделец.

   -   Нищо, Миле, ние просто се възхищаваме на твоите сполуки - рече Катина с оневиняващ тон. - Имаш краварник, телчарник, свинеугоителен комплекс  довършваш…

   -  Ако ми  завиждате, значи сте късогледи. И добре го запомнете: Завистта затлачва всеки път към  прогреса. Нека не ви звучи като самохвалство, но  скоро ще освещаваме новия  комплекс. Мандрата  работи с пълна пара, идния месец ще  изнасям кашкавал за Англия.

   -   Брависимо! - изръкопляска  Аню. - Това съобщение е достойно  за първите страници на  таблоидите. Стабилността  ти расте не с дни, а с часове…Дано  и благородството  и щедростта ти , братко,   не пресъхнат  някой ден. 

                                             7. 

    Стаменка, черновежда хубавелка, присрещна на вратницата  поп Лазо и го  поведе към  шатрата. Лазо беше духовен  човек и заслужаваше по-специално внимание. Тя сервира  чиния с  крехки, зачервени кърначета, наля му вино в чашата.

   - Не бива, аз такова…  постя - деликатно отказа свещеникът. 

  Калифорниецът подаде и двете си ръце:

- Здравейте, отче, приятно е да се видим пак.

    Забелязах, че Лазо и Джордж  си  допадаха един-друг, бързо се сближиха. От окото ми не убягна и нещо друго - леля Катина  тихомълком напусна компанията и  се запъти към лятната кухня. Гизда я последва. Повлякох се и аз подире  им, ниското кръвно  чукаше в тила ми, та се чувствах неразположен. Баба,  дръпна леля за рамото.

    -  Какво ти е, дъще,  струваш ми се бледничка.

   -   Нищо ми няма, мамо, всичко е наред…

   -   Милен ли те притесни нещо?

   -  Може би ние го притесняваме, ядем хляба му…Тая хасиенда е негова, а ние  се мъкнем всяка събота да ви главоболим… Притеснява ме  Джордж… Все по-често получава сърдечни пристъпи.  Когато е добре, той е  приказлив, весел…Тая вечер взе отново да  отпада… Забравих хапчетата му.

   -  Нищо му няма, не видя ли как се разбъбри с Лазо…Той, Белокрилката, много  те зяпа…Да не му шава нещо чивията? Остава  комшиите да пуснат дума.

   -  Джордж ми  е довереник и пациент…Аз изпълнявам лекарско предписание, бдя за здравето му…Покровителства го една  фондация…А  за  клюките - не ме е грижа. Не съм калугерка, дала обет за въздържание.Свободна , необвързана жена съм.

     Гизда  подпря брадичка на лакът, въздъхна:

   -   Твоите кахъри  идат от Жожо, моите… от Аню. Нощем не спи, буди  в късна доба неговата  имериканка, какво го е омагьосала, та  не  скляпва до сутринта… Остави питомното, дивото да гони… Имаше си хубава севда  с Маринка долнославката, ама я изостави… Наскоро  я срещнах на автогарата в града, измъчена горката, кльощава.. Лельо, вика ми, жива изгорях, мъжът ми умря от пиене, навремето скрих една тайна от него…Толкова хубаво ми беше, когато видех да се задава  ваш Аню…

   -  Минали-заминали са тия работи, мамо, не се тревожи - меко напомни  Катина.

   -  Така е, ама   е хлътнал с двата крака по онуй  момиче, да  не се поболее от мерак. Човек без работа е, една гарсонерка има  в града… И само за оназ далечна Анда ли, Манда ли пъшка денем и нощем.

   - Ще се оправи, той не е в първа младост, че да стори някоя пакост… И двамата  живяхме  в Америка, опознахме друг ред и правилник… Знаеш ли, хората там  работят като луди на няколко места, сякаш някой ги шиба с камшик. Не се обичат, не се събират като нас  в един дом, за да си побъбрят от сърце, да допрат рамене един до друг, за да почувстват, че са близки.

   -   Че и ние тук не сме много със света, дъще. Само Милчо е  оправен,  Аню  държи ръките си в празни джобове, отвикнал е от тукашния живот…

   -  Ще привикне, мамо , човек знае две и двеста…  

                                                 8.

     Славеево  се събуди в празнично настроение. Общинарите бяха нарочили тази неделя за Ден на младия град.  Направиха курбан,  стече се много народ да вкуси  сочните овнешки мръвки. Привечер гръмна оркестърът  на  Ники  Ленов. Кларнетът   плетеше   дантели от  омайни  тракийски  напеви,  хорото  растеше и се виеше.  Тончо - или както го бяха кръстили хлевоустите  зевзеци  Дервишкмет, дръпна  въжето  от  ръце, до него се хвана  Тончовица и  веселбата набъбна,  разля се.  Мъжът й с  лява ръка държеше нейната ръка, а с другата развяваше  бавно, с вдъхновен  замах   знамето на  европейския съюз. Когато  на другия ден  кметът  се отби  у Гизда,  Аню му напомни дали не е по-добре вместо чуждо знаме с много звезди, да развее  над главата си трикольорът, дето събира прах в  общината.

- Ти си късоглед, Анко, не гледаш в перспектива

нещата,които стават по  света - защити се  Тончо.

- Ама и ти, кмете - засмя се язвително Милен, намерил си кого да поучаваш. Бате додрапа чак до Западния бряг, не се удави в океана, върна се здрав и читав… А ти не си прекрачвал  границата и даваш акъл на хората.    

      Във ведрата  атмосфера на   къщата с цвят на топъл изгрев само Милен имаше право да раздава правосъдие, да съветва и  поучава, да се  присмива. По тоя начин той  утвърждаваше себе си и  държеше нащрек  хората, които бе допуснал близо до себе си. Аню не  оспорваше самочувствието  и  основанията му да  се  държи покровителствено  господарски.  Веднъж чух едно сърдечно излияние от устата на Милен: Всъщност нищо на   тая земя  не е толкова сигурно,  за да се  парадира с имот и заслуги. Трябва повече скромност и прилежание.  Всичко е относително трайно. Ако някому се харесва позата на  скръстените ръце, халал му вяра. Аз обичам така  да работя, че искри да изскачат от всяко мое усилие.  Брат ми потърси късмета си зад девет земи в десета… Хм, когато бяхме деца, много лобут ядох от него, но то е било за добро.  И каква стана - сполучи битият, не глезеният и ученият.

   -  Не  дразни   батю си, Милчо, той е по-учен от тебе. Учи  в София , и ти трябва да го уважаваш,сине, да се допитваш до него, не да  го криктикуваш-  забеляза баба Гизда.

   -  Хвърчи в облаците - отвърна  Милен, -  ден и нощ му се привижда  нещо,  което  трудно може да се осъществи. Неговата любима  пълни очите  на други там.

    - Защо не го прикоткаш ? Дай му някаква работица, доларите му вече а на свършек. 

    - Имам свободни щатни бройки само за пастири, мамо  - триеше длани  Милен - жест, който  изразяваше самодоволство.- Мисля, че  слънчевият пек няма да му се отрази добре.

    -    Ти му дай  да ти тъкми хесапя, сине, и ще видиш, че съм права. Кръвни братя сте.

   -   Стамена  ми води счетоводството,  много съм доволен от нея…Брат ми едно време  получаваше  тройки по аритметика, не е подходящ .

   -    Не се имате , но  така не бива.

   -   Не  бери  грижа,мамо, твоят голям син си   е избрал свободата, не задълженията. Със своята  отвъдокеанска годеница  се чувства като  принц Чарлз. Всяка нощ я прегръща. На компютъра…

    - Ще видим -  поклати глава Гизда, -дали  не прегръща своя грях.                                                 

                                                   9.

     Диалогът между Лазо и Жожо привлече вниманието на хората в шатрата. Двамата се гледаха като деца, проумели, че  най-сетне са  намерили в човека пред себе си този, който е най-подходящ за  игра и взаимно доверяване.

     -   Отец , видиш ми се много   посърнал.  Да нямаш някаква болка?- питаше  Джордж.

     -  Три деца  опях вчера,  Джордж, три току-що отворили очи за   живота…Качили се на пежото, натиснали педала на газта…там до тютюневия склад към Извор се халосали в  един кавак и… 

     -   Тройно погребение досега не бяхме виждали - мрачно   въздъхна  Гизда. - Горките им майки и бащи,  какво ли е на душите им, да изпратиш в земята най-скъпото…

     -  Гробът е последната спирка в нашия земен път …Това  влизане  в земята всъщност е скок към небето…Материалното тяло  изгнива в земята, ала духът   остава жив.  Невидим    бди над   живите и  окайва  земните ни грешки.

    Гизда  наля чашите с кока-кола.

   -  Пийнете си, да ви е сладко… В църквата научих  друга  срамотия: В Леново  умряла една сиромахкиня, повикали  поп от града.Той дошъл с автомобила си и още слязъл-неслязъл попитал:  покойната в състояние ли е да заплати  услугата. Ами , какво ти  състяние, рекъл там един роднина на бабата, - трън да  завъртиш в къщата й,  няма какво да закачиш. Светиня му  казал на шофьора там да даде газ и - дим да го няма.  

   -   Досега не съм срещнал поп, който да вярва в  бога. Лицемерието им е като брадите - не се разделят с него. На един празник се озовах коляно до коляно с един важен брадатко -  подзе Милен. - Похвали ме, изпращал човек да купува от  наша кравеферма. Разприказвахме се, по едно време аз го подкачих: Отче, има ли корупция  сред  слугите на бога. Той ми пошепна на ухото:  Когато се посъберат парици от  свещи, погребения и сватби, ние  изсипваме  парсата в  един съд, подхвърляме я с дискоса: „Господи, ето всичко, което  отива нагоре, е твое, а което падне, е наше.”

     - Сине, не богохулствай, свети хора като свещениците не могат да крадат  Права ли съм, Жожо -  устреми Гизда очи в  лелиния пациент.

   -   Така е, съгласен съм с тебе, госпожа… Който се е посветил на божествената идея, трябва да вдига по-често очи нагоре.

     Джордж вземаше думата без смущение и страх -  така  упражняваше българския правоговор, където се запънеше, подсказваха му необходимата дума. Катина   не забравяше да му се притече на помощ и  шумно въздъхваше, когато   го избавяше от затруднение. В дните, когато се чувстваше по-добре калифорниецът  започваше да  размисля на глас -  за  възпитанието на децата и отговорността на  учители и родители.    

    -   Там, в нашия свят, младите растат здрави, красиви, имат спортни  фигури, ала  нямат отговорно  отношение към  живота… Растат на хубост,  но  сърцата им празни.

   Стамена  забеляза  с    неудоволствие:

   -  Моите момичета  се развиват хармонично. И умствено, и душевно. Учат в  реномирано частно училище.

   -   Е, Стамено,  наблюденията на   Джордж  не се отнасят  до присъстващите - каза Катина.

   -   Най-важно е,  да растат честни  и добри… Аз така им говоря на моите и те  не забравят, че  са малко  децата, с техните възможности.

   -  Чувствителност и деликатност трябва  да  внедряваме у подрастващите - забеляза  Катина.

   -  Това е твоята гледна точка  и  аз не  я  оспорвам… Но чувствителността и  деликатността  не  противоречат на оная честност, която трябва да определя  поведението на подрастващите - забеляза малко сърдито Стамена.                

      В спора се намеси и поп Лазо:

      - И двете сте майки, каквото и да кажете, заслужава внимание.

     Милен бе излязъл от шатрата с цигара в ръка. На ухото си държеше мобилния телефон.  Анко  преглеждаше  вестник „Папарак”, който гръмогласно  изнасяше поредните скандали с  политически  мъже, облажили  се  с  чуждото.  Роза и Ружа пуснаха  телевизора На екрана изскочиха полуголи красавици, които замятаха долните си крайници в буен канкан.

   -   Брат ми -  разля се блага усмивка по лицето на Милен, - Анди умее ли така да танцува?

   -    И още как - замислено отвърна вюйчо  Аню.

   -   Светът е алчен за удоволствия - навъси чело поп Лазо.- Всички медии проповядват кеф и  сит живот, и зрелища, какви ли не зрелища…

   -   Аз не съм католик, човек християнин  съм  и също като  Лазар не мога да приема това направление, което води към нищото - някак предпазливо и умолително  пророни  Джордж Кенън. - Защо грехът  владее света?

   -  Защото сатаната е намерил  удобна квартира в нашите души - покашля се поп Лазо.- Земният живот е греховен, небесният - праведен и уреден, защото е духовен. Много хора днес смятат, че си нещастен, ако си лишен от материални придобивки. Ако не можеш да си доставиш наслада.

  -  Та Бог не се ли меси в земните  неразбории? Не слиза  ли при хората, да  види отблизо   какви ги вършат? -  иронично забеляза Милен.

   -  Висшият дух  ни подлага на изпитания, за да  провери доколко е   крепка вярата ни.

   -  Аха - почеса врата си Милен, - ама ни оставя в ръцете на сатаната, който ни язди като послушни магарета по пътя към греха.

    -  Преди  година  баба Стойна видя как един дебел смок пълзи към  главния   вход на църквата - подзе поп Лазо.- Изглежда бил е  напечен, та потърсил сянка. Тъкмо да влезе вътре, и щъркелът - прибирал се от лов,  мярнал влечугото и се спуснал. Клъвнал го  и - в гнездото на камбанарията, сервирал лакомство на  щръклетата.

   -   Боже, вместо хора да пълнят църквата, на тяхно място влизат гадини- прекръсти се  Гизда.- Бил е дяволът, приел  образа на  змия.

   -  Предполагам, че е така - додаде  поп Лазо. -  Донесох в метрополията за  тая случка.  Запитах епископа  какво да правя, а  той  ме  насоли : Вместо  да развъдиш таралежи и котки, ти даваш път на змиите. Твоят смок е   търсел плъхове, не схващаш ли?

   -   Че  що не дойде  владиката  да хвата с голи  ръки гризачите  - възмути се Гизда. - Хем  да преброи колко души влизат в църковата…Бабите са кът, а младите  не знаят какво е туй господ.         

  -  Ако зависеше от мене, бих  основал  съюз на хора, за които вярата не е скъсано покривало, а душевно богатство. Двигател на доброто. То днес какво става? По-лесно е да сториш грях, отколкото да подариш добро на хората. Щото нали виждате, с всеки изминат ден  става от лошо по-лошо - въздъхна свещеникът. - Лельо, тъжните работи  са свързани с тия, които си отиват, с техните близки, които  жалят… Оня ден срещам  Горчо  Пеев. Спря се, помоли да го изслушам… Отче, вика, искам да направя една небесна резервация. Харесах си един парцел на гробито, може ли някой ден да  ме опееш  тъй на  вересия. По-късно като  почукам на свети Петър, ще го моля да изплати  борча ми. Светецът имал социални служби, които знаели на кого да помагат и на кого  да отказват помощ.- Лазо пребърса потната си брадичка с опакото на ръката.  -  Направил си  Горчо  операция на  простатата, отишъл да прибира  люцерната от къра и магарето взело, та го ритнало в слабините. Казали му докторите, че работата му е спукана…Е, и какво да обещая? Горчо, рекох му, всички усложнения ще ги избегнеш, ако имаш мерак да живееш още. Ще ти мине болката, гарантирам за тебе, не слушай докторите. Е, отпусна се човекът, ухили се,  наблизо минаваше   Мара  Кадънкина и той засука мустак, загледа се подир нея . Попе, да си жив сто години,  ти заздрави наранената ми вяра, ето окото ми пак се пълни, като  видя  такива обекти.

    -  Вие имате отпуснати,  весели хора. Бедни, пък се шегуват - каза  Джордж. - Когато пристигнах,  обещах на Кейт бързо да науча вашия език. И тръгнах по събрания и кафенета,  като се ослушвах. Речникът беше в  джоба ми.  В кръчмата  един такъв брадат  се зае да ми преподава. Караше ме да повтарям една фраза. Запомних я и реших да я употребя  в градината, дето се събират стари хора. Тия мои думи, рече ми, отварят и затварят всички врати, ама да ги запомниш хубаво. Три пъти ми го каза, аз повтарях след него. Взех, та  изтърсих наученото от моя учител в кафенето. Никой не ме поздрави, настръхнаха хората, скочиха да ме бият: като си  дошъл в тая държава, първо да псуваш ли се научи, човече! Ние си имаме бол псувачи, та сега и вносен дойде… Малко остана да ме линчуват… Извиних се. Ето на какъв учител бях повярвал.

   -   Твоят даскал   е  решил, че това е най-важно за тебе. Щото   пенсионерите  всеки час на деня псуват немотията си. Искал е да  бъдеш като тях.

      - И още две думи произнесе най-напред на български - усмихна се Катина.  - Разхождахме се  в Западния парк, излезе вятър и  Джордж  каза: Кейт, има  силен  д у х  срещу нас.                                                 

                                                 10.

     Привечер  Калифорниеца  излезе да се разтъпчи в градината.  Застана на почтително разстояние от пчелните кошери край живия плет. Приближи къщичките на зайците, зад които     прецъфтял люляк надвесваше клони. Те го посрещнаха, опрели лапички на мрежата, в очакване да бъде зачетен неистовият им апетит . Заговори ги и те слушаха с възрозов присмех в големите изпъкнали очи. Накъса им стиска зелено от възрядката  лрюцеринова леха, пусна я през вратичката на клетката. Те се втурнаха да хрускат пресните  стръкчета, без да откъсват поглед от  тоя странен непознат, който им засвидетелстваше грижовно внимание.

    В градината бяха пободени ниско  соларни осветителни тела, които озаряваха със студен  лунен блясък  райграсовите  и цветни лехи.

    Катина безшумно  приближи  своя  пациент.

   -   Ето къде си бил, пък аз се обезпокоих. Сприятели ли се  с дългоушовците?

   -   А, вече  се познаваме - усмихна се  Джордж-  Звездите, птиците, цветята и тревите - какво богатство имате! Толкова леко дишам под това ваше небе.На ткакво се дължи? Бог ви е благословил с райски простори и красоти, а  хората ви все намръщени, рядко се смеят.

   -     Само колибри ни липсват - каза Катина. -  Т а м  бях забравил да вдигам очи към  небето, океанска мъгла и дим се стелят сутрин…И небостъргачи, които  отнемат част от просторите…

    -   Не го тревожат, а   разхубавяват  - поклати глава Катина. - Знаеш ли, нашето фамилно име е  Таушанови. Което ще рече Заякови. Открай време зайците са поданици на  бабиния двор.

   -   Какво, това нещо лошо ли е?

   -   Заякът е символ на пъргавината, но и на страха… Като се вгледам в нашето  здравословно дърво, не мога да открия нито един страхливец… Моят съпруг, бог да го прости, се казваше  Страхил…беше  мъж и половина. Смел, добър. Досаждат ли ти моите роднини?

  -   Излязох от палатката, щото  ме присви сърцето. Да не обидих хората? Милен пуши като комин. И Аню също…

  -   Не, Джордж, никой не ти  е обиден. Всички са на твоя страна, повярвай  ми. Добре те разбират. В известен смисъл минаваш за  оригинал в техни очи. Защото мислят, че си избягал от вашия далечен рай, за да попаднеш на нашия  земен ад. Ние, българите, винаги  мислим, че най-добре е там, където ни няма, живеят други хора.

    -  Не съм ти го казвал досега - заекна Джордж, - една от причините  да напусна Града на ангелите е студът… Един незнаен, растящ студ, дори в дни, когато е най- топло… Поискаха ми много пари, за да ме  лекуват… Не можех да осигуря такава сума, спестяванията ми  бяха незначителни. Тогава прочетох във вестника, че в бивши социалистически страни… лекували евтино. И се реших на пътешествие - хем свят да видя, хем помощ да намеря. Тук отново съм човек, като че цветенце поникна  в сърцето ми…

   -   Радвам се да чуя такива думи от теб, Джордж. Боях се, че носталгията може да попречи на лечението ти. 

   -   Да, на фона на това ваше чудно небе и   големите добри планини.  Те не  позволяват никакво торнадо да  разсипе вашата страна.  И надеждата се върна, Кейт - проплака Джордж, - ти си толкова добра за мене, как ме търпиш? Мисля си, човек  се  ражда отново всеки път, когато  срещне  добър  човек. Такъв, който да погледне на тебе  като нова, интересна книга.  И  идва на помощ новото познание.

   -    Чудни мисли от устата на чужденец.

   -    Да, от   бивш учител, погребал жена си, а  единственият му  син  загинал  в Либия…

   -   И ти си потърпевш като мен…

   -   Но пред тебе се простира още живот, ще поникнат нови радости в твоята градина… А аз трябва да заспя и да се събудя друг човек, намерил  нова прекрасна жена, която да краси дните му.

   -   Слушам те и сякаш чувам моя Страхил. Той свиреше на флейта в симфоничен оркестър…

   -   Дълго ли лежа  болен?

   -  Напротив, отиде си  здрав като кон… Повикаха го в града на някакво тържество, каза, че ще гледа да се върне преди залез слънце. И последните му думи бяха: Другаде не мога да спя, трябва да  усещам дишането ти… После - какво, изпуснал последният рейс и тръгнал пеш. По средата на пътя се заоблачило, завалял дъжд, треснали  гръмотевици. Страхил се приютил под едно  дърво. Една мълния го замерила… Сутринта го намерихме овъглен…

   - Значи и ти… рано си останала сама? После срещна  друг, достоен?

   - Срещнах. Живяхме година с Петър, беше  инженер. Уж  свикнахме  заедно, а един ден  си тръгна. Бе оставила  бележка: „Животът е сън, смъртта - пробуда.” Хубаво се пробуди,  затвори     очи завинаги.

   -   Кейт, много си  страдала и ти… Колко жалко!

   -  Нека не задълбаваме. Аз съм ти  приятел,  свързва ни добро сътрудничество, Жорж. Моята кауза е твоето здраве.

   -  Да, истинска хармония между болен и лечител… Защо  някои  се влюбват  в човека, който ги е върнал към живота?

      Очите му блестяха в мрачна, сълзлива радост, ръцете му трепетно  се стремяха към Катина. Тя  познаваше преходните му състояния, когато от добро настроение, пропадаше в хаоса на неизповедими чувства.

      „Трябва да му дам капки от глог, добре му действат,  не е добре, пот го избива”….-  помисли Катина и  като хвана   под ръка Джордж, поведе го  към къщи.

    След  един час той отново беше весел, ококорен. Гледаше  с виновни очи, не се зае да  се обяснява  в късна, прецъфтяла любов, но и това, което каза, смути жената.

   -     Знаеш ли, Кейт,  в  твое лице виждам една друга България.

   -   Не прекалявай, приятелю… вместо да напълня кошницата с гъби, ти  я пълниш с комплименти. - Катина подтисна суетно  желание: „Продължавай, Джордж, продължавай в тоя дух. Не  знаеш какъв товар сваляш от сърцето ми.”       

                                                                    11.                                                

     По  навик  Тончо кметът се отби  у  Гизда, пъхнал вестник в джоба. Той ходеше винаги, облякъл  чист, нов костюм, с  бяла риза и вратовръзка. Обичаше да повтаря: Ние, дето сме  коректив на живота и истината, облечени с доверието на народа, трябва  да  ходим винаги  опретни, не да смърдим като  прасета. Гизда го притесняваше  понякога, намираше му управленчески  кусури, и   кметът преглъщаше упреците й като горещи кестени. На времето тя го бе впечатлила  с едно свое деяние. Коледа тропаше на вратата, шопарът на Трифон бе   надебелял толкова много, че трябваше да  разбият вратата на кочината, за да го извлекат на хармана. Както и да е, петима колачи наобиколиха звяра, който ги гледаше с недоверчиви сини като маниста очи. Тук беше и   Тончо. Налегнаха животното, навратиха го по гръб, и  започнаха а го ръгат с блеснали ножове. Нещеш ли, шопарът Печо се напрегна, успя да се освободи, скочи на крака. Касапите се видяха в чудо. Псуваха и  се мъчеха да го проснат отново , ала не им се удаваше.  Гизда  гледаше от  прозореца как измъчват хайванчето. Щяха да го осакатят за права бога. Запретна ръкави, излезе от къщи. Приближи Тончо - дай ми калъчката, и  я издърпа от ръцете му. Тя огледа животното, погали го по ухото, Печо й се довери - добре знаеше кой му налива бъркуш в коритото. И изведнъж произлезе нещо невероятно:  Гизда  поиска прошка от прасето, целуна го по ухото и замахна  с дългия нож. Нанесе  удар  зад  ухото на шопара. Печо даже не гъкна. Потрепери на краката си, подви ги и се льохна на хълбок. Касапите го бяха изподупчили, обливаше се в кръв горкото. Тончо извика:  Чичо Трифоне,   твоята булка ни засрами. А Трифон: Нека, няма само аз да се срамя. Дядо  Генчо  Паприкаша поклати глава: - Ей, хора, яз не помна колко свине съм клал, ама таквоз  трепане не бях виждал до ден днешен… Трифоне,  златна касапка си имаш, обичай си я, но и да се вардиш, че ако й загрухтиш някоя нощ пиян, като нищо ще те бодне в сънната артерия.

    И тая привечер  Гизда не  спести на  Тончо куп въпроси  Гробищата тънели  в плевели, едри като ината му, няма ли да се найде човек да окоси тревата, сиромасите от портретчетата да ни видят отдалече  когато ходим да ги преливаме… Ами  кравите и магаретата, дето  скиторят  по улиците,  що ги  оставяте да се  дръгнат в паметника  пред читалището и ти, кмете, нехаеш.

     Преди години  юницата Личка на  Гизда се поболя и се наложи да викат Тончо, който  беше самоук ветеринарен  фелдшер.   Сдиплил ниското си чело, запретна ръкави да преглежда добичето, отвори  устата му, пъхна  едно дърво намазано с грес между челюстите му и надникна  в розовата пещера  на животинското гърло. Заключи: дребна работа, чано, далакът на хайванина не е в ред, ама ще го оправя моментално. Сигурно има вируси и бактерии, които  атакуват  карантиите. Ей сегичка  хайванчето  ще рипне като мома на хоро.  И Тончо  сътвори своето лечебно въздействие, като изля  лимонадено шише  сода каустик в гърлото на  телицата . Горката, не само че не живна, ами се задави и   предсмъртно  започна да рита.  После - какво,  Гизда  хариза   Личка на циганите, които  обрязаха изгорелия хранопровод и стомаха на  животното и  отвлякоха трупа.

     -  Тончо бре, поразнико, кой ти е дал диплома, защо ми  отхаби гиздавата  Личка?  Толко се надах да се заплоди, млекце да надоявам  - заплака  Гизда и  самоукият ветеринар  заднешком се изниза от двора към пътя.

   Днес  Тончо бе дошъл със специална мисия: отдавна се канеше да  разпита пришълеца Джордж Кенън. Цял свят  заусва, обядва и вечеря с  информация, която бълват медиите, Тончо  не биваше да седи с ръце на кръста и да чака. В главата му бе заседнало съмнение: тоя чужденец дали не е агент на ЦРУ? Или лице под прикритие? Уж гост, но с мисия   да доликвидира   пропадналата ни държава, заразена от антиамерикански  настроения и досада.

    -   Чудя се, господин Кенън  - басово започна  Тончо, -  как така  решихте  да напуснете най-могъщата империя на земното кълбо и да се заселите  под нашето небе?   Вашата страна държи  за гема света и го води накъдето й кефне. И, разбира се, никога във вярната, човешката посока, а по линия на личния интерес. Ето и наш Милен се поучи от вашите постижения, стана фермер, мандра откри. Не разбирам  вашето заселване, то ми прилича на бягство от прехвалената страна на неограничените възможности.

    -  Вашите представи се разминават с моите, господине  - почеса се съвсем по български по врата  Джордж. - Американската мечта е  примамка за мишки.   Капан  за  наивници.

    - Щатите учудват и смущават целия свят - поклати глава Дервишов. - Информиран съм,  че янките  бачкат денонощно и само за зелени гущери   мислят. Ама щастливи ли са? Доволни ли са от своя начин на живот? Братовите ми синове са в Чикаго. Големият  си купи две къщи, едната я дава под наем, а той живее  в другата.С парите от наема изплаща и двете.

     -   Браво, какво  умно момче! - изръкопляска Стаменка. Своя възторг от проспериращите люде тя придружаваше със звънки аплаузи и въздишки.

     Тончо извърна лице от Кенън, не му харесваше самокритичното настроение на човека, избрал за втория, последния мандат на земното си пребиваване  страна,  в която всеки трети човек практикува безделие или кражба.Да не говорим за пенсионерите, много от които смятат, че отдавна са умрели от несносни тревоги и ядове. Вдигна чаша Тончо Дервишов и  като  поздрави новия американския заселник, изпи я на екс,  и с опакото на ръката  пребърса  щръкналите си котешки мустаци. 

- Питам се дали ще дочакам деня, когато ще застана на педя разстояние от  вашата  Статуя на свободата! Ще я  прегърна като кръшна булка и  ще  й лепна   една нашенска  целувка.

    След  това еротично изявление настъпи неловка тишина.

Джордж обезкуражен наблюдаваше  Дервишкмет, сърцето му биеше в гърлото чак. Какво цели тоя  издокаран шериф без значка и патлак, опитва се да настрои един калифорнийски емигрант  отрицателно спрямо неговия Ел Ей?  Дали  не е замислил някой терористичен акт по отношение на Манхатън? Съмнителна личност е тоя мъж.

     За да уталожи натрапливите си  подозрения, Тончо реши да се  измъкне от  политическото бръщолевене, като обърне вниманието на  присъстващите върху една специална дума, която срещаше  на  път и под път, и бодеше очите му.

   -  Абе знаете ли, напоследък една проклета дума бръмчи на езика ми.. Тя не е наша, кирилометодиева, а  шантава чуждица. Чудя се какво може да означава .Появи се в деня, когато господин Жорж  дойде в нашия  свеж град, на когота се мъчим да  избършем селското лустро и да му придадем европейско значение…Не знам какво може да означава…

   -   Кажи, бай Тончо, твоята дума, ще се опитам да я разгадая - рече  Аню.

   -   Оп…си.. я -  ето  какъв е  бръмбарът.

   -   Искаш да кажеш  о п ц и я -  кимна   Аню.

   -  Именно - потвърди   Тончо.- Аз я подразбирам така: не означава ли нещо, което намирисва  на утрешни неприятности?

   -   Не е така - наля си маврудово вино в кристалната чаша  Аню. -  Опцията  предлага неподозирани възможности, изход от дадено положение, за да се постигне нещо по-добро.

     Тончо потри ръце, чукна се с  юмрук по лисия тил.

    - С други думи , падне ли ти късмет, дръж го яко за рогата и не позволявай да  избяга.

    - Да, правилно си почувствал смисъла на тая  вносна дума…- каза Аню.-   Ето, моят браток, побара  една опция, дои я като  породистите си крави и тя му донесе богатство и  късмет.  Надви на масрафа си, за разлика от нас.

     - Ама ти, Анко, нали учи за адвокат, напусна и хукна на гурбет по чужбина..Защо, джанъм, се завърна. И ти, и Катинка? Не се ли намери свястна работа  за вас, ами дотичахте обратно в милата родина? Аз ти предлагам да  влезеш в нашата нова партия, ще й бъдеш много полезен. Нашата партия  е привлякла бая членове, ама като гледам колко  скапаняци са готови да увиснат на шията й с цел да източат някакви облаги, аз не мога де спя спокойно. Отнасят се към нея като към дойна  крава, искат само да бозаят, не да й косят фураж. Нашата нова партия ще бъде  гражданска и ще има право да дърпа магарешките уши на управници и политици.

     - Тончо, аз съм политически невежа - каза  Аню.  - И  не вярвам в спасителната мисия на твоята мекушава партия. 

     - Твоята позиция е вредна за обществения прогрес  - скочи Тончо. - Срамувам се да го чуя от твоята уста! Не приемам такова разбиране. И Христо Ботев е имал партия в Букурещ, обаче не е разсъждавал като теб.

     -  Много просто, не е дочакал да опита меда й.

     Тончо с два пръста си взе едно резенче от  пражолата, лапна го, гаврътна  чаша вино, погледна часовника си и  тежко се надигна от стола. Роза се наведе и пошушна на сестра си: У, тоя кмет се е научил като поп на варен боб. Много често идва у баба.

     - Ох, заседях се, а в къщи ме чака моята маймунка.

     - Защо те чака? - попита   Гизда. - Не може ли да замръкне без тебе?

    -  Ще  ходим на гости у балдъзата. 

    -  Балдъсата? Какво значи? - заинтересува се Джордж.

    -  Сестра на жената - рече  Тончо. - Имаме такъв лаф: който има балдъса, има на разположение два гъса .

    -  Охо,  не е ясно както трябва - засмя се  Джордж…                                              

                                                 12. 

       Калифорниецът  скочи и тръгна да изпраща  местния шериф. Питаше и разпитваше за  балдъзите и  опциите, които ощастливяват хората. Тончо с удоволствие му обясни  каква е ролята и значението на  съпругите, които имат сестри. Т.е. балдъзи. Двамата се разделиха, като си обещаха нови срещи под небето на  миролюбивото  Славеево, в което на власт  тоя сезон бяха славеите и гугутките.

     Под ниското небе на шатрата стана някак по-спокойно и уютно без пламенното  красноречие на кмета. Той по навик търсеше компанията на по-интелигентни, преуспяваши  славеевци, надвили  унижаващата земните люде  немотия. Ако някой все пак се опиташе да  му възрази и  напомни, че  някога е бил партиен секретар, допуснал не една и две  грешки  в работата си с хората, той  настъпателно атакуваше критикарите  с думите: Аз, чичовото, може да нямам високо образование, обаче  учените шапка ми свалят, само да склепна и ми донасят  чаша  вода направо от извора. На тебе  учена глава  сервирал  ли ти е  поне капка вода,  когато си бил жаден?

    Джордж дишаше на пресекулки, напрегнато. Присъствието на  кмета го бе притеснило. Такъв грубоват, настъпателен мъж, който натрапва чувството си на значимост. Сега се отпускаше, Катина го обгрижваше и това му даваше самочувствие. Тя му бе доставила  книги за историята на България, една-две от тях носеше винаги в чантата си. Вече знаеше, че българинът е нелесно природно  създание-конгломерат  от  шарени народности - траки, славяни, печенеги, кумани, турци и какво ли още не. А за боя бог бе прибавил и  роми.

     - Разбрах, заразсъждава най-неочаквано  Джордж, че вие българите имате  богата генетична основа,  затова вашите жени са толкова хубави и привлекателни. Славяните, дето са надошли от Русия, не били толкова войнствени като аспаруховите преселници.  И ето какво станало - историческите катаклизми измесили и изпекли като във фурна един оригинален  народ - обърна се Джордж към  Аню.- Вашите прадеди издигнали бариери против прииждащите варвари, инак, ако не бяха на мястото си, османците щяха да  стигнат до балните салони на Виена и Париж.

     -  Ей , доста неща си научил за нашето минало -  усмихна се  Аню.- Прави ти чест, Джордж, че за късо време проумя нашата история…

   -    Не разбрах обаче,  наистина ли   вие българите имате един корен с турците?- подпита малко свенливо калифорниецът.-  Не допускам да е вярно.

   -   Ами кажи-речи   ` от един дол дренки сме. Затова те са ни  присъединили  към  великата си империя, като набучвали на кол  инатлиите глави - отзова се  Аню.

    В тоя момент иззад един блединяв облак се показа месечината - рогата, бледа, зад нея блещукаха звезди.  Роза, бяла като  хризантема в  градинка, протегна ръка и каза  с тон на откривател:                                                  

   -   Вижте, вижте! Луната  е като нокът. Красиво е, нали?

   -   Красиво! Та това е турското знаме  - обади се Ружа.

   -  Ами  роякът звезди зад гърба на месечината какво означава?- попита Роза.

   -  Това са главите на нашите деди,  османският ятаган си е вършел безотказно работата  - поясни  Аню.

   -   А, това не го знаех  - потрепери от нощния хлад Джордж.

   -   Браво, браво - обади се пак Аню, - благодарение на  Джордж и Розка  ние  си припомнихме страници от родната история.

   -   Когато онази   есен  ходих в Истанбул - подзе Милен, - имах срещи с тамошни бисмени.  Попитаха ме защо роптаем против османското владичество, преди години народът ни живеел по-спокойно. Плащал само един голям данък - десятъка.

   -  Ий, стига с вашата политика - каза  Ружа и пусна  касетофона.

   -    Хайде да му друснем едно хорце! - провикна се  Стамена, която  навремето бе участвала  в танцова трупа.  

     Тя поведе хорото, до нея заподскачаха  дъщерите й. Милен се хвана на опашката и като тупаше на място, теглеше хорбашиите назад, докато жена му пърхаше напреде с кърпа в ръка.                              

                                            13. 

      Гизда  гледаше и клатеше глава. Боже, колко хубаво е да си млад, да ходиш по света с отворени очи, да гледаш и слушаш. А как живяхме ние едно време?  Като моми   се хващахме на хорото  с кърпички, едният край аз държа, другия - момъка.Нашите майки  не позволяваха до  момина ръка да  се допре мъжка лапа.     

    Аню се наведе към Милен и нещо зашепна. Очите му блестяха, в тях  глъхнеше някаква  радостна тайна или неудържма изненада.

    Милен го изгледа невярващ:

   -   Ама наистина ли? Кога ти съобщи? Кога пристига?

   -   Тези дни.

   -   Е, ще видим  отблизо   причината за твоето безсъние - засмя се  Милен. - Няма ли да съобщиш голямата новина? - И той нареди да спрат музиката,  Роза недоволно извика:

   -   Ей, тате, какво ти  пречи Марая Кели?

   -  Давам думата на  чичо ви Анко - да съобщи  приятна новина.

   -   Утре - не,  в други ден пристига  една моя  гостенка.

   -   Коя, чичо, ние познаваме ли я?

   -   Ще се  запознаете, потърпете. Получих известие по интернет- тихо додаде Аню.

   -  Тя да не ти е гадже? -попита Ружа.- Или  приятелка?

   -  И едното, и другото - каза Аню.

  - Щом е така, обявявам утре основно почистване на къщата - обяви  Стаменка.                                                                     

                                                 14.

    Цяла нощ  не склопи очи. В пламналата му глава летеше  сивобяла птица. Понесена над океани и планини. Той  разговаряше с нея, омаломощен от копнеж и нетърпение. Не успя   да се завърне  в Юта, но сега Миранда  пристигаше от там. Не иска да живее повече сама, търси човека,  с когото бе споделяла  любов и привързаност дни и месеци под един покрив в далечния щат.  

     Аню, пременен като младоженец в обреден дом,  държеше кормилото и черпеше със щастливи усмивки изпращачите.  Катина  подаде   букет рози,  Гизда  ливна  бакърче  вода пред потеглящата  кола.

    Нетърпението в къщата  растеше с всеки час. Привечер  Гизда, Стамена и Катина насядаха на пейката  в градинката. Чакаха да се разнесе автомобилен сигнал.

   -   Мамо,  кака Анди сигурно е голяма красавица, щом  чичо се е влюбил в нея - задяваше майка си Роза.

   -   Така е, чичо ви няма да избере за жена някоя индианка. Ще внимавате как се държите с момичето.   

   Най-после  чуха познатия клаксон, колата спря  досами вратницата. Жените рипнаха да посрещат гостенката. Останаха малко разочаровани - пред тях се изправи  най-обикновено момиче,  с розова уста, ъгълчетата на която бяха дръпнати малко нагоре.  В трапчинките на  бузите й се утаяваше здрач. Тя поздрави на английски, изчурулика нещо непонятно, трапчинките й се разтегнаха и сякаш невидима ръка разчупи  сладък геврек. Бе облякла дънки, сива тениска  лепнеше по гърдите й - съвсем, ама съвсем обикновено  момиче, нищо особено нямаше в нея. Какво чак толкова й бе харесал Аню? - преценяваше  Гизда. Аха, била танцьорка, вадела си хляба с танци-манци, бая печелела. Зъбите й -  като ориз, челото - височко, косата - пепеляворуса. Държеше се просто, сякаш пред нея не стояха непознати, а позабравени   приятели. Момичето  се  остави покорно да я прегръщат и бацкат със солени утни, само пред Гизда  се поотдръпна, загледа я - види се, Аню й бе говорил по пътя за своята  необикновена майка. Анди  пое ръката на старата жена и  я целуна.  Гизда запротестира:

     -  Ми що ма, чедо, твойта устичка  за мойта набръчкана  ръка ли е?

     Роза и  Ружа  харесаха гостенката; това, че не блестеше с нищо, ги предразположи и те веднага се опитаха да влязат в контакт с нея. Поназнайваха английски, побързаха да се представят. Миранда беше момиче като тях, с  пет-шест години по-голяма, но това  не беше беда.

   Ружа пошепна на сестра си:

  -  Тя само така изглежда, ама т а м, като излезе да танцува, сигурно изглежда съвсем различнок

    Неусетно захладя,  нейде  откъм  запад небето поздрави компанията с басови кашлици.  По знак, даден от  Гизда, всички се пренесоха в хола на втория етаж.  Тук  цареше  чистота, казармената сивота на шатрата  се замени с  домашен уют.  Аню внесе огромен куфар на колелца,  отключи го  и  гостенката се зае да  връчва подъръци, купени от другия свят.

     -  Все едно че дигаме сватба и младата булка дарява  сватовете - полугласно  одобри  Гизда.

     Миранда бе помислила за   роднините, чиито имена бе научила от Аню. Гизда пое  домашен халат на пъстри цветя от ръцете на Анди, момичетата получиха  тениски с лицето на  Елвис Пресли. Катина и Стаменка бяха удостоени с  шампоан хелдер шолс, Милен - с яке. Миранда тикна незабелязано в ръката на  Аню снопче долари и той смутено ги свря в джоба на дънките си.

    Гизда  беше повече от доволна - виж ти  какво мургаво грозде бе избрал най-големият й син!   Имало е за какво да  задява по цели нощи момичето със своя лаптоп. Майката ставаше по няколко пъти да  тропа на вратата му, че е време да спи. Какво пък, имало е защо, нито е надута, нито префънцунена тая имериканска лястовица, все едно че е расла под нашата стреха.

     Гизда  питаше и разпитваше и нейното любопитство май почна да досажда на Миранда. Аню  превеждаше  с удоволствие отговорите  й, ала накрая и той махна сръка:

     -   Стига сте притеснявали момичето ми  Трябва да знаете, че тя идва от свят, в който хората не питат, а дават достойни   отговори чрез труда и  способностите си.

   -   Какво работиш,чедо? - заинтересува се  Гизда.  Знаеше ,че момичето  с танци си вади хляба,  но в тоя момент една оса бръмна в главата й: Милен й бе казал, че батьовото му гадже  забавлява хорските мъже, като  сваля и хвърля  дрешките си една по една, все едно че късаш листенцата на цвете. Боже, не е ли срамотно  да се показваш както те е майка родила? Че какво има толкова да  показва, не вярвам да е  като нашите певици, дето не оставят  скрито-покрито по снагата си.  Туй имериканче като се  съблече сигур мяза на оскубана поладка и трепери, щото  мъжете са готови да я сръбнат като чаша мастика.  Дали е за моя син? Ама са си дали дума за женене… Как да се съберат, като живеят в два края на света?  Карат без венчавка, въздишат един за друг от разстояние.

     Милен и  Стаменка също не минаха под венчило, заживяха тъй, на  доверие. Карах им се, сърдих се, не щяха ни поп, ни гявол да ги зачете.  Колко пъти им думам, как се  живее така, без свята благословия? Грехота е, гледам как  Стаменка подсмърча и проплаква, гато мерне сватбена кола с кукла и  пъстри ленти. Галиба не е щастлива, ама си трае.

  Ех, мамо, ние  се обичаме,  ама защо да не сме като хората, да спазим обичая и реда - сподели  един неделен ден снахата. Ако зависеше от мене, сто пъти да сме приели венчавка. Е, щом  Милен смята,  че  с договор може да вържем живота и любовта си, така да бъде… Ама ме е страх, една нощ сънувах: Милето води дълго хоро и на баша  до него подскача бяла мечка. Това на добро ли е, как мислиш?

     Старата съчувстваше на снаха си: Боже, дано тая мечка не излезе някоя друга жена  с къса пола и деколте до пъпа, ти какво ще правиш, снахо? Каква ще стане тя, даваш ли си сметка? Защо не му говориш, не е късно за  венчавка. Както я карате,  ще забравите какво ви е сбрало, може да дойде време да топните  обич и  разбирателство  в сълзи и невяра.    

                                                15.

      Роза и Ружа  бяха възбудени  като котки, надушили делянка. На  техния етаж  спеше  момиче от далечен, непознат свят, който бяха гледали само на кино и по телевизията. Ружа се похвали, че била видяла  в  лаптопа Миранда,  в час, когато чичо й правел  една от обичайните си  екскурзии по интернет.

   -   Аз знам какви танци танцува   Миранда - похвали се. - Показва се чисто гола на  разни чичковци, те  й ръкопляскат и лигите им капят.

  -    Я замълчи! - побутна я  с лакът Роза. 

   -  Че то и аз мога да го направя, без да съм учила  балетна школа - каза Ружа

   -   С тая муцуна кой ли ще те хареса.Трябва да си супер,за да те допуснат  да въртиш  кльощавото си дупе.

   - Глупачка - ущипа сестра си Ружа, - аз съм кльощава, а ти- Венера Милоска…Та нали сме  от  един калъп излезли двете с тебе?

    - Мръсница, намерила с какво да се хвали. Ще кажа на мама, че стрийптизьорка смяташ да ставаш.                                         

    . . . 

Миранда  беше смъртно уморена. Близо двайсет часа бе висяла  над земята.  Часовата разлика я  разстрои, почувства, че е попаднала в друг, нереален свят. По това време тя осъмваше в  дрезгаво, сиво  утро, а сега трябваше да примижава от слънчеви отблясъци, да се приспособява към чужда, непонятна обстановка. Нищо, щом не може да спи, няма да остави да дреме и  Аню. Потъна в прегръдките му като мряна в топъл  вир. До  разсъмване се любиха, предпазливо заглушавайки  охкане и  викове. Аню я попита в мига, когато пропяха трети петли, как се чувства, сега, когато е стъпила на тукашна земя.

     Тя отвърна през щастлива уморена.

-    На седмото небе съм, мили.   

     На закуска  Милен попоглеждаше към брат си, мълком му показваше  пръстите на ръката си:  колко сеанса направи?  Анко му се заканваше, цупейки устни.

     - Тя е човек на изкуството - рече  Милен, - можеш да я зачислиш към някой нощен клуб да демонстрира способностите си.  Ще ти печели  пари,  ще имате и за обратен полет… Брат ми,  хванал си  кокошка, която  снася златни яйца….

    Аню  усети ирония в гласа на брата си. Както обикновено той слагаше ползата над всичко.

   -   Ти си гледай бизнеса и не бери грижа за другите.

   -   В действителност  твоята любима не е чиста артистка, нали?       

   -   Какво искаш да кажеш?

   -  Жена, която забавлява скучаещи кибици може  ли да се  брои за   човек на изкуството ?

   -   Внимавай в думите си, кретен такъв.

   -  Пак ли  се счепкахте - приближи синовете си Гизда. От  разстояние  бе усетила ранното за деня спречкване… -  Миранка още спи, не знае, че я одумвате… Какво ли ще си помисли , ако разбере какви ги мелите. Има ли нещо, което още не е поделено между вас?

    -  Няма, мале, няма - размаза присмехулна усмивка по лицето си  Милен  и като се почеса по гушата,  отиде в помещението, което му служеше за кабинет и офис.

   …     

Вуйчо  Аню   вече  не го  мореше копнеж  по Миранда. Тя изпълни заканата си , пристигна по никое време и той видя в това сладкия каприз  на  любовта, която никой не може да  върже на празна ясла, да я задържи на едно място. Дните бяха необикновени. Ала в късна доба, облъхан от нежното пухкане на спящото момиче, го   навестиха  нелепи мисли и съмнения. През отворения прозорец струяха песните на щурци, от съседния комин се обаждаше чухалче. Миранда се приспособи, свикна да спи спокойно до изгрев слънце, а той кокореше очи в изтощително безсъние. Мислено се пренасняше в друг свят, рояха се видения. На ниска сцена излизаха момичета с изящни телосложения,  и  всяко започваше да се върти около своя пилон, демонстрираше изкуство, което палеше  страсти. Танцьорките  бяха като зрели плодове, но предизвикваха нечистоплътен апетит. В ритъма на музиката и песните Миранда  попоглеждаше към Анко, сякаш го молеше да й прости  за  всекидневно  сътворяван грях.

   -   Ще ти кажа нещо, което  да запомниш - каза й той след  безобидно спречкване.- Не  те сравнявам с Мерилин Монро или със София  Лорен, за мен ти се цвете, в чиято чашка не искам да кацат смрадливи насекоми.

    -  Може би само колибри?…

   - Аз съм тоя, който  трябва да знае вкуса на твоя  нектар…Това цвете е моя находка и аз няма да го отстъпя на никого.                                            

                                                16. 

   Голямото разочарование дойде през  оня проклет есенен ден, когато го призоваха имиграционните власти. Върна се  сломен и мрачен, Анди се уплаши от изражението му на покруса.

   -  Гонят ме. Сестра ми я екстрадираха преди два месеца, сега е мой ред.

   - Остани, моля те. Ще те скрия под моето  крилце и  няма да те  открият.

   -  Наистина! Стига да разполагаш с някое тайно скривалище на  Марс - потупа я  по  рамото. - Обаче ще са нужни  ракета и гориво, мила.

      Но тоя диалог беше вече минало, мъгла, която се бе разнесла. Сега се изтягаха в сладка изнемога. През час-два се прегръщаха и не можеха да се наситят.Трябваше да наваксат изгубеното.

      Аню  се нагърби с ролята на  гуро. Колата му предеше щастливи надежди по асфалтовите  шосета, посещаваха манастири и музеи, гостуваха на приятели и роднини. Той показваше на Анди  какви ли не забележителности, шепнеше й вдъхновен:   Човек трябва да избере една точка, едно кътче на тая земя и да се слее с него, да го приеме и когато дойде ден да си  тръгне от тоя свят, да не е празно сърцето му. Чудно е как всичко в тая страна ми изглежда ново и необикновено. Може би защото го гледам с твоите очи?

     Пред чудото Перперикон тя зачурулика - о,  невиждано и нечувано, нима тук са живели хора? Каква страна, какъв народ сте! Лейк Сити ги няма вашите  красоти. В земята спи вашето минало.

    Момичето се радваше като дете, стояло  много време в клетка, но сега  луднало от щастие, че е  излязло на свобода.

   Споделяха мисли за бъдещето, възправило се пред тях като висока стена, която трябваше да прескочат.

- Дали бих могла да остана завинаги тук? Да приема вашия начин на  живот, да обикна хората  и къщите ви?

Той клатеше  в едва подтиснато съмнение  глава:

     - Защо не, защо не… Но  нищо не знаеш, нищо не си видяла…Но не знам защо… имам чувството, че тая земя не може да  бъде нашето  пристанище… Не, не тук, не в тоя град… Има много неща  тук,  които нормалният ум не би могъл да приеме. Те дразнят, подтискат, вместо да отпуснат душата. А пиродните красоти си  ги имате и вие.  Големият каньон не е ли едно от чудесата на света?

    Гостуването на  Анди   въодушеви вуйчо Аню, накара го да се чувства бодър и  млад, в кръвта му танцуваше адреналин.  Струваше му се, че не стъпва върху земята, когато рамото на  Анди опираше до неговото. Депресията, която го  рушеше, се разся,  сприятеляването  с алкохола приключи. Широкото му мъжественолице с орлов нос  се се избистри и доби ведрото  изражение на задоволен  самец.  

     В съботна вечер Аню заведе  гостенката в  бар  „Златен лъв”, сгушен  в  дискретен кът между две реки, сякаш някой на шега  си бе наумил да укрие своето  заведение под тополи и каваци, недалеч  от цариградското шосе. Собственик на бара беше стар познат на  Аню, хазартен тип, който можеше да изтиска  полза и от камък. Деню  Калинов имаше остър нюх за парите, съумяваше да ги размножава като  бобова култура. Барът беше любимо място за отмора и забавления, тук редовно идваха жадни за удоволствия хора. Еуфорията от насладата ги караше да вярват, че са законни братовчеди на щастливата съдба. За разлика от окаяните смотаняци, които се давеха в безпаричие. Младите, преливащи от енергия мутри, се радваха на лесен  достъп до  авоарите на заможните си бащи и майки

- Не ми харесват физиономиите на много твои клиенти - каза веднъж Аню на своя  приятел. - Чудя се как  тази бърлога  примамва толкова хора . Деню го тупаше по рамото  и се смееше безшумно, снизходителността  към  нелицеприятните мнения и укори  бе едно от примамливите му качества. Отвръщаше Деню през смях: Тук не е манастирска килия, а бар. Атракцион, който помага да усетиш  вкуса на живота.. Не карам насила никой да се отбива при мене, всичко е на доброволни начала.  

    Настаниха се в едно сепаре с надеждата, че  страничен човек няма да тупне задник на тяхната маса. Саксии с цветя  бяха навесени по тавана и ламперията на салона. Украсата от минали празници още не бе сменена. Зад тила на Анди миниатюрно фонтанче пръскаше прохлада, невидим вентилатор  произвеждаше лек, приятен бриз, който разсейваше дима от цигарите. 

       Обичам да ходя на непознати места, да тече пред очите ми живот, който няма нищо общо с угнетяващите задължения и досадни морални постулати - мислеше да каже  Аню на момичето срещу него.

    Но каза друго.

  - Забелязъл съм, че равновесието и оптимизмът ме напускат,  когато ти не си до мен. Тогава най-силно усещам неустоимото привличане на чашката. Само в твое присъствие светът изглежда по-добър, по-приемлив. Чудя се каква магия скрои, та ме държиш обсебен. Когато бях  млад ме привличаха екстремните спортове - спускането със ски по  бяла писта, скок с банджо от  Аспаруховия мост. Жените ме  търсеха  като откачени и техният интерес към личността  ми ме тревожеше. Знаеш ли, мила,  трудно се адаптирам,  някакъв  порив ме тласка в неизвестна посока. Бях вятърнича егоист, бях неуправляем, но срещата ми с теб промени много неща… Мислех, че любовта е бинокъл с един окуляр, който пречи да наблюдаваш и виждаш света в неговото разнообразие и пълнота… Жената следва да бъде притежавана и отпращана, отдадеш ли се повече отколкото трябва на чувствата си, ти се затваряш в една кабинка  с тонирани стъкла. Но ти, ти промени нещата, силна ракия си,майничко, двойна преварка. Вече знам, че по-далече не бива да ходя, че онова, което несъзнателно съм търсил, най-сетне е дошло в обятията ми и аз трябва да му се подчиня.

    Но сега, когато бе насаме с жената - съдържание на  сънищата му, той огорчен се потаи: все пак, докато са живели разделено, времето  упорито се бе старало да поизтрие забележими черти по лицето на  Анди. Стори му се  леко   повяхла - на какво ли се дължеше? На обстоятелството, че са били принудително разделени или че е далече от своето изкуство, и за неопределен срок ще живее като хората без талант и окрилящи преживявания? Веднъж тя му каза, че само творчеството е в състояние да лекува душата, само изкуството ни сближава с усещането за безсмъртие.  Сигурно  делничността гаси  ореола  й, издухва сиянието на красотата  и  вдъхновението, които я карат да се увива като  брашлян около  пилона, избягвайки  нечистите погледи на настръхналите  баровци. Но  може би греша, да не би разумът и съображенията за практичност  да надделяват над чувствата ми? Съмненията  осакатяват, подравят равновесието ни -  тогава защо  им позволявам да свиват змийско гнездо в сърцето? Нима трябваше  да спя под българско небеи няколко нощи с нея, за да почувства, че  притежанието постепенно заличава запомнящи  се следи  и  не минава даром. Идва равнодушието след като сме познали  пресищането.

    Тя го гледаше с изучаващи очи, а  той  я подозираше,че е пристигнала с някаква потайна вина, която  не биваше да му доверява. И като  пое с две ръце ръката му, заговори малко припряно:

     - Днес е твоят рожден ден. Да не мислиш, че съм  забравила? 

     - И  аз имам нещо за теб - усмихна се Аню и поръча бутилка шампанско.Сервитьорът сръчно отвори бутилката, наля   кристалните чаши и пожела  щастлива вечер.

    Аню бръкна в джоба на якето си  и извади   кадифяна кутийка. Хвана ръката на Анди и й надяна бляскав  годежен пръстен.

- Колко е красиив! Как така се сети?

- Поръчах го на един ювелир. Специално за теб…Сега да

видим как ще ти стои.

- Има и инициали: „М” и „А”.

    Тя  отдалечи  от очите си пръстена, с прищипнати очи му се любуваше.

- Винаги ще го нося. Всеки път, когато го погледна, ще виждам теб. Ти си моето дебнещо тигрово  око, кога сито, кога гладно и жадно. Но и аз съм намислила нещо. Ще ти подаря най-красивия танц, на който съм способна.

      Откъм бара  се понесе  Деню Калинов, объл като топка, тирантите поддържаха отпуснатото му коремче да не се изтърколи в краката му. Седна да се поразговори с Аню, бяха  отколешни познати. Аню му представи годеницата си. Калинов се наведе, пое ръката на момичето и я поднесе към устните си. Ушите му сякаш пораснаха, когато разбра, че   заведението му е удостоено с присъствието на   балерина, която  танцува в нощните клубове на далечен  американски щат.  Като масло в нагрят тиган се разтопи  от любезност. Каза, че  готов да достави върховни преживявания на своите клиенти, които много ценели талантливите  изпълнители. Калинов се обърна към Анди:

      -  Превеждай на красавицата думите ми. Може да я поканим да танцува в „Златен лъв”. Ще получава добро възнаграждение…Е, не колкото в богата Америка, но все пак няма да съжалява…Мисля, че ще бъде най-добрата   атракция в нощната ни  програма. Помислете за  моето предложение. Изкуството на госпожицата ще внесе атмосфера на празничност и  разнообразие.

     Аню  слушаше напрегнато,  в душата му узряваше план: наистина,  Анди може да се представи тук, да видят тия доморасли тъпанари каква приятелка има.

    Деньо  Калинов се плъзна към  бара, изпратен от  погледа на  Анди.

   -   Интересен човек - каза  тя.- Всъщност защо не  приемем предложението? Искам да танцувам за теб. Имам повод и желание да те погледна от друг ъгъл… и ти мен. Хубаво  ще бъде, уверявам те.

     Той я прегърна и  потърка брада в бузата й:

       -  Готов съм да видя  и почувствам твоята изненада.

      -   Не изненада, а подарък.Няма да ме гледаш за първи път.

      -   Но  как ще танцуваш без  подходяща музика?

      -  В  колата  е  дискът…Аз без моята музика не тръгвам на път. Всичко ще бъде о кей, ще видиш..                                 

                                            17. 

       Външната врата на бара  широко се отвори и в салона нахълта тайфа подпийнали  мъже. Те нахлуха като   стадо глигани и веднага окупираха двете сепарета, недалеч от  Аню и  Анди.  

     -  Нашият  баровски елит, видиш ли го?  Пари и вино, жени и секс - това е неписаният им девиз. - Не се страхувам от такива…Бог бди над моята безопасност.

    -    Винаги ли бди? 

   -    Стига да не  е заминал в командировка.     

   Деню Калинов отново дойде до сепарето.  

   -   Тя може да реши, от мен не зависи -  сви рамене Аню.

    Анди  кимна  усмихната.

     - Чудесно. Публиката ще  преживее  красиви мигове в съприкосновение  с  американското изкуство - потри врат Деньо Калинов  и се обърна окуражително към Анди: - Надявам се да се представите  отлично.  

    Сервитьорите сновяха като усърдни хлебарки под зеленото небе от аспарагуси и филодендрони.

     Момичето се обърна развълнувано към Аню:

     - Мили, запази присъствие на духа. Няма да  се разхвърлям съвсем.

   -  Не, не се съобразявай с мен, танцувай  както ти си знаеш - кимна  Аню.

    Възрозовата светлина на прожекторите   я правеше да изглежда неземна, някакво видение, паднало от небето. Полека загряваше, прегърнала неуверено  пилона. Тя извиваше поглед към Аню, търсеше  да срещне очите му. В салона стана задушно,  мъжете с  обеците и златните синджири около врата почнаха да блъскат с крак в пода, подсвиркаха и се   провикваха като на стадион.

   -  Каква змиорка, сякаш е без кости   -  въздишаше един с бръсната глава.

    В  Клуба  имаше и няколко жени. В един момент те се почувстваха самотни и пренебрегнати, защото техните кавалери  удостояваха с жадно внимание  чужденката. Тя, западното  цвете, наля с бурна радост сърцето на  Аню, той ревнуваше вида и  уханието му от   нашенската  публика. Още преди да пристъпи към  номера си, Анди съобщи, че посвещава  своето изпълнение  на човека, когото обича. Поздравява го  по случай рождения му ден. Развълнувана е, защото едно щастливо минало ги свързва с вяра в още по-щастливото бъдеще.   

    Сервитьрите сновяха насам-натам разнасяха  напитки и мезета.

     Анди  се въртеше около пилона. Беше изящна и съблазнителна. Дрешките една по една се отлепяха от  прекрасното й тяло.

     Аню забеляза, че един от  тримата плейбои измъкна от джоба на сакото си куп банкноти и започна да ги  брои една по една, като попоглеждаше към подиума, където  Анди показваше своето  изкуство. Да, помисли Аню, това е заради моята Анди, решил е да се изфука пред нея със своите мангизи. Какво, въобразява си, че ние сме бедни влюбени, които може да купи като кило картофи. Аню стана и приближи бара. Гологлавият от тъмното сепаре се изправи и тръгна. Ухилен се изпъчи до пилона. Опита се да пъхне  банкнота, навита на пура, в  прашката й. Анди блъсна ръката му.  Аню  пристъпи към нахалника, хвана го през кръста да го отстрани. В тъмното сепаре скочиха други двама. Аню се развъртя, цапна единия с  юмрук, ритна с крак в корема другия. Те не се отказаха от намерението си. Нахвърлиха се яростно, скатаха го до близката маса. 

     Анди скочи  от подиума и  се нахвърли срещу  тримата нападатели, малките й юмручета заработиха като  палки. Деню Калинов разтвори ръце, заговори:  Успокойте се, лейди,  аз ей  сега ще въведа ред. 

    Рожденият ден на вуйчо Аню  бил провален.

    Последвало нещо  по-страшно. Не се наемам да изреждам всичко подробно. Аню повел момичето си към паркинга. Откъм дърветата плъзнали  сенки. Аню насочил дистанционното да отключи колата. Два чифта ръце го сграбчили,  и понеже бясно се дърпал да се освободи от капана, ония го халосали с нещо твърдо по тила. Вуйчо се сринал на земята.

    Ония зверове  повлекли Анди, завързали устата й с мръсна кърпа да не пищи. Проснали я  в храстите…   

    Деню Калинов извикал полиция,  обадил се и на  Бърза помощ.      

    Откарали пострадалите в  болницата, било направено дознание и  прокуратурата предявила  обвинение срещу извършителите на престъпния акт. Лесно издирили  нападателите и ги  прибрали в ареста.

    Същия ден  ги пуснали под гаранция.

    Аню подаде  иск за нанесени  морални и телесни щети. За себе си и за Анди.      

    Двамата престояха няколко дни в болницата. Оттам ги взе и  докара  в къщи  вуйчо Милен. Чух го да се заканва:

    - О, ще ги съдим, до дупка ще ги  гоним, трябва да получат заслуженото! Едното ти око е налято с кръв, братко.     

    Аню се стараеше всякак да утеши любимата си.

    -   Мила, кошмарът свърши, ще се възстановиш бързо, няма да те оставя така…

    -    Не ми се  живее. Отдръпни  си лакътя, убиваш ме…

   -     Извинявай, Анди. 

   -     Вече не съм оная жена, която посрещна на аерогарата.   

     Всички  в къщи бяха разстроени, движеха се като сенки. Баба Гизда  не беше на себе си . Ведрото небе над дома с цвят на топъл изгрев се покри с облаци. Непредвидена мълния тресна, та чак  големия бор помръкна. Даваше й успокоителни. Едно утро тя влезе  в дневната и каза:

     -  Тя е млада и бързо ще се възстанови.

     -   Ами душата й ? - прошушна Аню.

     -   За нея   трябва повече време.

     -   Как мислиш, сестро, дали ще  може да има някое време деца?

      Катина не успя да отговори;   влезе  Милен.

- Брат ми, докъде стигна съдебното дело?

- До кривата круша.Лошо върви работата. На всяка крачка - бариера.

    -   Те могат да подкупят и дявола. Направи  голяма грешка - рекох аз.-   На твое място не бих позволил на момичето да танцува нито в Америка, нито в бар „Златен лъв”. Достойнството не е стока за пазар.

     Вуйчо  Аню мълчеше. Очаквах да ме скастри. Не заставах безрезервно на негова страна и това го обиждаше. Исках да му кажа, че от  танцьорката лъха  измамен чар. Бях чел някъде до какви унижения стигат  момичетата. След сеансите те плъзвали по пода между редиците на зяпачите. Някои нахалници навивали банкноти като пури и  ги пъхали в интимните им части. В тая смелост била най-голямоата гордост на  еротоманите. Ами ти,   вуйчо,  не си ли насърчавал нейните нощни занимания? Да, и  поради какви   съображения…

- Много знаеш, Венко, ама по-добре е да си затваряш устата - каза вуйчо Аню. 

                                       18.

      Дните, изпълнени със смях и веселие, свършиха. Инцидентът  помете като с метла благото общуване под шатрата. Джордж се луташе из двора, замислен и мълчалив.

    Срещнахме се до клетките на зайчарника.

- Невероятно е, не съм допускал, че и у вас има хора, способни на  отвратителни дела. Да живееш в близост с  такава чудна природа и да  мислиш зло на човека до тебе….

- Понякога близостта е коварна - рекох. - Не облагородява, а настървява.   

     Баба Гизда  мъмреше вуйчо: Как така го  остави бре, сине, това дете  на кучетата. Къде я заведе? Насмалко да я отхабят.-  И баба майчински додаде: - И тебе ли халосаха ония пордоти? Главата боли ли те? Боже, каква обърка ни докара, сине!

    От Сливен довтаса мама Надя. За разлика от баба и леля Катина, тя прояви   самообладание и веднага се зае да  въдворява отново ред и спокойствие.

     - Вземете се в ръце -  разпъргави се тя  в мисията си на  утешител. - Най-големи беди  идват, когато човек се паникьоса и не знае какво да прави. Когато посрещаме далечни гости, трябва да  сме  сигурни, че те  няма да пострадат… Бате, не знаех, че посещаваш долнопробни заведения.

      Вуйчо Аню павкаше цигара след цигара. В джоба му проблясваше шише с уиски. На сестрини въпроси не отговаряше. Имаше вид на човек, потънал в непонятно отсъствие, което нямаше да свърши скоро.

      Роза и Ружа  се опитаха да  заобиколят пострадалата с грижи и съчувствие. Срамуваха се , че техният чичо  бе допуснал да се случи такова беля.

    -  Мамо, утре ще идем в гората да наберем диви ягодки?

    -  Не ви пускам сами никъде, видяхте какво може да се случи на едно момиче - каза Стаменка.

    -  Но те ще са за кака Анди, като яде ягоди, по-бързо ще се оправи.

    -  Вместо да си стоят тук и да се радуват, синът ми да закара това имериканче в  оня бар .Искал е да се покаже, ама ето какво се случи. Та ние още не сме си поговорили с гостенката. Още влязла-невлязла у дома  и лошото  я  слетя.

     Аню седеше на стол под стрехата, мрачен и унил.

- Ще ги съдим ли ония проклетници? - попита Гизда

- До дупка ще ги гоня - закани се Аню. - Искам да ги видя  в раирани дрехи.

- Зверовете сториха голям грях, ама и тебе одумват хората.

- Поддадох се, Анди искаше да ме поздрави на наша земя с американски танц, а то…

- Да беше изиграла голата си поседница тук, в тая къща, не пред ония маскари - клатеше глава баба Гизда. -  Сегинка ти    си като хапан мисир, а Миранка се мъчи и рони сълзи. 

    Анди бе изпаднала в истинско умопомрачение. Нощем бълнуваше. Вдигаше температура. Катина сменяше мокри кърпи върху високото й чело, придърпваше завивките към гърдите й.      

      Втората нощ тя нададе  вик, щеше да падне от леглото. Прошепваше  името на майка си, молеше баща си за прошка. Аню слушаше  втрещен. Посягаше  да я погали по челото, но тя извръщаше настрани глава.

- Не ме пипайте, аз не съм ваша…

    Аню стискаше ръцете й, молеше я:

- Не си наша, а моя, единствено моя. Успокой се, мила…Ще ми простиш,нали?

- Ти не ме защити…Не си спомням къде беше, когато ме нападнаха…

- Къде, къде.Удариха ме в тила и рухнах. Нищо не помня.

- Чувствам се ужасно. Смачкаха ме.

-   Анди, ония негодници  ще бъдат наказани. Няма да им се размине.

-   Да, но ти не ме защити.                                                                 

                                              19. 

   Мама  Надя се обърна към сестра си:

   - Твоят Джордж  наистина ли е болен?

   - Има съмнения, че е пипнал Алцхаймер. Но аз не виждам такива признаци. Нощем излиза, когато е пълнолуние. Казаха ми, че боровинките и ягодите помагат, но аз смятам, че има по-добри лекарства.

     Катина предусети следващата  нездравословна изява на  калифорниеца. Беше неделна привечер, когато Джордж се измъкна от шатрата и отиде до кладнеца.

     - Господа, „Титаник” потъва! Айсбергът разби  кила, и ето - дава ляв наклон, трюмовете се пълнят с вода. Хората почват да се давят, оркестърът не спира. Музикантите  не напускат своя пост. Знаят, че  ще ги погълне морето… Какъв подвиг, а?

    -  Каво му стана на човека? - обърна се  Милен към Катина.

    - От вчера  почна да халюцинира.

    Мама  Надя бе  учителка  по психология,  умееше  да разбира човешките прояви в тяхната  причинна обусловеност.  Тя се ослуша, полюшна глава  и  каза:

     - Но той може да е прероден удавник от „Титаник”. Със сигурност не знае, че може да  е българин, но не разбира, че в гънките  на подсъзнанието му тлеят следи от едно далечно минало. И  ето, когато вече е остарял и самотен, той влиза в контакт с предишния си живот. И тръгва  - закъде?

   -  За Розовата долина! - извика Роза.

   -  Много знаеш, Розовата долина не е в бабиния двор - напомни  Ружа..

   -   И после ? - настоя да узнае още нещо Роза. - Защо да не помни, че е българин?

   -   Защото в новия си живот се е преродил. Станал е американец, ама някоя драскотина там или биологична точка  му подсказва накъде да тръгне… Да върви нататък, откъдето е тръгнал двойникът му. Не случайно  изпада в такава еуфория пред нашата природа, влюбен е в планините, нали?

   -  Бродел е  като Орфей и е викал: Ехо, ехооо - засмя се Ружа.

        Мама Нади не схвана иронията в това възклицание  и сериозно потвърди:

- Може, може да е било и така.. Навярно в първия си живот е поел с Титаник към Америка. На гурбет де… И станало така, че  лайнерът се бъснал в айсберг… Потънал човекът, удавил се. Сегашното му съществуване  може би е  ехо  на предишното. И  това ехо го е стреснало и повело насам, към прародината му.

       Тя  редовно четеше езотерика, книгите на Едгард Кейси, Рьорих, Елена Блаватска лежаха на нощното й  шкафче. Мама вярваше  в  проповедите на Спящия пророк.

     - А Сталин дали  не е  прероден Атила? Или Хан Татар? - попитах.

     -  Сине, не ме дразни - помръкна мама Надя. - Знам,че си Тома неверни.

     -  Аз, како - подзе  вуйчо Милен,  - съм прероден  златотърсач в битността си на  местен бизнесмен-феодал. Ето, ще запаля една пура, защото  нещо ме чегърта отвътре, подсказва ми, че  бивш златотърсач в Скалистите планини не бива да  живее без кубинска пура в уста. - Милен се смееше, Джордж слушаше  разсеяно. Върна се  на мястото си, спотаи се като  щурец, преди да засвири. След малко пророни:

     - И аз вярвам  в прераждането, това е нещо естествено, иначе коренът на живота ще изсъхне. Не се смейте, моля ви,  не бива да  иронизираме  силите и възможностите на   космическия разум. Инкарнацията е  проверен факт.                                               

                                                   20.                                                             

     Гизда тепаше като котка  по стъпките на вуйчо  Аню и  го обсипваше с неумолими въпроси.

     - Направиха ли ти снимки на   главата? Лошо ли те удариха?Да не ти продъниха  мозъка ония мискини?

    Аню се опитваше да я успокои -  нищо, мамо, нищо, получих леко  сътресение, травмата не е фатална.

   -   Искам да  ги  пратят в кауша, дано поумнеят и занапред да знаят на кого посягат.

   -    Делото е в ход. Скоро ще ги изправят пред съда..

   -   Как смяташ, дали справедливостта ще  вземе връх или ще я  мушнат под дивана ? Какви са тия хора, разбра ли се? От майка човешка  ли са родени или от  горска зверкиня?

   -  Сигурно ще се опитат да купят съдиите, ама ще видим…

   -  Искам да видя кога твойто момиче ще се засмее пак? Ами ако  си мисли,че и ние сме виновни, особено аз, нали съм ти майка? Не дай боже да си каже: тая баба не е възпитала сина си,  голям мъж, хубав, а ме остави в ръките на разбойници.

     -  Потърпете, има да сърбат попарата,която надробиха.

     - Ами, нищо няма да им сторят - обади се Катина през горчива усмивка. -  Анди е стресирана,  ще трябва време, за да се оправи милата.

     Вуйчо  Аню с основание  се бе загрижил за бъдещето на  Анди, момичето от  Юта. Забелязах, че тя вече не го гледа така  предано, както преди.

     Потресът  беше голям.

     На  петия ден, видимо погълнал  не една чаша  уиски, Анди извести:  Т я,  тя   си отива. Достатъчно  време била прекарала на гости, трябвало да си ходи.

     -  Ти не ме защити - горестно повтаряла  Анди , загледана през  прозореца към  потъмнелия гребен на планината.

      -  Скъпа, нали  видя с очите си , че първо мен удариха.

      -  Все пак трябваше да направиш  и невъзможното,за да ме запазиш за себе си   …  - повтаряла едно и също  Анди. - Като знаеш какви са тукашните нрави,  не биваше да ме водиш там. Ти и друг път си ходил там, нали. С  коя? Която и да е , нали  не е била сполетяна от ужаса, който изпитах аз. 

     В сряда    вуйчо   получи съобщение да  отиде на интервю в американското посолство във връзка с  молбата му за задгранична виза.

    - И аз ще дойда - осефери се Миранда.- Ще проверим  дали има  свободно място в самолет за   Италия. Там ще направя  прехвърлянето.

    -  В никакъв случай, Анди, ти  още не си укрепнала …Ще отложим  пътуването.

    -  Вече събрах куфара си. Щом тръгна веднъж напред, назад не обръщам очи.                         

                                                  21.

     След два дни  Аню  се завърна от София соло. Стиснал  устни, бледен и смълчан като пукната гума на автомобил. Вкара колата в  гаража и дълго се бави там, сякаш  се боеше от среща с роднините си. Заварих го  да надига  шишето, погледът му беше отчаян. Дълго го чакахме да   заговори. И без думи стана ясно, че  Анди си е заминала.  Намерила билет  за полет на Алиталия. Без да се  прости с Гизда, с дъщерите и внучките й. Толкова ли е обидено това момиче на хората, които  я посрещнаха най-сърдечно и  обичливо? Види се,  всички в голямата къща са й дотегнали и тя  е решила да бяга. За обрата в отношението й към дом Таушанови, разбира се, вината се падаше на  Аню, той забърка тая  отвратителна каша, от която нямаше лесно излизане.

     Вуйчо  се прибра след полунощ, залитайки.. В  кафе-бара   бе прекарал времето си  с приятели. Не беше легнал още, когато Милен влезе в стаята. Седнал до прозореца, с цигара в ръка, Аню   тънеше в размисъл.

-  Отлетя птичката, а? Не ще нашенски кафез   - въздъхна съчувствено по-малкият брат.

-   Не успях да я разубедя.  Показа характер…Не искаше да ме чуе. Само ме помоли да я извиня пред мама за главоболията, които  уж й била причинила с идването си.

     -   Посрещнахме я като своя, а  се разделихме като чужди - въздъхна Милен. - Мама й извезе шарени  терлици. Родопски.     Хайде, станалото - станало, всяко зло за добро…

   -   Аз  забърках тая каша . Не на нея, на мене се сърдете, братко. Срам ме  е да ви гледам. Планирахме с нея заедно да пътуваме, но котка ми мина път.      

     На утрото той предложи да се разходим до дъбовата дъбовата горичка на юг от Славеево. Вуйчо бе следвал право, но прекъсна, завърна се и бе принуден да упражнява един или друг занаят. Смяташе, че работа, която не е по сърце  на човек,  подравя   духа,  вгорчава дните му.

     Не  крия, че  ореолът му на независим, дързък мъжкар  бе избледнял  в моите очи. Вече виждах  в негово лице   смутения  неудачник,  който  застава очи в очи  със себе си, разбрал най-после, че не може да бяга вечно от жестоката равносметка. В тая равносметка май натежаваше самоосъждането, което диреше изход. Каквото и да кажем, претърпя поредното  фиаско - изпъждането му от страната на неограничените възможности нарани честолюбието му,  инцидентът с Анди  го  ранищи.

     И ето ни двама на открито - аз малко по-напред, той на две крачки след мен - вървяхме по мекия коларски  път, от двете ни страни сивееха стърнища, напред по тревистия ръб на пътя ситно-ситно притичваха чучулиги, сякаш бяха излезли да ни очертаят посока, в която не бяхме вървели до сега.

    -  Нарани ме Миранда, жестоко ме  посече - въздишаше вуйчо и в гласа му долавях молба за прошка и разбиране. Не допусках,  че е толкова сантиментален,  изострената чувствителнаст, която  демонстрира,  беше  нещо необикновено за него.

   -   Ако търсиш от мене съвет -започнах, - едва ли бих могъл да ти бъда полезен. Младите грешат, та се пукат, а старите, понеже  не могат да дават повече лоши примери, поучават. На тебе по иде да раздаваш благородни съвети, на мене не приляга… Ти виждаш своята вина и това вече е много. Не си преценил последиците от предложението на  Деню  Калинов, той ви е подвел… Сега  глътни горчивото хапче и  сложи точката. На твое място не бих взел цялата тая работа толкова насериозно.

       -  Имах такива планове за Анди -  въздъхна   Аню, - ама всичко отиде по дяволите.

       - Хайде, хайде - велики планове имал! Ти се самозалъгваш, вуйко!

       -  Пале такова, мислех, че може да разбереш човек, изпаднал в беда.

      Вече крачехме мълчаливо, между нас витаеше дух на враждебност и  раздразнение.. Той вървеше след мене, аз долавях притесненото му дишане. Извърнах се да го  огледам - пушеше  с настървение, веждите му бяха  сключени  в сърдита непреклонност. Не,  не биваше да упреквам  в лекомислие тоя царски орел,  когото  жените все още  харесваха.

      Нищо не излезе от нашата разходка под небето. Вуйчо крачеше мъчително разтерзан, с отпуснати рамене и бягащ, мрачен поглед.

     - Абе ти, Венко, кой си, да ми наливаш ум в главата?  Художник-график, който  не може да  си хване едно свястно гадже, на два пъти  те напускаха  твоите любими. 

    -  Не съм съвсем за окайване - засмях се аз. - Имам си вече годеница. Музикантка .Скоро ще ви я представя…

      - Наистина ли? - не повярва  Аню на ушите си. - Чалгаджийка, така ли? Тя ще  свири, ти ще я рисуваш. Браво!

-   Искаш ли да чуеш  подробности за Калина… За една драма, която не е причинена от мен. Калина  е разведена. Три години живяла с мъж от богато семейство, родителите му  подарили апартамент, кола, харчили луди  пари за младото семейство… Калина отишла на гости в родния си град. Майка й я притиснала: Дъще, вие  с твоя Минко докога ще се гледате и целувате пред хората? Защо не легнете по-рано, па да си поръчате нещо, което  очакваме отдавна. Искаме с баща ти внуци. Губите си времето с вашето изкуство… Търпяла  Калина, слушала и най-сетне проговорила: Мамо, жива изгорях, мъжът ми не е нормален. Скришом от мен се   преобличал   като жена и посещавал един клуб… Чудех се, къде се губи след  вечеря…       

Аню ме гледаше уплашен. Стори ми се, че неговият душевен потрес за миг се изпари. Нещастията по света не бяха избрали единствено него, за да покажат силата си.   Довърших срамната история със светлинка в тунела: додадох как съм се запознал с момичето на  една изложба, как съм я поканил на кафе, а после пламнала тръпката и всичко отишло на мястото  си.

   Аню  засмука поредната цигара.

    - Ама че  история, вучовото. Това, дето ми разказа, е по-лошо и от моето…       

                                                  22.

     Черният джип приближи бордюра и спря. Вратите се отвориха и първи от купето изскочиха близначките.  Последен излезе   Милен. Стаменка го изчака пред вратницата. Когато  Милен   я приближи, тя го го прегърна през кръста.

    Гизда ги гледаше от балкона.  Стаменка вдигна ръка за поздрав. Изражението й говореше: Видиш ли, мамо,  колко се обичаме, всичко си имаме, от нищо не се нуждаем .

    Старата поклати  в съмнение глава:   виждам, виждам, че  сте доволни, обичате се, макар че живеете по договор. Без божа благословия. Невенчани. Без пръстени. Как ви дава  сърце да живеете така, с едни  подписи само?

     Поп Лазо, сестриният син на   Гизда, поглаждаше  брадица в шатрата и  коментираше житейските злополуки на своя първи братовчед Аню.  Винаги така се получава, щом се отдалечим от вярата и забравим, че носим дълг на раменете си,  бедата ни причаква… Виждам благоприятен изход за братовчеда  само ако влезе в един  екип с Милен, да заработи така, че трески да хвърчат.

    -  Той не иска. Смята, че мястото му не е до мен - рече Милен.    

  -   Не е, защото има други разбирания за живота. Да му е леко, да не се поти като хората - обади се Стаменка.

    - Не бива  да има разединяване и противопоставяне, човек трябва да избира най-правилния път, ако иска да му е сносно. Един ден влязох в кафенето, млади хора, яки като бичета, пердашат белот… Нали беше Петровден, казах им: Приятелчета, наместо да си губите времето в комар, по-добре да се отбиете в храма, да запалите  свещица за ваше здраве, за здравето на родителите си. И още по една свещ за упокой на мъртвите роднини. Скочи  Бойчо Каламов, че като ревна: Ти, брадатко, си коткай там бабичките и с нас не се задявай. Дошъл тука да  ни  агитира  за тоя, дето клати дърветата. Де е твоят господ, с каква марка ножчета се бръсне?  Не го ли помоли да се смили над  нас, безработните? Ако  ни поканиш още веднъж, ще те фрасна с пепелника! - поп Лазо се прекръсти: - Ето какво се изсипа на главата ми!

     -  Това са диваци, аборигени -  каза Милен. - Те искат да им се дава, без да дават от своя страна.

     -   Безверието жъне богата жътва… Някъде може да помогнем, другаде - оставаме с пръст в уста.-  Поп Лазо  замълча, пребърса очи, сякаш бе видял нещо скверно.- Вие сте ми близки, Милене, защо давате  пример на  разединение и несговор. Вие и като деца не другарувахте с Аню. Поотделно търсихте да играете с други момчета,  никога не ходехте заедно.Така е в живота, волът рие, ама пръстта пада на гърба му.

     - Но един ден рогата ме ще се строшат  - засмя се Милен и излезе от шатрата.

     Настъпи мълчание.

      - Лазе, защо са такива моите деца? - попита  Гизда. - Къде сбъркахме, защо между тях е все зима, а не  пролет?

      Свещеникът се загърна в тънкото си расо. Беше слаб и крехък човек. 

     -  И аз нямам отговор на много въпроси, които животът ни задава всеки ден. Сега чуйте една история, разказа ми я Петруш  от Боянци. Пътувал за града с мотора си, било късно. Близо до градските  гробища в мрака нещо забеляло. Млада жена в булченска рокля застанала на пътя му, размахала ръка да спре. Петруш спрял. Жената, без да  го гледа, рекла: Човече, искам да ме закараш  в  Ситово. Ама веднага. Хайде, ще седна зад тебе и тръгвай. Карай   където ти кажа. Подчиних си,  гласът  на непознатата беше непреклонен. И  докато пътувах усещах, че от  моята спътничка  иде някаква смъртна умора и студ. Втресе ми. Криво-ляво стигнахме в нейното село. Спрях пред двуетажна, хубава къща. Хайде, момиче, слизай от  мотора…Не последвал ни глас, ни звук.  Петруш подал сигнал. Стопаните скочили. Излезли, попитали какво има, отде иде и кого търси. Вашето момиче докарах, помоли ме - разтреперан  казал Петруш. Извърнал глава и какво да види - от спътницата му - ни следа, ни помен. Не може да бъде, тя седеше зад гърба ми? Не е врабче да излети -  казал Петруш. Стопанката започнала да плаче. Нея си довел, нашата Наска…Боже! - прекръстила се жената. Тръгнала е да дойде на помена, милата… Умря щерка ни  при катастрофа… Три дена  преди сватбата. Годеникът й не я уварди. Нашата Атанаска си довел, човече, днеска е  четиридесетият  ден. Дошла е за последно и душицата й  се е прибрала горе …

      -  Братовчед, какви страхотии разказваш? - Аню бе излязъл от лятната баня. С хавлиена кърпа бършеше главата си.

      - Какво - ти не вярваш ли? -  намръщи се  поп Лазо.

      Милен се обърна към свещеника с думите: 

      - По-добре, братовчеде,  кажи на моя брат,  че кладенеца, който дълбае ту тук, ту там няма да пусне вода.

      -  Ще се покаже, браток, имай търпение…А нашият служител на бога да каже защо млад човек не стъпва в  храма?

      -  Не стъпват - рече Милен, защото  нашето време не е време на вярата, а на изневярата.

        Аню  посегна да вземе сакото си от закачалката  и промърмори:

     -  Излизам. Не ме чакайте за вечеря.

     - Пак  ли  хукваш нанейде?  - попита Гизда.- Първият ви братовчед ни е   на гости, засрами се.

    -  Вече нямам срам, мамо, изгубих  го по житейския път, както  Петруш изгубил от очи онова нещастно привидение.                                           

                                               23. 

     Няколко  автомобила бяха паркирани   близо до  входа на заведението. Аню влезе да си купи цигари, когато  един дрезгав глас го сепна:

   -   Хей, мислителю, ела да се видим.

   Беше Миро Гаргов. Седеше сам в едно сепаре  и пиеше бира.  аргов ГарговИзглежда скучаеше. Появата на  Таушанов го  раздвижи, надигна се да го посрещне. Аню се отлепи от  плота на бара и приближи.

      -  Ха така, разполагай се и кажи какво да те почерпя. Най-сетне да мярна човек, жив приятел.   

     -    Какво ти е на сърцето,  Миро?

       - Нашето Славеево е новороден град, нали? Град, ама всъщност си е чисто село,  живеем  отлъчени от света. Никакъв поминък, никакво бъдеще, малко млади , бол старци, които носят некролога  си в  джоба.

      -   Голям песимист си, докторе - каза  Аню. - Просто не мога да те позная. Кога се извъди такъв философ?    

      - Самотата е  другото име на смъртта, погубва. Жената, знаеш, е в Гърция. Бърше задника на една чорбаджийка, не ще да стои тук.

       Види се,  Миро го сърбеше езика, търсеше  слушатели, за да излее душата си. Никой не може да преживее дълго, без да чуе гласа си пред хора.

   -   Все ми се изплъзваш - подзе .  -  Самотията е божи наказание, затвор без прозорци. Дори когато се намираме в тълпа, тя ни държи здраво в прегръдките си. Прав ли съм?

     Погледът на  Аню отскочи към бара, където  барманката  пъргаво наливаше чашите, навеждаше се  да прибере парите и гъвкавият й бял кръст лъсваше изпод тениската. В Славеево мъжете я сънуваха. Тя беше бленуван секссимвол за мало и голямо.       

- Гледам накъде хвърка погледа ти, гледам. Това е добре,

щом човек заглежда хубавите жени, значи все още  го бива…Да ти разкажа една случка, ама тъй под секрет.

    - Целият съм слух и зрение - усмихна се Аню.

    - Беше в едно село, първата година в която взех да упражнявам професията си.  Веднъж  в кабинета  ми дойде една хубавица .  Няма да ти кажа името й  по понятни съображения. Жената влезе като кралица, поканих я да седне. Поиска  да я прегледам, че напоследък сън не я хващало, по цяла нощ главата й пращяла от кахъри. Казах й да се съблече..”Готова съм!”- чух на секундата зад гърба си. Обърнах се и какво да видя:  кралицата  се изтегнала гола на кушетката. „Кой ти нареди  да ми се представяш по евин костюм” - смаях се аз.. „Ти, докторе, казва,  си длъжен  да ме прегледаш и прослушаш…  Докторе, не се срамувай като млада булка пред свекър. Хайде,  ела да полегнеш до мене”. Вцепених се: „Ти си луда  ма!” - скочих като опарен. А тя: „ Ела де, аз завъртях ключа на вратата. Или те е страх? Не се бой. Прегледът може да трае по-длъжко”… Тяло -  световно, брате, все едно холивудска звезда. Никол Кидман и или оная … Анжелина Джоли трева да пасат пред нея. „Чуй ме ,докторе, вика  мискинката,  моят мъж е нефел, чакам вече десет години детски писък. Твоето семе е  елитно,  нали си многодетен татко. Докторе, направи един хаир,  ще те благославям цял живот.”

    -   Каква жена! - възкликна   Аню.

    -  Аха, каква жена наистина. Е, и какво, опраших я като луда пчела  цъфнала лавандула. След време я срещнах под ръка  с мъжа й. Той  - ухилен до уши. След четвърти лунарен месец тя ме посети отново. Видимо беше понапълняла. Донесе  чанта с какви ли не вкусотии. Луканка, овче сирене, сладки, вита баница. „ Това е за  тебе, докторе, вече усещам, че не съм самичка. Господ и ти се смилихте над мене. И бъди спокоен, моят мъж знае всичко”. „Каквоо!” - изревах и се хванах за главата. „Не се страхувай, докторе, та той самият ми предложи да те потърся. Готов е ръка да ти целува, нали татко ще става.”

    -   Не знаех, че си  бил такъв секс - герой - засмя Аню Таушанов.

    - Така е, ама се разчу. Знаеш какво е на село,  само да помислиш нешо и на другия ден ще коментира цялото население.Няма тайна, която   може да остане неразгадана.

 Научи моята Гергинка и вдигна пушилка… Стена си и замина  в Гърция. Сега е мой ред, така ми каза, да си развея байрака, курварино. Оставям те ти да се грижиш за децата.”   

    Аню не беше настроен да слуша хорски изповеди. Въвеждайки  го в една своя тайна, Миро се опитваше да го предизвика към ответни признания. И щяха да бъдат квит, ако Аню  го запознаеше с подробности от своите щуротии. Общите грехове сдружават хората, както вярата - праведниците.

      Миро не  научи нищо за главоболията на Тигровото око, в което догаряха отблясъците на  една несъстояла се докрай любов.  Заключил уста, мислите на Гиздиния син летяха на другаде.

    Какво ли прави сега  Анди?

    Спомня ли си за него?

    Тя още живееше в сърцето му не като  спомен, а като болка. Едно пиле, паднало от гнездото, преди  да  се научи да лети. Още звучаха в съзнанието му прощалните реплики:

    „ Сбогом, Анжело. Дойдох за добро, а обърках живота ти.”

    „ Пак ще се видим някой ден. Искам да изкупя вината си, мила. Няма да си простя, че те изпращам разплакана.” - Той хапеше устни, сърцето му бе замряло. Това, което  помисли минута преди да  тръгне Анди  към самолета, не го каза. Не успя.        

   „Издигнах те до звездите и те  оставих да паднеш в калта” На следващия ден  забеляза   нещо да блести в стъклената тарелка на масата в стаята му: пръстенът с  тигровото око! Анди го връщаше. Свалила го бе  като нещо ненужно.

     За миг Аню си представи вечерта в„Златен лъв” - как сияеше Анди, колко щастлива беше когато видя  тигровото око на  ръката си! 

                                                 24.    

    На масата в  шатрата бе поставена фруктиера с ябълки и круши.  Стаменка  свали  тъмните си очила и посегна към плодовете.

         - Като нищо ще ръфна една круша, мамо …Ти  как си? Бате  Ани тук ли е?

         - Той е зает… със себе си…с никого не говори, при никого не спира. И не ще да чуе.

         -  Изпуснахме доброто момиче.

         -  Че то момичетата на света не са   се кратили, защо му е толкова да тъгува. Е, знайно е, че тия, дето се обичат, не бива да се разделят, трябва да вървят хванати ръка за ръка…

     -   Като нас, нали? - усмихна се разсеяно  Стаменка.

     -   И вие не вървите заедно с Милен.

     -   Мъжът  ми е бизнесмен, хлътнал до гуша в грижи… Защо да му се натрапвам постоянно…

    Шатрата отново се изпълни  с хора. Пристигна   Катина с нейния Джордж, дойде и поп Лазо,  отнякъде внезапно поникна и  Аню. Насядаха  мълчаливо. Вуйчо Милен наливаше в   чашите  жълта ракия, но никой не го подкрепяше в пиенето.

     -   Бате - обърна се  Стаменка към Аню, - на нас късметът отново се усмихна.  Милен ще строи с един инженер. Ще правят столарна станция  на големия баир.

    - Това пък какво е? - погледна я поп Лазо.- Някакви взаимоотношения със слънцето ли ?

     - Не  столарна, а соларна -  поправя  Милен възгордялата  се съпруга.

     -   Е, само една буква съм сложила от мене - засмя се Стамена.

     -  Дядо попе, знаеш ли,   с едни  уреди ще  хващат слънцето и ще правяят ток -  каза Ружа.

    -   Аха, като слънчогледа, така ли? Накъдето върви слънцето и той се   върти, без да пита.

    -   Ще  произвеждаме   екологичен ток. Зелена енергия. И държавата ще ни плаща скъпо киловатите - каза Милен.

    -  Моите поздравления - обади се Аню. - Брат ми, ти не ходиш, а хвърчиш.

    -   Ток без пари, това пък какво е? - заинтересува се  Джордж.

    -  Ами ще използваме щедростта на слънцето, светлината ще акумулира  в електроенергия - поясни Милен.- Жена, напали барбекюто. Тая нощ ще гуляем. Имаме повод.

    -  Ей  сега,  Миле. Чу ли  бати  Ани? Твоят  мъж, каза, не ходи, а хвърчи.

    -   Да, и то не с крилете на кокошка, а с ракета. Само внимавай, да не ти свърши горивото, братко -  каза Аню.

    - Първо, имам богат ресурс, и второ, крилете  ми  са от  неръждавейка.

   Стамена погледна свекърва си:

   -    Какви мъже, мамо, няма ден да не спорят и гълчат.

    Вратницата се отвори и едно високо, слабовато момче влезе в двора. Гизда тръгна да го посрещне.

    -  Ради, ела,чедо, при нас.

    Момчето държеше  под мишница  найлонова торба пълна с някаква трева.

     -    Нося ти дяволска уста и цвят от глогини. За сърцето.

     -    Сполай ти, чедо. Къде ги намери?

     -  Ами по старото дере. Както си пасях кравите, гледам - зяпнала ме  тая  дяволска уста и кани: откъсни ме, ама да знаеш, че много боцкам. Изчаках  да напече слънцето. Знаеш ли как да  приготвиш настойката?

     -  Знам, как да не знам. С ракия. Харно  си се сетил… Ако се оправи сърцето ми, ти ще си виновен  - засмя се  Гизда…- Гладен си , нали? Ела да хапнеш нещо.

    -  Не мога, бабо. Имам  си работа. Другия път ще ти донеса по-интересно биле.

   -    Какво пак?

   -   Ами…чакай да си спомня: аха, ло фанта му викат… Пчелите са луди  за него, обичат цветовете му, щото са пълни с нектар. Разбрах, че каквото обичат пчелите, то е лек и за  хората.

   -  Боже, какво ще правя с толкова много здраве? Ще ме накараш да стигна  сто лазарника…Добре де, ще сърбам твоята  фанта, а сега поседни да те нагостя.

    Гизда влезе в пристроената дворна кухня и  се забави. Роза и Ружа излязоха от шатрата и пристъпиха към  момчето, което проявяваше грижа за тяхната баба. Оглеждаха го с любопитство, което го подразни. Бяха  облекли къси гащи, под блузките им шаваха като  новородени зайчета гърдите. -   Вие пак на гости, а? - попита  Ради.

   -   Защо  пак, може ли човек да ходи на гости в дома си.

   -   Ами ако е отсъствал повече време, защо не? 

   -  Така е. А ти къде погледна за първи път небето? - заяде се Роза.

   -   На село, такъв ми бил късметът.    

    Ружа прехвърли дебелата си плитка на гърди и каза:

   - А пък ние сме повече градски

  -  Вие сте като две капки вода.

  -  Гледаме те все из Славеево. Много ли ти харесва тук

   -  Не, аз съм само един емигрант тук.

    - Тоя  емигрант ни подиграва, Ружо, усещаш  ли  - пошепна в ухото на сестра си Роза. -  Предните му зъби имат голяма резка.

   -   Готини сестрички сте, дума да няма - обърна гръб Ради, за да не помислят, че ги подслушва.Крадешком ги  огледа и помисли: Майчице, какви бедра имат, истински козунаци!

   -  Че  кой те  пита какви сме?

   - Не сте ме питали, аз си го помислих…Вече сте гимназистки, нали?

   -   В частно училище учим, имаме супер даскали.

   -  Знаете ли, като гледам  колко си приличате, учителите може  да ви сбъркат.-  И  Ради посочи с пръст една от двете сестри. - Ти си Ружка, нали?

    -  Не позна. Аз съм Роза, Ружа е срещу теб. Един час по-рано се е  родила, та ми  е кака..

    - Ето видите ли, трябват ви регистрационни номера, да не ви сбърка човек.

   -   Искаш да ни докачиш ли?

   -  Сега къде живееш, батко? - присламчи се към момъка  Ружа, тихичко приседна и се загледа в  обелените му колене.

   -  Квартирант съм на баба Донка . Там в двора има  дълбок кладенец. Баба ми каза, че  ако насочиш едно огледалце към дъното, ще видиш  починал близък. Това става между  Великден и Спасовден, когата душите на умрелите са в отпуск. Искате ли да се видите  в кладенеца?

   -   Ще се огледаме, ама ти ще осигуриш огледалото… Да не ни посрещне някое  куче.

   -  Мечо е кротък, показва  зъбите  си само на циганите. Най много да  ви подари по една бълха за спомен…- Момъкът се замисли за миг, погледна с подкупваща усмивка едната хубавица, после другата. - Истина ли е, че близнаците  се усещали един-друг и  когато са разделени? Да речем, че Ружка  е в  Нюйорк, Роза -  тук. Ако Ружка  се разболее, Розка тук ще се почувства неразположена.

   -  Брей, откъде ги знаеш тия работи?

   - Ами щото сте  свързани, имате една душа и сте  две половинки на едно цяло… И затова  баба Донка ми обясни, че когато ляга болен единият близнак, поболява се и другият. И затуй трябва да се  намери  яйце с два жълтъка и да се раздели на две. А когато  умре едният близнак, се слага червен конец според  ръста на  живия,  и се  слага в гроба.

    -  И защо го правят?

   - Защото конецът ги разделя, прекъсва се нишката, дето ги  оплита и държи един за друг….

   -   Много книги ли си чел?

     - Сега ме интересуват паралелните светове. С други думи - близо до нас живите, се разхождат духове, ама не ги виждаме..

    - Како, видя ли, тоя Радко е  цял професор, може да го назначим учител в нашето училище…Мислехме,  че само кравите можеш да пасеш и да  доиш с агрегата. Когато  ходиш на къра, взимаш ли и книга?

    - Ами то четенето е за такива като мене, дето шарят по кърищата  с крави…А вие си имате компютри , интернети. Аз се състезавам с двама-трима пенсионера. Веднъж занесох на дядо  Ичо „Тайните на пирамидите”. След няколко дена отивам при него. Прочете ли я, дядо? - питам го, а той: Охо, даже два пъти. Добре, рекох, ще ти донеса друга. След няколко дена му нося същата книга  „Тайните…” Пак отидох да го видя. Прочете ли я, как я намираш? Охо, вика, даже два пъти. Тая книга е  още по-хубава от предишната.  Пък аз: Видя ли  какъв живот са  водели  фараоните. Тутанкамон, Нефертити…направиха ли ти впечатление? Дядо Ичо  е във инвалидна количка, дотъркаля я до прага и дума: „Мамка им на тия капиталисти,  не мислят за народа. Ако ми паднат в ръчичките, ще ги бръсна без сапун, да видят как се живее на наш гръб. Аз, когато бях общинар в Живковото царство,  хванах брадатия син на кулака Панерката и го обръснах като коч напролет. Грях, голям грях, ама затуй сега кисна в тоя  автомобил, да прощаваш.

    -  Чу ли? - замислена се обърна Роза към сестра си : -  Радко   не само знаел да дои и пасе татковите крави, ами гълта книгите като топъл хляб.

   От лятната кухня излезе  Гизда с  торба в ръка.

   -   Дръж, сине, малко катък ти пригодих.

   -  Недей, бабо - дръпна се момчето. - Ти да не си мислиш,че стоя гладен. Мога да готвя всички мамини манджи

   -  Не ме докачай - каза  Гизда. - Туй, дето ти давам, е за мамина и тетьова душица.

     Ради взе торбата и си тръгна.

   -  Чао, момичета - изгледа някак тъжно двете сестри и се озова на тротоара.

   -  Видяхте  ли какво  момче е Радко?-  каза  Гизда. - Малко по-голям е от вас, ама вече самичък си вади хляба. Спестява парици, да купи илачи на болната си майка..Познавам я, една дребничка, много слаба, като къща на един кат…Горкото дете, няма и шушка от това, което имате вие!  

                                                 25.

    Катина беше като антена, която се върти и търси да долови нечий стон или оплакване, за да се  отзове веднага със санитарната си чанта. Хората в Славеево я наричаха Лечителката. Стари жени я срещаха и  присрещаха и търсеха съвет за болежките  си. Катина се радваше на добро самочувствие, в лицето  на Джордж  Кенън имаше послушен и изпълнителен  пациент. В точно определен час той приемаше  от нейната ръка лекарствата, които му поднасяше. Вярваше фанатично в спасението, което Кейт му обещаваше.

     -  Как  върви оздравяването?- попита  поп Лазо.  

     - Ако Кейт не е сигурна,че  ще ме излекува, защо ще се залавя с мен, отец?

   -   Правилно, Кейт има  златни ръце и голямо сърце,  тя кове утрешното ти здраве. И ще успее, ще видиш.

   -  Благодаря, отец. Аз ставам по-бодър, когато към моята вяра се притури и вярата на такива хора като тебе Знаеш ли, обичам да гледам как в  очите й грее съчувствие и доброта…Много хора щъкат по тая земя, но колко  от тях  са готови да ти пожелаят лек ден, правото да сънуваш щастие поне, ако не да го преживееш. Попитах я веднъж: Кейт, твоите деца обаждат ли  се от чужбина? Да - отвърна ми тя. - Далече са, но  все едно, че са на една педя разстояние от мен. Щом светът се е превърнал в едно голямо село, аз се утешавам с  мисълта, че моите деца  живеят в  по-горна махала…..Обещах й, че ако  се стабилизирам, ще я  водя в моята Калифорния да й покажа един друг свят, в който всеки си мисли, че е свободен, без да уважава свободата на другите. 

                                                26. 

   Скайпът заби шумно и нетърпеливо като ритъм на разсърдено сърце. Аню отвори лаптопа и  в стаята се разля познат  глас.

   -   Анжело, ти ли си?

   - Аз, аз. Анди, здравей… Как живееш, мила? Не мога да повярвам, че сега при теб е утро.

   -  Да, страхотно слънце грее… Бях  в Кливлънд, завърнах се и видях  дузина  покани за разговор. Благодаря,  очаквах да се обадиш.

   -  Търся те, за да ти кажа… много ми липсваш, Анди.

   -  И ти на мен. Но не съвсем… Опитвам се да  забравя някои неща и да свикна…

   - Тоест?

  -  Вече не работя в нощния Клуб… Напуснах.По-скоро ме принудиха.     

  -  И с какво се занимаваш сега? 

 - Преподавам латиноамериканска салса. Обучавам прекрасни  деца, схватливи… Скоро ще изнесат спектакъл.

   -  Анди, не мога да повярвам, че няма да танцуваш повече в онова заведение!

   - Сега съм в период на пречистване… Или по думите на  Емили Диксън - заела съм се да помета сърцето си… Подарих си тишина. Простих се с  копнежите по суетна слава… Там, като прегръщах  пилона, ме навестяваше усещането, че с мен става нещо нередно. Някакво предчувствие за близък край. Шефът ме  покани след поредния сеанс. Каза, че вече не е доволен от мен. Пластиката ми  не излъчвала сексуални послания. Може би е прав, самата аз не бях доволна от изпълненията си.

   -   Кога почувства, че вече не си във форма?

   -   След завръщането си от България… Докъде стигна делото?

   -   Влачат го.

   -  На  електрическия стол ще седне ли  някой от престъпниците?

   - Още не сме  въвели тук в  употреба вашият стол… Ние  милеем за престъпниците.

     Тя се учуди:

   -   Невероятно!

   -   Нашият съд е мека Мара. Строг и придирчив към жертвите и деликатен към престъпниците.    

  В гласа на Аню се свиваше  неутешима болка. Гласът на Анди, кадифяно мек, се рушна,  ефирът го погълна и отнесе като прашинка.

   Той потръпна от хлад. Далече на юг, над планините,  боботеше небето. Сурова буря се канеше да гостува на полето. Аню   наметна якето си и излезе  на двора. Непрогледен синкав мрак трупаше грамади върху призрачните  рамене на Родопа. 

    Отпусна се на градинската пейка, чиято  белота прозираше в тъмата. Владееше го горчиво недоумение  и разяждаща жалост. Анди бе напуснала трудовото поприще, което я правеше щастлива. Не се оплакваше, но в гласа й се прокрадна  тихо отчаяние. Удивен почувства, че тя още не  е напуснала съвсем живота му,  промъкваше се в сънищата му и така  показваше, че все още има власт над мислите и чувствата му. Тя се потаи в  паметта му като птица, внезапно изгубила пъстрото си оперение.

Бе придобила един единствен цвят - сивия, цветът на примирението и неизлечимата тъга.

  Този непредвиден разговор стопи тънката кора на една заблуда.Там на подиума тя  предизвикваше  вълнения и възторг у непознати. Сега прожекторите бяха угаснали и Аню виждаше пред себе сиза да спасят една душа.  Предстоеше и  нелеко усилие - трябваше  да се  присъедини към човешкия  мравуняк, да  пъпли и  се застъпва за своя малък пай от  благини.  

                                                27.

      Катина чевръсто се катереше по стръмните извиви на планинската пътека, а той пъхтеше подире й - в неугледен нов туристически панталон и шапка с  извита козирка. Когато се показваха стръмни завои, тя  подаваше ръка, за да го подкрепи в усилието  му да я следва, но дълбоко в себе си изпитваше срам и неловкост: въпрос на кавалерство е мъжът да подава ръка на нежния пол, да го въодушевява и крепи в трудностите.

   -   Хайде, Джордж, още малко и  ще стигнем крайната точка на нашия маршут.  Я по-добре  да  се разположим на тая полянка.

    Седнаха на зелена морава, толкова чиста и  свежа, та на човек му ставаше съвестно да я мачка.

- Хубаво, много хубаво - простена от удоволствие Джордж.

- Нали? Струва ми се, че тишината поглъща, а душата става

мека като тая трева. Мека и добра, жадна за човешко присъствие.

    Тя разказа житието на светия човек, дал името си на тая невероятна планина. Времето бе  превърнало името на отшелника в символ на народната надежда за спасение и пребъдване. Той се чудеше - как така един  обикновен човек е  смогнал да се превърне в закрилник на поробените, да заседне в сърцата на  народа като светец и покровител. Легендата  говори, че пустинникът се  хранел с корени и  диви плодове, можел да лети , когато го призоват народни тегоби и притеснения.

   -   Да лети?! - погледна я  Джордж.- Кейт, това  е приказка нали? Народът умее да се отблагодарява за добрините.

     Потокът в дола шумеше и пееше, сякаш настояваше да бъде чут от птици, борики и  хора. Горе ликуваше светлината на  първозданието, а долу невидима ръка стелеше  здрач.

    Но когато се спуснаха в ниското, потърсиха с очи своята кола. Зърнаха я и се отправиха  към паркинга. Страничното стъкло на  автомобила бе потрошено. Катина ахна, лицето й посивя.      

     -  Няма я чантичката. Сто долара, кредитната ми карта, документи…. - с пресъхнала уста констатира Джордж.- Кейт, това са неправилни хора,нали?  Поне документите ми да бяха оставили…

     -  Ще се обадя на полицията - каза Катина. На мобифона си избра някакъв номер.  Обади се ленив, уморен глас. Катина съобщи за инцидента.

     -  Не ви обещавам  бързо  залавяне на извършителя - каза дежурният от патрулната кола. -  Докладваха ни, че са разбити и други коли, не само вашата.

    Тя седна на волана. Мярна зачервеното си лице в огледалцето за обратно виждане, включи двигателя.

    - За парите не съжалявам - заговори   Джордж, - само  дано  ми върнат кредитната карта  и   паспорта. Кейт, не бива да се разстройваш.

     За нейна изненада, той прояви похвално хладнокръвие. И все пак тя съзря в дъното на зениците му подтиснато   разочарование на дете, на което са отнели с груба безцеремонност любима играчка.

     Тя дълбоко съжаляваше за случилото се. Изгаряше я срам Какво щеше да си помисли нейният довереник? В какъв свят попаднах, и тук ли  злото ще ме преследва?

     И  Катина  каза извинително

    -  Нищо де, все ще се оправим някак .

     - Точно така, Кейт… Сполетя ни една малка загуба, но животът  все пак продължава.

                                            28.

      В лунатичен  унес  Анко  крачеше по перваза  на странни видения от луднал живот, където хората се надпреварваха да живеят показно. Съзнаваше земната си  нестабилност, но нямаше кому да се оплаче. Големият свят бе затворен в черната кутия на лаптопа, ала невидимо преливаше между стените на снпалнята, задължаваше те да помечтаеш и последваш съблазните му. Вратата крадливо се открехваше и  Гизда  щръкваше на прага като призрак в дългата си бяла нощница.

      -    Ти пак не спиш, както я караш ще вземеш да се разболееш.

       -    Мамо, остави ме на мира.

       -  Да те оставя, ама имаш ли заспивка? - Гизда се прибра в стаята си, а  Аню потърси услугите на гугъл.

       И ето, появи се лице на момиче, възпълничко, с големи тъмни очи и късо подстригана коса.  Тя попита  Анко за името, после съобщи и своето.

       -  Как попаднахте на моя сайт? Имъкнахте ме като риба от морето, значи сте  опитен въдичар.

       -  Да, кълвете добре.

       - Само не си въобразявайте, че  ще ме положите като  четирилистна детелина в  хербария си.

        - В  хербария ми блажено почиват само върли еротоманки. Какъв мъж  търсите?

     -   В никакъв случай не бива да е над петдесетак. Да е солиден и  уравновесен, а както показва камерата вие сте именно такъв.

   -   Име?

   -   Венцислава. А   вашето?

   -  Аню, Ангел, Андю.

   - О, аз не  търся  ангели ! По-добре е да ви наричам Ан. Приближете камерата, искам да видя устните ви. В близък план.

   -   Няма да можете. Още сте  далече, откъде се обаждате.

   -   От  голям  морски град

   -   Морски или крайморски?

    -  Аз съм мениджър на забавленията, пътуванията, срещите и разделите.

    - Разбирам, туроператор на културен  туризъм. Или алкохолен?

    - Точно така….Ако  нямате нищо против, ще ви включа в едно от планираните пътешествия.

    Тя  бързаше да узнае всичко за него, да го ангажира и  отвори сърцето му към себе си, но  той  цедеше думите си, иронията му  я държеше нащрек.

      Отново го покани да посети нейният  град, занапред можела да го взема в  планираните екскурзии, заедно да разглеждат  чудесиите на  белия свят.

    -   Хайде, вдигна тя  ръка - от днес насетне ще  си гукаме  в десет часа всяка вечер. Възражения? Да или не? Въздържал се?  Няма. Е, добре дошъл  на моя източен бряг, щом веднъж си пребивавал на Западния.

      Какво пък, нали е речено:  клин клина избива. Навярно съдбата му изпраща тая черноморска каракуда, за да  го избави от депресията.

     Последва  разговор, който не  създаваше  неудобства. Сякаш  бяха отдавнашни познати

   -  В действтелност… ти секси ли си?

   -  И още как! Истинско сексуално торнадо съм. Имаш ли хоби?

   -  Да, правя  кашкавал и сирене.

   -  Обожавам кашкавала.

   -  Добре де, ще го имаш тогава.

   -  Аз съм  деловит мениджър, имам оферта: да се срещнем на живо в най-скоро време. Искаш ли да  те включа в екскурзия до Истанбул и Принцовите острови . О кей?

   -   Не, засега не…

   -  Много си зает, така ли? Ще чакам  пред запалената свещ на надеждата.

   -   Благодаря ти, Венци. Ти, по всичко личи, умееш да зареждаш батериите.

   -  Снощи бях на бар, който се намира на брега. Бяме една щурава компания…Какво ще кажеш, ако взема влака за твоя град?

   - Не, недей.Налага се да  приключа   някои важни  ангажименти, тогава…

   -  Бих желала да бъда един от ангажиментите ти.

   - Не е необходимо. Нека оставим хляба да се доизпече… Бързата кобила слепи ги ражда.

    - Да, но желязото се кове докато е горещо. Ако скоро не се срещнем, пеперудката ще отлети към друг цъфнал трън. Тя винаги  тича пред желанията и мечтите си, не подир тях.

     -  Това е хубаво. Но все пак нека  пеперудата внимава, че  много ръце са готови да вземат прашеца на крилцата й.   

    Играта леко загрубя. Това непознато  морско чедо обичаше да бъде ухажвано и  слушано.  Още една или две думи и ще  се  превърне в поредния навлек, който ще му  натресе само грижи. В  сърцето му звънна гонг: „Отново си на път да  сбъркаш, бате. Навярно и двамата сте вятърничави и това ви привича  един към друг”.

    Аню затвори лаптопа, изправи се до отворения прозорец: По  мене   се лепят жени, твърдо  убедени, че ще ощастливя и разнообразя битието им - помисли.

     Словесната престрелка отзвуча с горестна ирония  в душата му. Компютърът, толкова важен  в своята миниатюрност, задряма, приютил милиони  разговори и  песни, истинска гмеж в световния океан на суетата.

    Тегнеше  мастиленосиня нощ над гиздиния двор, прилепи писукаха в лъкатушните  си полети.

    Сънят бягаше от очите на Аню.

    До кога Анди ще трепти и звучи като  опъната до скъсване струна?

    Само един бог знае.

    А ето, цъфна като петуния в саксия и  новата кандидатка за емоции и забавления, които той едва ли можеше да й достави в нужната мяра. Напористата Венцислава чукаше на вратата, но тя бе заключена. Какво пък, в крайна сметка може  да я отключи   тази, която  може да го откаже от чашката. Засилваше се влечението му към пиячката и това разстройваше психиката му , помрачаваше желанието за работа.  Кой беше казал,  че който се налива с алкохол всъщност е  отчаян тип - първо от себе си, сетне от живота.

     Ще се  найде ли сродна душа, която   да  го избави от състоянието на  обърканост и  растящо ожесточение към самия себе си? Едва ли. В патрондаша на надеждите не е останал нито един пълен патрон,  изстрела  от който да му донесе усещане за скъпоценно, разведряващо притежание, за нещо обновяващо.                                            

                                               29.

    Цяла нощ Аню не бе мигнал, но това Милен не знаеше,  когато    почука. Брат му мързеливо се надигна от леглото.

- Какво има, тъкмо заспивах.

Милен  го огледа със съжаление.

    - Браток,  твоето безсъние е непозволен лукс, хората се пребиват от работа, а ти дежуриш  над лаптопа и водиш  усладителни  разговори с  неидентифицирани обекти.Днес се налага да ми помогнеш. Ще  маркираме кравите, пък аз отивам  на  съвещание в Министерството. Ти, Ради и  Ваклуш ще свършите тая работа. Маркировката е задължителна, свързана е със субсидиите от  Евросюза, така че разчитам на теб…

     Поведоха  стадото към голямата мера край Славеево, около която сълзеше плитко дере. Тук бяха пристигнали  от окръжния град  ветеринарни доктори и чиновници, ловяха кравите една по една, маркираха ги, слагаха им чипове на ушите.  По пътя към мерата кой знае  откъде изскочи тъмнокафяв бик и налетя на стадото. Радко и Ваклуш  се опитаха да разкарат нахалника, но той не се уплаши, насочи рога към тях.  Аню  се облегна на едно крайпътно дърво и започна да се смее. Кравите се разпръснаха  по дворове и градини.  

  На другия ден се върна  Милен и като разбра какво е станало в негово отсъствие , нахвърли  се  на  Аню.

   -  Знаех си аз, че не си подходящ за сериозна работа, ама сглупих…

   -  А ти какво щеше да направиш на наше място? Тебе гонил ли те е по бял ден бик? Момчетата в чудо се видяха.Трябва да благодариш, че не се случи някоя беля. Уговорихме се с  ветеринарите да дойдат  на място да маркират. Ще им дадеш някой и друг лев отгоре, няма да се охарчиш  кой знае колко…. И  си намери някой по-добър помощник от мен.

  -   Да, тебе те бива за среднощни  въздишки и тънки мечтания. Повече няма да  те търся за нищо.

   -  Тогава  се довери на твоите  малолетни  аргати.

  -   Къде биеш, философе?

   - Ваклуш и  Ради не ти струват скъпо, нали? Плащаш им, колкото  да не пукнат от глад.

   -   Ти, брат ми, плачеш  на чужд гроб без сълзи.

   -   Плача над  живот без изход.

   -  Каква поезия! Е, остани да  преживяваш, а аз отивам на новия обект…

         Двеста  бона   хвърли за тоя джип, а  му се свиди да    наеме повече работници за кравефермата - помисли  Аню. - Тъкмо заради това не мога  да се хвана на работа при него - ще ме препуска като файтонджийски кон.  

                                                30.

    Катина  пристигна последна от големия град. На седалката  до нея, стегнат с  колан се кумеше  Джордж. Гледаше пред себе си кротко замислен като човек, изправен пред непреодолим ров. По  лицето му пъплеха сенки - следи от нарастващ страх за здравето му.

         Тая вечер  компанията  поде разговор за  световната вина на Америка, за нейните  екшъни в киното и реалните й действия по различни краища на света.

    -  Как си обясняваш, Жорж,  апетита на вашата държава? - питаше  поп Лазо.

   -  Труден въпрос, не знам как да отговоря - помръдна  рамене  калифорниецът.

   - Видях  една снимка на  самолетоносач в Калифорния. 350 самолета  спокойно чакат на платформата, готови да хвръкнат  за да изсипят  смъртоносния си хайвер. Толкова сте богати, имате на разположение два океана, а очите ви все на другаде гледат. Аз мисля, че  вие там поставяте богатството над всичко.

   -   Възможно е. Мене никой не ме е питал за нищо. Там  бях  беден между богати, с печат - трета класа. Сега съм богат сред бедни, дето са душевно богати хора.

   -   Тебе те пуснаха да дойдеш тук…Защото си го пожелал, пък   там  вашите вбасти натириха Катина и  Ани - защо?

   -   Не са могли да се адаптират. Там не обичат иностранци, които тъпчат на едно място. Властта ги гледа под вежди.

   -  Държава, която е млечна майка за едни, а свидлива мащеха за други заслужава ли обич и уважение?

   -   Прав си. Аз съм на същото мнение.Не заслужава.

   -  Ами ти  как гледаш нашата страна? Може ли тя да ти стане втора  родина?

   -   Защо не? Понякога се питам:  истинска родина не е ли тази страна, която не причинява излишни сълзи и страдания на поданиците си? Която не остава да залинее животът, прави го сигурен и смислен.  

    -Хубаво  го каза, Жорж, живоът трябва да  зеленее, не да се скапва от калпави управници. Заядох те малко, ама иначе харесвам американската енергичност, чудесата, които правите. Обаче за мене   истински велика, световна държава може да бъде само тая, която дава и високи  човешки  примери. Прави-струвай така, че всички да те гледат с уважение и признателност. Не бива да живеем само за себе си. Трябва да споделяме доброто приятелски, да  посочим верния път на закъсалите и изоставащите.онякога ми се чини, че светът се разпада, защото  не може повече да редложи спасителни идеи. Нов хоризонт.

      -  И вашият комунизъм не спаси хората, не предожи нещо по-голямо, по-високо… 

      - Прав си… Нашият комунизъм се оказа захарно петле на клечка, доизсмукаха го и остана само клечката. А това, което последва съвсем обърка живота ни…Хитрягите се бяха прицелели в голямата собственост, която бе натрупана. И  те, фалшивите пишман марксисти, решиха да я нападнат и да си я разпределят… Като вълци  я налетяха. Ама ти, Джордж, си достоен представител на задокеанската страна…На добрата й половина.

   -  Благодаря, отец,  и аз те виждам в тая светлина…Приятно е да  беседва  човек с тебе.

   -  Значи може да бъдем приятели, нали? - Чужденецът кимна,в  очите му блесна светлинка, а отец Лазо вдъхновено продължи:- Светът  се сви, втвърди се като престоял хляб…Аз мисля, че по-достойно е, да се отваря път на честността и справедливостта. Само те могат да сближат и свържат хората. И най-малката неправда, която се провира безнаказано в дните ни, върши своето пъклено дело. Минира вярата, руши и развращава.

      -   Ти си чувствителен…Не знам в какви отношения си   с бога.

     -    Сега пък ти ме притисна…Е, ще ти кажа - всяка нощ беседвам с него. Питам го, как така си  трае, защо не се намесва в нашите земни неразбории, да помогне да ги  оправим.. Ето, догодина  закриват училището ни. Защо? Защото над двайсе деца са останали с десет учители,  не е икономично… Да, но кой може да накара  жените да раждат, когато  нямат сигурност в утрешния ден?

    -   Лоша работа  - поклати  глава  Джордж.   

                                       31.

     Милен седеше зад бюрото си и  прелистваше  купюри.   Аню, иронично усмихнат, попоглеждаше към леко потреперващите ръце на своя брат.Да, тоя фермер, проспериращ, широко скроен за неуморни, печеливши почини, се вълнуваше като дете; нямаше си работа с  електронни пушки, а с шарени банкноти,  които бяха попили много човешки надежди.                 

   -   Какви новички банкноти. Кога излязоха от  Монетния ти двор?

   -    Току- що.

   - Нямаш ли си  броячна машинка?Гледам, ръцете ти потреперват, рано е за паркинсон.

  -   Не треперят, а се радват. - Милен   отброи няколко  банкноти и ги подаде на брат си. - Вземи, твои са.

    -   Как така? Заем ли ми   даваш или бонус за отлично свършена работа?

   -   Възнаграждение за преживян страх - засмя се  по-малкият брат. - Все пак, ако бичето на Алтънкив  те е стреснало,  баба  Стойка ще повикаме да ти лее куршум. Тя  пъди  отрицателната енергия.

   -  Не се изплаших - каза  Аню.

   -  Тогава защо си се скрил в млекопункта до моста?

   -  Скрих се зад  едно дърво. Е, всички не са  юнаци като тебе.                                      

   -  А докъде стигна делото?

  -   Куца. Адвокатът на бандитите иска среща с мен.

   -  Ще обсъждате  договаряне?.

   - И  милион да ми броят, няма да приема. Ще си отдъхна, когато ги видя окошарени..

   -   Едва ли ще стане?

   -   Защо?

   -  Синовете на  богатите са  недосегаеми. Ще ги осъдят условно, ще ти броят  малко джобни… Бащите им са тузове.  

    Гизда по навик надникна от прага, огледа синовете си.

   -  Ходете, дето ще ходите  днеска , а утре ви искам всички заедно. Забравили сте, нали? Двайсе и пет години  от смъртта на тейко ви…На гробито ще идем с колите ви..

   -   Мамо, утре имам път до София - каза Аню.

   -  Тогава иди днеска. Ще  ти дам свещи и шише водица, ще наберем хризантеми и панагирки… Иди, иди да прелееш гроба на тейко си.

   -  Да го помоля ли да ми се извини?  

   -  За стари работи  вина не издиряй.  Може да търсим сметка на живите, когато са греховни пред нас.За умрелите…прошка.   

                                                   32.

      Аню тръгна към гробищата с велосипед. Когато излезе от градеца, зърна  в далечината на север алените покриви на  нови постройки. Свинеугоителният комплекс на  Милен! Грееше с братовата му  усмивка и самочувствие… Горе  до могилата пък  сглобяват   соларната станция, Милен мечтае да произвежда  екологично чист  ток. Пръкна  се нова мода, всеки гледа към слънцето и се чуди как да се съюзи с него, за да  извлече полза. Сега пък се е заел да  промени пейзажа, вече никнат първите панели на баира. С някаква щастлива,неумолима  предприемчивост Милен множи и узаконяваа своите придобивки, трупа имот. Напоследък започна да купува земя, изплашените дребни собственици бързаха да се отърват от грижи, мизерните пари отиваха за лекарства и оцеляване. Освободилите се от ниви славеевци замръкваха в гузно мълчание - не успяваха и не можеха да опазят  наследството на родители и дядовци. Чувстваха се като предатели,  макар  в себе си да  се оправдаваха: по-добре без имот, отолкото без живот. Но дълбоко в себе си чувстваха, че не са прави, клонът на който седяха отсичаха със  собствените си ръце, за да рухнат в празно пространство. И  Аню  бе продал своя наследствен дял земя на практичния си брат и сега, пред виденията на Миленовите владения, се чувстваше като жалък, оскубан кос без гнездо и без  воля за песен и летеж.

     -  Господи, колко плевели  са се пръкнали след  дъждовете. Човек може да се загуби като бръмбар в тях - каза повече на себе си Аню.

    Как ли ще открие гроба на Трифон? Никога не бе ходил по задушница да го прелее. Никога не казваше: Моят баща. Та нали имаше неприключени сметки  с него. Вече  познаваше себе си -  най-трудно  прощаваше на хора, които бе обичал. Най-сетне  откри гроба, но избягваше да се взре в керамичното портретче. Започна да скубе бурените, преди  да запали свещ. Един глас го накара да вдигне очи: не, това не беше баща му. От камъка  го фиксираше засмян, чужд поглед. Гробът на Трифон беше до клонестата акация. Изгубен в лобода и  жилави треви, див фий, паламида. Спотайваше се между два гроба на жени. Откри го, пристъпи към каменния правоъгълник. Сега  вече няма как да ми се скриеш. Намерих те - шепнеше  Аню.- Ще позволиш ли  да ти задам няколко въпроса? Ето, турям цветята от мамината градинка в керамичната  ваза, в която стърчат други изсъхнали цветя.  Свещ ще запаля после, трябва да оскубя тия треви наоколо.Чакай, първо да те прелея. Жаден си, нали?  Приживе ти бе скаран с питейната вода.

    Покойникът  задгробно глъхнеше в забрава.  Не виждаше, не чуваше, мълчанието бе спасителен пояс за него  в неизбродимата устиня на  небитието.

      -  Твоята  намеса в живота ми се оказа фатална. С толкова зор записах  да следвам право. Разболях се. И ти ми нареди:  ни

стипендия, ни  здраве имаш,  значи се прибираш  вкъщи. Кър голям, ще   ореш и сееш, няма да пукнеш от мерак за наука. И какво, искаш да станеш голям човек, учен? Аха, ще  го бъде, когато на кьосето покарат мустаци…Прокле ме, човече,  но не пукнах. Ето, свещта гори, дано в огъня й  изгорят твоята вина и моята присъда.    

   Покапаха восъчни сълзи върху белезникавата пръст. Аню напръска отново с вода буренясалия гроб. Беше се вдал  на  ненужни спомени и въпроси. Трифон тържествуваше - синът му не можеше да го принуди да  се оправдава. Бащата лежеше скрит  в земята.

    Пламъкът на свещта не кротуваше. Възползва се от  неприличния разпит, на който синът   бе подложил  баща си. Аню не  забеляза какво става зад гърба му. Огънчето скочи върху  сухите стръци на паламидата, лакомо захапа бурените, които затлачваха гробното пространство.

    А спомените също се разгаряха и пърлеха душата на  непрощаващия син.

   …Баща му  се бе върнал от кръчмата за пари. Черпеше хайманите. Гизда  бе скрила последните грошове в свой тайник.  Трифон се разбесня, грабваше саксиите с мушкато и замеряше с тях прозорците. Ти, кучко, крещеше,  не ма бръснеш за мъж,  ама ще те накарам да спиш в обора  И я хвана за косите, повлече я. Тогава Аню  изпречи гърди пред пощурелия  стопанин на къщата.  „ Пусни мама, че ще ти се стъжни света!” Побойникът омекна пред думите и опънатите като  пръти ръце на сина си. Смири се, но само за миг.  „ Как, ти заставаш на пътя ми, куче?!” „ Че къде е твоят път и накъде води? Към нашия дом или към кръчмата на Зехира?” Трифон замахна, но  Аню го грабна през кръста и го понесе като талпа,  хвърли го в обора. Запря мандалото отвън. На сутринта Гизда изтича да  отвори. Трифон  лежеше в яслата,  телето ближеше перчема му. Бе  нахлепан целия с лайна. Гизда се досети: станало му бе студено след полунощ и за да се сгрее, намазал се бе от петите до главата с топли кравешки  фашкии.

      -   Ти, бащичко, укротня за известно време, после  дойде денят когато  падна болен. Всички се разтичахме да те спасяваме. Издъхна до края на годината и така  върна мира и спокойствието у дома. Занизаха се тежки дни и години, докато насмогнем да се оправим. Веднъж мама опече  великденска погача. Бе насмела последното брашънце от  коритото. Тъкмо  насядахме на  софрата и на вратницата се похлопа. Една просякиня пропя  благословия  за къщата. Беше стара позната, не забравяше да ни навести  по празниците. „Булкаа, гладна съм и аз и дечицата, дай мънинко лебец и брус сланинка.” Мама отчупи краешник от топлата пита, взе пет  великденски яйца и ги занесе на Айша. Тогава моят братец Милен  се намръщи: „Мамо, защо късаш от нашия хляб, ние сме четири деца, ще останем гладни…” Мама  нищо не каза, сайдиса циганката както  си знаеше. Върна се, начупи хляба, всеки получи своя пай. Надухме бузките. Когато се усетихме сити, ние се развеселихме и почнахме да се боричкаме. Тогава мама се обърна към  Милен и му каза:” „ Е, сине,  остана ли гладен? Чедо, аз  отчупих на Айшето от моя си пай, ама от това погачата не стана по-малка. Когато на сърцето не се свиди, и  един залък може да  засити.”                                      

                                                       33.       

     Аню излезе от мрачния унес на закъсняло  дознание. Кой знае защо в гърдите му нахлу облекчение. Сякаш се бе изовядал пред поп Лазо. Не  му се бе случвало  често да претърсва спомени и обиди, да сочи с пръст чужда вина и така да оправдава объркания си живот. Огледа се, ослуша се. Зад гърба му  пращяха сухи треви. Треперливото пламъче на свещта бе  прораснало в истински пожар. Огънят се превърна в  неудържим, всепомитащ лакомник. Аню побърза да напусне гробищния парк. Проправяше се с ръце път през задименото пространство, в ушите му звучеше гласът на покойникът: „Бягаш, ама ще те настигна!”

      Лалугери изскачаха от нажежените си дупки и в луда паника бързаха да  спасяват кожите си. Пищяха като  изплашени деца, устремени  към синьото спасение на язовира.

       Пладне преполовяваше. Жегата бе нетърпима. Гробищата  димяха в предсмъртна изнемога.. Стелеше се пръхкава черна пепел. Горяха  люляци, чимшири,  плахи фиданки на череши, милосърдно надвесели сенки над гробовете.

    -  Няма що,  хубава работа свърших - изтръпна Аню. - Като чуе кой е сторил тая беля, Тончо има да  ме хока.

    Откъм природозащитния  резерват за редки птици, прииждаха корморани и чапли и стремително се спускаха към язовирната повърхност. Потапяха се във водата и оттам изскачаха, захапали някоя каракуда. Отнасяха рибата в гнездата си, за да нахранят  рожбите  си. Толстолобите и амурите пасат по дъното, шараните се заравяха в тинята - достъпна за птиците беше шавливата  каракуда.

    Между старите каваци на едно място бяха струпани едри камъни.  Навремето тук  бе скърцала караджейката на местния бей. Аню видя две фигури под върбите. Тръгна към тях. Приближи и позна момчетата: бяха  Ради и Ваклуш. Обядваха. До тях бе търкулнат макара, навита  с  черен кабел. Момчетата  ядяха хляб със сланина, от едно бурканче чегъртаха с лъжички домашна  лютеница. Едва сега Аню  усети колко много е огладнял. Апетитът на момчетата се предаде и на него. Реши да си поиска залък хлебец, гарниран с резенче домашна сланина.

   -  Здравейте, момчета - поздрави   Аню.

   - Здрасти, здрасти… Чичо,някой умрял да не е  изтървал цигарата си, та гробето  пуши?

   -  Какъв е тоя кабел? - отклони въпроса Аню.

   - Нас чака  - каза Ваклуш. Беше късоглед , с възкриви сухи крака. - Кой  за  квото се е учил, чичо.

    -  А ти  си  Радко, нали? -  обърна се  Аню към другото момче.

    Сети се,  че  Гизда му възлагаше   разни невинни поръчки. Необяснима близост ги свързваше. Учудваща потребност водеше момчето при Гизда. Откъде е дошъл Ради, защо нищо не знам за това момче. А мама го котка.  Досети се - момчето  бе дошло тук от  близките села. Намерило бе поминък  във феодалното владение на Милен.      

      -  Какво правите тук, момчета?

      - Ами тоя кабел трябва да бъде развит… Нас чака. Ще  го прехвърлим през язовира отсреща… - каза  Ради. - Да не мислите, че не е по силите ни? Ние с Ваклуш не си поплюваме.Щом сме обещали на чичо Милен, че ще прехвърлим кабела за  новия  свинарник, значи ще го прехвърлим.

   -     И още как - кимна късогледият Ваклуш.

   -     Вие  какво, майтап ли си правите?  - усмихна се Аню.

   -    Е, чичо, постой малко и ще видиш  как  кабелът като смок ще преплува язовира - каза Ради  

   -    Как, ще пренасяте жицата през язовира, за да  доставите електричество на комплекса?! Добре ли   чух?

   -    Ами така е, чичо Милен ни има доверие. Ако я свършите тая работа, награда ще има, така ни каза.    

                                        34.

      Внезапен спомен  върна  Аню в миналото. Марина! Тя беше  неговата  фатална любов. Колко романтични срещи  преживяха на брега на река Чая, колко нежни думи се изприказваха! Клетви за вечна вярност. Дребни сръдни и заяждания. Веднъж й написа писмо от Одеса, където бе  на екскурзия. Когато се върна, завари писмото си в пощенската кутия. Отвори плика. Марина  беше поправила  с червен молив сърдечните му  излияния. Бе отбелязала  правописни грешки и  стилни несъобразности. Постъпката й го огорчи, но реши да не се оправдава.Тя му се смееше, той търпеше. Но тогава си даде дума: още една такава подигравка и ще й бия шута.

      Отиде на работа в Коми като дървосекач. Там го догони едно нейно писмо, което известяваше, че тя вече не е сама. Нощта в родопската хижа не бе  минала безнаказано за нея. „ Ти  отиде на гурбет и ме остави тука да си троша главата. Какъв да се завърне,  бичуваше го: бил  непрокопсаник и егоист, неуспял да я предпази от нежелана бременност. „Ти  гледаше на мене като на момиче за еднократна употреба, нали? Повярвах на глупавите ти  клетви.”

   -   Чичо Анко, трябва да запрятаме ръкави - изправи се Ради. - Ти ако искаш,  полегни на сянка да гледаш, пък ние ще поработим, никой не плаща за мързел.

 -   Не, момчета, откажете се от  намерението си, това не е работа  за вас.

   -   Че защо?  Да не сме улави?

   - Защото  жицата е тежка, водата - мръсна, има дебела тиня…Как така ще плувате с жица през кръста?Не, в никакъв случай…Ще смъмря моя брат, откъде му идват в главата такива идотщини…Ти, Ради, от кое село си? - гореща топка спуши гърлото на  Аню.

   -   Защо питаш?

   -   Просто така…

   -  От Дълбок извор… - отговори вместо другаря си Ваклуш.-  Омръзнало му да се къпе в тамошното дере с патки, та дошъл тука да измери дълбочината на нашия язовир.

   -  А ти,  Ваклуше,   какво училище  ще учиш през новата учебна година?

   -  Ще сричам азбуката на серсемите. Нямам и  намерение.Че кой да ме издържа - баба отиде при свети Петър на вечно гости..Ако вляза в телефонна връзка с нея и поискам стипендия - може да продължа.

    -   Хайде, Вакльо, стига си дърдорил. Аз ще увия едния край на кабела около кръста си, а  ти ще  отпущаш леко от макарата.

     Хлапашка му работя, тия  синигери си нямат работа, ами са решили да топят човки в мътна вода. Ей че карък ден беше днешният  - диалог с лош баща, пожар, сега и  една дивотия, която трябваше стане пред очите му.

   -   Няма страшно, когато има брашно - засмя се Ваклуш. - Ради е работил като спасител на  плаж, водата  се страхува от него. Едно  лято спаси една полякиня, тя му пише писма от Краков.

   -   Но това е метал, не  прежда за чорапи.

   -   Чичо Аньо - усмихна се  Ради, - ние знаем и две, и двеста.

     Почти едновременно двамата  нахлузиха  каубойските си  шапки. Ради пристъпи към папура, който опираше до брега

   -  Момчета,  откажете се. Оставете, аз ще ви оправдая  пред Милен. Дори ще му се скарам, задето ви е възложил такава непосилна задача.

   -  А, не, той ни обеща тлъсти надници… ако  прехвърлим кабела. Нали трябва ток за  свинския комплекс - каза  Ваклуш.

   -  За теб не е опасно, защото дупето ти е на  сухо. Опасно е за  Радко - каза  Аню. - Утре ще пренесем кабела с лодка.

     -  Аз помня  моя дядо какво ми каза едно време:  животът е лесна работа, когато знаеш, че няма начин да нма начин.   

    -  Умна приказка - няма начин да няма начин. Само че тая водна маса пред вас не е дере,  да го прескочиш, ами тинест мътнок.           

      Ради не го чу. Полугол,  по  бански гащета, той  се бухна във водата.  Папурът  оживя,  разкрякаха  се  патици, просурнаха се полулетейки  към средината на язовира. След тях   отчаяно драпаха и ткрякаха жълти патета.

    -  Без гюролти,  няма да ви ловя, имам си друга работа - рече Ради.

     - Ти защо не влезе, а накара да се дънне  другарят ти? - попита Аню момчето, което издърпваше  кабела от макарата.

     -  Не мога да плувам, чичо. Ако се хвърля във водата, ще потъна като чук.

     -    Хитрец си ти,  Ваклуше.

     -  Всеки знае себе си, чичо. Ради е факир….Той  цепи като  щука.

       Ради  се измъкна от папуровата ивица и със  завързания край на кабела около кръста,  заплува . Момчето сякаш  се настърви да покаже,че не е от страхливите, блесналата усмивка на язовира  го опияняваше и той навярно  помисли, че лесно ще се  справи със задачата.

   -   Големи  непослушници сте - запали цигара  Аню, стъпил на прибрежния камък от стара турска воденица. -  Потъна. Дали  кабелът не  се е заплел в краката му?     

     -  Не може да бъде, как така… Ако  се удави,  после аз какво ще правя самичък?- проплака Ваклуш.                                        

                                                  35.

    Аню свали дънките си, ризата. Остана полугол като състезател, който трябва да покаже коронния си номер на  лоста. Миг - и скочи, размаха, запроправя си път през гъстия папур. Отстраняваше с ръце острите листа, докато  се озова наоткрито. Веднага усети - краката му затъваха в гъста, студена тиня  - в нея спяха шараните. Краката му докоснаха хлъзгави, люспести туловища. Хвана се за жицата и пое навътре.

       -   Отпусни  кабела, Ваклуше!

       -   Пускам, чичо.

       Аню  стигна мястото, където бе потънал Ради. Гмурна се, само краката му се мярнаха. Забълбука вода, главата му се показа. Ръцете му  крепяха Ради като огромна риба,, изтръгната от  гибелната паст на язовира. Момчето цялото бе облепено с тиня. Аню го повлече към брега. Ваклуш стъпи  в плиткото, протегна ръце. Измъкнаха тялото. Аню  го прихвана през кръста, обърна го по гръб, вдигна краката му. От устата на удавника блъвна мръсна течност.  На Ваклуш се стори, че другарят му поотвори очи, сякаш за да му се присмее: видя ли, ти си страхливец, а аз безстрашно влязох във водата.

     -  Чичо  Анко, той…той прогледна за малко и пак затвори очи.. 

      -  Потърпи, ще  го бъде…Дръж да му налеем малко вода в устата…

     През детските си години Аню  бе познал силата на водата. Падналите от жегата птици в двора той ги събираше, отваряше човчиците им и капваше бистра кладенчова  вода. Пилетата  се ококорваха, живваха и  Аню не можеше да си намери  място от радост:  спасил бе  не  един хвъркат живот.

- Ето, пак отвори очи… Раде, я скачай, че ако замахна, само на

удавен ще  ми станеш - извика насърчително  Ваклуш.

    Аню с шепи  пляскаше Ради по бузите.

     - Чакай, друга тактика трябва. Уста в уста. - И той легна по корем, допря уста в устата на  удавника. Започна шумно да всмуква  и вдишва въздух, кръстосваше и притискаше към гърдите му ръце. Най-после  момчето отвори очи, постоя като замръзнало известно време, после се поизправи.

    Ваклуш наблюдаваше изумен. Как, нима  може да бъде спасен така човек - с целувка? Дълга, изтощителна? По челото на  Аню плъзна пот,  види се, страшно се  умори в старанието си да вдигне момчето на крака.

   -     Хайде, седни на задника си, юнако.

   -   Не знам какво стана с мене? Къде бях, защо потънах? -  зашептя задавено Ради.

   -   Къде беше ли? - смееше се Ваклуш. - И смее да пита? На семинар при свети Петър, забрави ли? Не те прие, изпъди те да пасеш чуждите хайвани. Знаеш ли, чичо Анко, когато майка му изпращала  Ради в  Славеево, казала: Върви да си търсиш  късмета на друго  място, може  и да го найдеш…

    Марина, майката на Ради! Преди колко години  му изпрати онова  сърдито писмо, обвини го в предателство към любовта им, нарече го безчувствен използвач. Тогава той си каза - не, няма да се дам,  тя иска да ме върже за колче, нийде да не ходя, да й бъда роб. Не съм толкова прост, за да се хвана на въдицата й.

   -    Президентът  има да ни соли! - каза  Ваклуш.. 

   -   Кажете на вашия  президент, че  аз  попречих да се  издавите като слепи котета - рече  Аню.

    Със закъсняла, искрена тревога оглеждаше  момъка, когото бе извадил от тинята. Не, не може да бъде, помисли, та това съм…аз. На  двайсет години. Същата къдрава коса, същите очи…Портретът му е окачен на стената в градската ми гарсониера… Възможна ли е такава прилика? Нима  забравената  ВМарина е родила… моя син? Не вярвах. Мислех, че ме лъже. Мислех я за сметкаджийка и измамница…

    Завладя го страх и несигурност. Почувства се неуверен и слаб пред Ради. Бе готов да му поиска прошка, да каже: „Здравей, сине!” Но как ще посрещне  думите му момъкът, какво ще помисли: тоя се подиграва с мене, какво си въобразява? И тогава ще са нужни досадни обяснения, ненужно разкаяние. Какво, да вземе оная снимка от младини и да му я покаже? Да сравни двете лица, да  оголи небивала тайна?

                                                     36 

 Каквото и да е,  сближаването започна. Несъмнено тоя ден  Аню откри  собствения си син. Актът на откритието се състоя тук, край  трепкащия в  предзалезни отблясъци язовир.    

       Дълъг и мъчителен  се проточи днешният ден. Първо сбъркания гроб, после избледнялото портретче на баща му и последвалия  тежък разговор; накрая - давенето и  разпознаването на Ради като негова издънка.

     Не се ли показах твърде жесток към тоя, който ме бе създал? -сам себе си попита  Аню. Не по-малко жесток се показах  и към другия, който се оказа мое  създание.   

     Спомените  никнеха  като бодили в съзнанието му и той отново преживяваше  минути  на срам и унижение.

     Два лалугера диреха  леговищата си, минаха телената ограда и  вдигнаха лапи, сякаш се канеха да се  кръстят, да молят за помощ. А може би се опитваха да си спомнят за човека, който насъска огъня да гори и преследва тяхното спокойствие?

   -   Чичо Ане, прощавай, че ти отворих толкова работа. Срам ме е - стеснително се обърна Ради към спасителя си. - Ти си ми като баща, спаси живота ми…Много ти благодаря, знаеш…

      - Няма нищо… сине. Всичко е  наред.   

      Славеево замръкна,  стреснато от  неочакваната новина. В  язовира насмалко  да се удавят двете ратайчета на Милен Таушана. Добре че се бил случил наблизо брат му Аню, та измъкнал горките сиромахчета от бедата. Ради и Ваклуш  се радваха на обичливо отношение от страна на славеевци, защото бяха услужливи несретници, които не търсеха помощ за себе си толкова, колкото помагаха на стари баби и дядовци - цепеха им дърва, ходеха да им пазаруват в супер. Ами то  така е -  наваляше баба  Тренка от  горната  махала,  - с  добро не се сподобихме,  дочакахме време да ни яхнат нови чорбаджии. Пордоти с пордоти, нямат ли страх от бога, на сиромашки деца  силите да смучат като пиявици. Я го  Милен, името му милозливо, ама жали ли хората? Захванали  с един инженерин станция да правят,  щели да  крадат от слънцето ток…. Боже, ами ако го изхабят и то вземе да угасне? На свещ ли ще  почнем да живеем и работим пак.

     Тончо Дервишов ристигна с мотора си, отвори вратницата. Беше  мрачен и обиден, види се, идваше не за добро. Аню го покани в шатрата.  

     - Братовчед, трябва май да те арестувам. Бая дървени кръстове са изгорели, паметниците са опушени… И снимките на  покойниците са станали на бараци.  Трябва да обявим акция за тотално почистване…

     Гизда  не дочака отговора на сина си  и се обади откъм дворната чешма:

      -   Ако бяхте окосили тревата пролетеска, нямаше да стане тая беля.Че там огън носим, свещи горим, може да  се запали нивата на умрелите като нищо… Догодина, ако пак ще те избират  за кмет,  нема да гласувам, така да знаеш. Като не бръснеш народа.

      -  Лельо Гиздо, мене Славеево   ми е легнало на душата и ума като една голяма грижа…Вярно е,  парче от бутилка стъклена, като отрази слънцето, може да произведе огън…Ама в случая имаме работа с умишлен палеж. Е, братовчеде? - Кметът се вторачи поглед в Аню. - Ти ли стори тая беля, а? Донесе ми човек, който те е видял.

      - Запалих свещ на татковия гроб, взех да плевя и не знам как огънят се развилня -  каза  Аню.- Ако  ги нямаше бурените,  нямаше да се случи.

    Тончо  почна да разтрива с длан челото си. Смотолеви:

     -  Нищо де, нищо,  знам, че не е нарочно. Ще постановим така: извършителят на палежа неизвестен, нали така?

    Вратницата се отвори и в двора  влезе Милен. Както всякога на рамото му висеше сак с разни покупки от големия град. Пътем бе научил за случилото си. Гизда  го посрещна сърдита.

    -     Мамо , нещо  лошо гледаш…-  обърна се той към нея.

    -   Ами ако  беше се удавило момчето?  Харно че   Анко се  случил там… Измъкнал  Ради  барабар с жицата , ама и той щял да  се нагълта с вода.

   -  Стига де , мамо, аз не позволявам никой  да яде незаслужено   моя хляб…

   -  Не позволяваш, ама щеше да се загуцнеш.- Щеше да  опознаеш вкуса на  комата в затвора.

   -  По твойта жица там не ток, ами нови ядове щяха да текнат - начумери се Аню.

    След вечеря Гизда залитна и щеше да се просне на земята, ако  Катина не побърза да я прегърне.

   -  Щерко, май че ще се мре. Дай ми едно хапче за сърце.

   -  Ще ти дам хапче, ама трябва да направим някои изследвания в  поликлиниката….Я как си пребледняла…Хайде, да те приготвя.

   -  Ами, нийде няма да  ходя… Ако е дошъл крайният ми ден, нека тук ме завари. Е, какво пък,  аз съм за оня ред, старите  захващат да пречат.

    /Тук отварям малка скоба, за да спомена  една от причините, поради която не  вярвахме много-много на бабиното самоокайване. Преди години  пак така взе да се свива и тръшка  от болки, закарахме я на доктор. Два дена я  изследваха, накрая ни я върнаха с някаква рецепта или диагноза. Взех листа, зачетох.Там пишеше: симулация. Бабо Гизде, запитах,  знаеш ли какво е написал лекарят на това листче тук? - Тя се ухили:  Чети, Венко, аз  без очила не мога. - Симулация - повторих аз. Тя се уплаши, затюхка се: Стимулаца ли? Що е то,  някаква заразна болежка ли? Как мислиш, дали  ще ме бъде или да стягам багажа си за оня свят?/

     По пътя към окръжния град, в който  огромни табели на частни хоспитали канеха всеки, който имаше някакво оплакване,   Гизда  стискаше зъби, стараеше се да не  охка: „Ще  изплаша децата, какво са виновни те ?”

     Лекарят я прегледа, направи й кардиограма.

     -  Горе главата, бабке,  имаш  сърдечно смущение, ама ще го оправим. Е, зависи и от тебе, не бива да се притесняваш за  дреболии…

     - Лъжеш ме, докторе, по очите ти познавам - въздъхна  Гизда.- Изпяна е вече мойта песня. И моите мисли и тревоги не са дребни.

     На другия ден  поп Лазо дойде на свиждане при сърдечноболната си леля. Подаде й букет  от  астри, грозд  жълти  банани.

      -  Лельо, ще оздравееш, горе главата. То и аз  страдам от сърдечносъдова недостатъчност, ама виждаш, още задявам тоя свят - каза  свещеникът, като  галеше  ръката на старата жена.

    -   Знам ли, Лазе, знам ли…Мисля си, животът ми  веке и на кратеж. Още не съм се нагледала на тоя  каматен свят.

    -  Каматен? Кажи разголен и объркан…Ти си  нашата  дъбица, корените ти  са наболи в нашите сърца…. Често  идваме под твоята сянка да поседим и   усетим, че сме живи …Мама си отиде млада младица,  сега очите ни са в тебе…Но   ти се уморяваш от гости, нали? Често ти досаждаме,  крайно време е да  вземеш една тояга и да ни разредиш малко.

     -  Че то аз без вас мога ли да дишам? А майка ти се спомина от много работа. Не подвиваше крак, искаше  къщата й да е чиста като аптека, най-опретната жена беше в махлата.

      -   Обичаше да дава съвети,  а  ние децата  не я слушахме . А, лелке, в Славеево идва  майката на Ради. Марина. Да  благодари за спасяването на момчето й.  

      -  Горката жена,  бял ден  не видя…  

     Влезе  двежурната сестра  с поднос, на който белееше хапче и    чаша вода.

     - Нося ти  десерта, бабо… - каза сестрата. -  Днеска изглеждаш по-добре…Хайде, още ден-два и те изписваме…                                     

                                             37. 

     Скайпът на лаптопа  вибрираше и съскаше като  смок, настъпан по опашката.  Аню трепна: кой ли е? Не беше неговият адвокат, нито някой от хората, които го сринаха до дъното  на унижението.

    Търсеха  го от другия край на земята.

   -   Анжело, ти ли си? -  звънна познат глас и сърцето му  ускори пулс.   -   Аз,  аз…Здравей , Анди!

   -   Камерата ти  нещо  не е в ред, не мога да  те видя ясно.  

   -    А аз те виждам добре. Звънях ти няколко пъти, но от тебе - никаква следа.

   -    Посветила съм времето си изцяло на новата  работа… Да ти призная - вече  нямам онова усещане, което ме караше да пея и летя на сън и наяве.

   -   Твоят работодател е в грях спрямо тебе.

   -  Уж не съжалявам, а ме боли… Тръгнах си, преди да са ме освиркали.

   -   Но, Анди, можеш ли да живееш без аплодисменти?

   -   Мисля, че ще свикна…Повече няма  да се самозалъгвам, че съм велика танцьорка. Толкова е нелепо. Особено налудното ми хрумване да ти подаря  оня танц-мечта… А,  докъде стигна делото?

   -  В ход е, но  протакат… Ще ги осъдим… Ще бъдеш обезщетена.

   -    По дяволите, не искам гадните им пари…

   -   Моята вина си остава, твоето великодушие няма да помогне… Винаги съм  заплащал скъпо и прескъпо  илюзиите си..

   -   Толкова ми се иска да бъдеш близо до мен.

  -   И аз го искам, но пътят към Америка още не  е ремонтиран за мен. Трябва да се  оправя някак. Преди всичко, налага се да почна работа. Позата на скръстените  ръце ме убива.

     Екранът потъмня. Аню не почувства оня тевожен пламък, който го  изгаряше, когато чуеше  името й. И най-силният огън един ден се сляга в пепел. Угасна ли завинаги окрилящата мечта? Нима любовта си отиде,  отляла се в студените  калъпи на спомена.    

                                                 38.

     След няколко дни се обади и Венцислава. Наруга го. Нарече го бездушен провинциалист, ако й бил  под ръка, щяла да го хвърли  в морето, за да охлади напереното му  самочувствие.

   -   Чуй ме, венец на славата, предстои ми  много работа. Ако не я свърша, ще изгубя съвсем уважението към себе си.

  … 

Джордж усещаше, че връшникът на  лятото, благодатно и  щедро, лека-полека изстива. Идеше  есен. Дърветата викаха отдалече - накитени с мноцветна шума. Сякаш молеха извинение, че повече не са зелени и не могат да приютят никого под рехавата си сянка. Джордж не обичаше часовете, когато природата замръкваше в  студена потайност. Подтискаха го мъгливите вечери,  воят на вятъра. Ще дочака ли отново жив и бодър утрото на пролетното, новородено  слънце?

      Катина го  води на Кръстова гора в Родопите. Престояха там два дни. Когато слязоха долу в града, ние  едва познахме нашия далечен преселник. Беше се зачервил като рупец, очите му светеха, попили  божествена енергия.

   - Джорджо какво се е случило с тебе?- попита поп Лазо.

    - Чудо, истинско  чудо. Дванайсет параклиса от двете страни на път, който води към царския кръст. На всеки библейски апостол по една обител. Не знам дали наистина там някъде  е скрито  късче от Христовото разпятие, но почувствах: от  недрата на земята в тялото ми проникна някаква сила. Може би се дължеше на свещената вода от извора,  която пих, измих и челото си. Не знам дали наистина там някъде  е скрита тресчица от Христовото разпятие, но въздухът ми се стори  неземен, невероятен - може би от пълната свобода, която слива небето и земята. Да, това място е истински храм на слънцето.  Стори ми се, че съм попаднал в друг свят, който освобождава тялото от гравитацията, в плен на необикновена лекота. Да е благословена Кейт, че после Рилския манастир ме заведе и на Кръстова гора. Горе  се усетих друг човек.Искам по-често  да ходя там. Въздухът, слънцето, небесните течения над вашите планини си дават среща с енергията на земните недра. И то в името на  човешкото здраве.

     Докато  Джордж  се възторгваше от божествения родопски кът, Венко незабелязано  нахвърляше ескизи в бележника си. Добре че беше взел достатъчно хартия. Струваше му се,  че ръката му, завладяна от чудна лекота, рисува  свят, в който на престола стои  необяснима човешка любов.

      -   Кога ще ни покажеш всичките си рисунки? - заинтересува се   Стаменка.

     -   Може би след нова година .

     -   Твоята музикантка завърна ли се? - попита вуйчо  Аню.

     -   Скоро ще я  посрещам на аерогарата…

     -  Дано ти провърви, Рембранде. Щом ти е излязъл късметът,  не го изпускай..

     -   И твоят късмет ще почука някой  ден на вратата, вуйчо.

     - От патила човек може да поумнее, но може и да  оглупее.Аз  дотегнах на всички - въздъхна  Аню, -  уморих се  от себе си, писна ми да преодолявам себе си.  Страшно е да помислиш, че си провалил живота си, че си тичал след химери. Не допускаш ли, че аз всъщност съм един несъстоял се човек? Безуспешен като  творение, облъскан от глупави илюзии и грешки?     

    -  Ами като не оставяш чашата на мира, на какво се надяваш? Алкохолът не решава проблемите, а ги задълбочава.

   -   Голям умник си, няма що…

     Баба Гизда, нашият талисман, приседна на стола. Извади от джоба на полата си някакво вързопче.

    -  Имам една молба към вази - заговори  с ясен глас, сякаш известяваше   новина, която трябвше да бъде съобщена по-най-голямото радио.- Така я намислих и реших. Няма да се харчите за мене.  Спастрила съм  суха парица. За паметник…Плащам си го и го  докарвате тука. Ще почака малко, докато си тръгна, за да иде на истинското си място… Отделен гроб и паметник, ама не  до Трифон… Близо до него - може. Все пак не отрови живота ми до край, надживях го, сръбнах  и радостчица от четирите си деца.

     -  Мамо, ти да не бълнуваш - възмути се Стаменка. - Седнала за умиралка да  разправя, сега, когато  трябва  да живеем.  

     Никой не можеше да устои на бабината воля. Никой не са зае да я разубеждава. Старата жена беше непреклонна. След броени дни Милен наистина  й   докара паметник с керамично портретче, от което се подхилваше  Гизда. Внесе плочата в гаража.Старата жена  влизаше от време на време  да го пребърсва с  кърпа.  Опипваше го, питаше сърцето си ще свикне ли със студенината на мрамора. Ще  й палят свещи, но  пламъкът   няма да притопли камъка. Ще й носят цветя нейните близки, ще я преливат и ще  пощят бабините зъби и троскота от гроба, а тя  ще ги  гледа отгоре, но  никой няма да  я види.

                                                    39.

     - Лельо,  разкажи за  баба Лика…Гледаме  портрета й, била готина красавица - седна в скута на Гизда палавата Ружа.Държеше  изжълтял портрет на жена в тракийска носия.- Хайде,бабинко, имаш думата.

     -  Палавницата ми, ти първа се сети за моята майчица - прекръсти се  Гизда. - За нея кинига може да се изпиши, ама няма кой…

    -   Една кинига или две? - засмя се момичето. - Много ли живя?

     - О, тя стигна  деведесе лазарника, хем с акъла си. Знаете ли, беше надарена от бога, умееше да гледа на въглен, да ходи боса по жар. Разбираше какво чуруликат  птиците. Да речем, вдаде се на чуруликането славейско, уж се смее, пък изведнъж се умисли. И почне - пилета мамини, радост ли ми  носите, ще бъдат ли читави моите  деца и внуци…И  огиня някой път питаше: Гори и свети, но ми кажи : какво ме чака, болка или драгост. Една вечер ни повика в одаята  и рече: Чиляк се ражда за живот и труд, ама идва ден, когато тряба да хване друма нагоре. Утре заран нема да ма заварите с ясен глед. Така го иска бог, да  се разделим, душици мили. Къпана съм, облякох и  дрехите си за свят ден… Няма да имате грижи по менека. Няма да ма къпите и преобличате, да ма пудрите и разкрасявате… Каквато ма гледате, такава  ма носете  на гробито.  Бабо, попита   Катина,  как разбра, че си отиваш? Огинът, чедо, блъвна  църен дим, той ми подсказа… И бюлбюлът - славеят де, като  ме видеше другож, запяваше, а сега се смълча, отмахна очи от мене пилето И разбрах, дошло време за сбогом на всички. Ще ви кътам   в сърцето си, духът ми ще ви наобикаля  да види   как  поминувате - в добро ли, в несрета ли.  Да знаете,  мъртвите са по-силни от живите, глейте да не им съгрешите  нещо.  И  мама  ме потърка с шепа по бузата - додаде Гизда, и дума:  Хайде, дайте да се опростим, докато сте на очите ми. Гледат.  И какво, разплакахме се, накачолихме я като пилета квачка: Мамо,  не та даваме на умиралката, кви ги хортуваш, не  те пущаме, стой до нази, че без тебе закъде сме? Ази я  прегърнах  яко, ревнах:  стой тука,  къде си се наканила да ходиш? Ще те вардя цяла нощ, Рахангел Михаил ще скрие калъчката си, нема да ти  вземе душата, мамо! - Пък тя клати глава, милува ма с една ръка и вика:  Рахатяйсайте, дяца,   секи чвяк умира самичък, не наедно  с другите. Само една греховна молбица имам - подайте ми бърдучето, да ливна в гърлото  една глътка ракия  за добра среща с душевадеца. Може и чашка кафенце…Дадохме й каквото поиска. Не една глътка, три глътки сръбна завалийката, и комай се засрами: душата й не бързаше да се откъсне пред нас. Издъхна   на другия ден. Заварих я ококорила очи, помислих,  че още е жива. Заех се да смъкна клепките й, ама тя все ги дигаше и не спираше да ма гледа. Мамо, рекох й, стига с тия  твои мурафети. Решила си да ни изплашиш ли?   

                                                40.   

     Радко и  Ваклуш  пиеха кокакола на ниска масичка пред шатрата. Ружа се смееше,  Роза се присламчи към мен.   

    -   Батко,  какво ще правим без тебе? Толкова хубаво  е да сме заедно. А сега се разделяме. Първа си тръгна кака Миранда, сега ти… Ще ни оставиш ли някоя рисунка?

    -  Трябва да ги доизпипам и  ще ви направя копие.

    -  Да не ни излъжеш?.

    - Следващото лято пак ще дойда - докоснах с устни  алените бузи на Розка.

     - Ама с новото си гадже, цигуларката? Искаме да ни запознаеш с нея.   Защо  я криеш?

     - Много е заета с нейните концерти. И не ми е  гадже, а законна съпруга. Често пътува в чужбина.

     Вуйчо  Аню  се покашля,  огледа  Ради и  Ваклуш, и  каза нещо, което никой не бе очаквал:

   -   Искате ли да ви съобщя нещо важно? Радко ще учи в   техникума по електроника.

   -   Е, честито,  честито - изръкопляска Роза. -  Когато  не сме на училище, ще ходим заедно на дискотека.- Тя се наведе към ухото на Ради:- Истина ли е, че  чичо Анко те  спасил…с  много дълга, километрична  целувка?

   -  Той  нищо не  помни, аз видях какво е дишане уста в уста.. Чичо  Анко  му подари нов живот -  каза  Ваклуш.

    -  По телевизията гледах един фамозен  празник на целувката. Европейската - каза  Ради.- Даже състезание бяха  уредили за километрични бацкане.

    - Това е  в деня   на свети Валентин - каза Ружа. - Конкурс за най-дълга целувка. Аз видях на телевизията друго целуване. Мъж и жена се прегръщат на публично място в навалицата, лепят си вендузи.. А ръцете им шарят, прибират бижута от дамите и портфелите на мъжете. Обаче номерът им не мина, ченгетата ги сгащиха.

    -  И къде се случи това - попита  Катина.

    - В Испания. После стана  ясно: любовниците били наши българи.

    Калифорниецът  белеше с кухненски нож ябълка. Катина го попита дали е взел илача си.

 -   Преди час. Благодаря ти, Кейт.

 -  Още е рано за благодарности…Когато се уверим, че си напълно здрав, тогава ще си благодарим.

   - Разболявам се,  когато не си до мен.

    Странно беше това приятелство между двамата. Джордж   не охка и не  се оплаква от здравето си, за да не притеснява лечителката. От своя страна  Катина  потъва в пъстрите му очи с тревожно внимание. След дъщерята и сина й, които  не я забравяха от чужбина и често й се обаждаха по мобилния телефон, тя  с  вълнение  приемаше  топлото признание на човека, намерил подслон в България. Джордж  бе преживял катаклизми и нараненото му сърце се нуждаеше от целебните грижи на  жена,  която забравяше себе си при изпълнение на служебния си  и човешки дълг. 

                                            41.       

    Преди да вляза в колата ,  баба Гизда ме прегърна, млясна  ми парлива целувка по челото:

      -   Бая    поседя у нази, ама да не е за последно. Ти заминаваш, на нас остават две картинки, дето ни подари. Ще ги гледаме със синовете и внучките и ще си мислим за тебе. 

     Бях  окачил в хола  на  къщата с цвят на  летен изгрев няколко мои  цветни графики. На едната  - Васил Левски  препуска на  кон в дъждовна нощ, лети по своите дела, в които е заключил  мечтата на живота си: свобода за отечеството. Видях  как баба Гизда се кръсти пред образа на Апостола. Боже, чух я да  мълви една привечер, каква майчица  е родила туй чедо, да забрави себе си, та  за хората  курбан да става.- И бършеше със суха шепа насълзените си очи,  прилепяше устни към стъклото.  Другата графика бе запечатала  черти от нейното лице, ръцете й лежаха на коленете в молитвено смирение. На друг лист  беше Калина - завързала косите си на конска опашка, с виола в ръце. Лъкът й още не бе докоснал струните, сякаш    довършваше в сърцето си някакъв  припев, който щеше да прозвучи след миг.

- Да е живо и здраво това момиче… - благославяше баба

Гизда моята многострадална избраница.- Леле, божке, каква коса е очувала! Яс едно време бюиктисах плитки до коленете. Един ден  Трифон  Делията ме присрещна, дръпна ме за тях,  нави ги на ръката си като две дълги змии.  Беше хубавец,  отмалявах като  видех как вятъра  роши   перчема му. Тогава не знаех, че ще се пропие и  ще затрие обич и  милост, попадна на лоши аратлици и… стана звяр. И ми каза: „Нали не искаш  да те обеся на  тия плитки? Или моя ще бъдеш, или ще риташ вятъра.” Не ма обеси, ама посегна на ищаха ми за живот.

      Баба  ме погледна умилително, молба за прошка сълзеше в малките  воднисти очички:     

      -   Сине,  да  доведеш музикантката на коледа! Изгубихме Образът й веке влезе в дома  ни , нека чуем и  гласа й, чедо. 

     Вуйчо  Аню пусна двигателя. Поехме. Обърнах се - насред пътя  стояха прави  Роза и Ружа, Стаменка и поп Лазо, Катина и Джордж. Развяваха  като флагчета ръце. Изведнъж ми стана тъжно и  самотно, сякаш оставях зад гърба си  нещо важно, неуловимо  чисто и светло. Познавах себе си - лесно се привързвах към хора и  местности, но винаги трудно се разделях  с тях. Пътувахме. Пред мене течеше гладък път между  жълтеещи тополи, след мен безмълвно  летяха скъпи родни  сенки.

    Довиждане град на весели и уморени птици!                                       

                                         42. 

    От ляво на шосето  лъкатушеше синият гребен на Родопа, от  дясно се стелеше  предесенно, засивяло поле, над което летяха гарвани. Недалече от нас се показаха  хълмовете на древния град.  Струваше ми се, че светът  около мен се ослушва - нетърпелив да  чуе добра дума, да срещне  приветлив поглед. Бях сигурен -  сърцето  ми ще съхрани в своята памет незабравими дни, озвучени от  песнопенията на бабините славеи и гугутки. Душата  ми младееше,  пораснала от срещата с искрена човешка  близост.

  …

Отново започна познатото ежедневие. Чакаха ме куп поръчки, трябваше да чета ръкописи на знайни и незнайни автори, да   проектирам художественото им оформление. Частните издателства  ме търсеха, но  даваха  мизерен хонорар срещу труда ми. Градските  изложби намаляха,  рядко някой доморасъл  олигарх  се трогваше да подхвърли  финансови трохи, за да си въобрази човек, че все още може да създава ценности от духовен порядък.

     Калина  отново замина на турне и това пося  тъга в душата ми.  

     Броях дните на нейното отсъствие, зачерквах в календара отминалите.  Сърдех се, но щом я срещнех на аерогарата, душата ми сякаш разцъфтяваше като щедро полято цвете. Прегръдката  и смехът избистряха  очите ни, светът отново ставаше красив и желан.     

     В тих, слънчев октомврийски ден замина отново със  състава си.  Петнадесет дни я нямаше и вечер давех самотата си с водка. Не, така не може да продължава!

    Когато  отидох на летището, срещнах  бледа, уморена жена. Разтревожих се: да не се е разболяла от номадския начин на  живот? Нейното изкуство  култивираше благородство и  възторзи у слушателите, но то я  и  уморяваше.  Направих й кафе, докато се преобличаше. После седнахме на двойното кресло един до друг, тя положи глава на рамото ми.

    -   Сътвори ли нови картини моят Ван Гог?

    -  Да,  манастира „Света Неделя”, в който някога се е укривал Васил Левски.. И твоят портрет довърших, с него  украсих дома на баба Гизда…

    -  Искам да ме запознаеш с нея! - въздъхна Калина.

    - И тя го иска… Можем да я навестим през коледните празници.

    - Знаеш ли, ти си палав нетърпеливец. Струва ми се, че вече не съм сама. Раздвоявам се, нещо хубаво се е задало. - В очите й   разпукваше  цветната пъпка на плахо щастие.

      В първия момент не повярвах. После пощурях. Скочих, грабнах я на ръце и я понесох из стаята. Тя се отпусна в обятията ми.

      -  Киселото, видя ли за какво изяждаше по един буркан кисели краставички! Още като  прочетох онова писмо, си казах:  двамата  сме на път да  видим най-добротото си произведение.

    -  Да, нашата оригинална обща творба ще има най-хубавите багри на твоята палитра.

     -   И ще издава най-чистия звук на твоята виола! - допълних.                                              

                                                    43.

        „Драги   Венко, отново ми идат на ум някои неща от  миналото. Не, не беше всичко  о кей,  имаше  спънки, имаше и тежки моменти, в които не успявах да запазя самообладание. Миранда се завръщаше от нощния клуб, аз я посрещах на крака, хапвахме на две, на три и тя бързаше да си отспи. Вече знаеш, драпах за зелена карта  и  т а м, но  напразно. Тя ми отреди ролята на ковчежник - по видело броях припечеленото от нея нощем.  Изпитвах позорен срам, но тя  си даваше вид на незаинтересован и ненаблюдателен човек, който все пак трябваше да върши нещо.Понякога ме обземаше раздразнение - едно съмнение  щракваше като капан в душата ми: та ти, драги, не си ли просто  един жалък храненик  у това самоотвержено  момиче? Светът около мен се задъхваше от тупордида печели и оцелява, а аз се излежавах като дембел и се ослушвах кога ще позвънят на вратата, за да ме изведат навън като натрапник. Без гринкарт бях персона нон грата в оня фамозен щат.

     Бях получил второ предпупреждение   от имиграционните власти. Трябваше да събирам чукалата си.

  -   Защо не ни обичат? - попита Миранда след едно от

последните  подканяния да си обирам крушите от страната на неограничените възможности..

     Казах й, че навярно господ ме е надарил с рядката способност да привличам неидентифицирани бури и градоносни облаци. И това по всяка вероятност няма да се промени никога. Просто съдбата се опълчва против желанието ни да живеем заедно и да се надяваме на слънчево бъдеще.

     Миранда не беше доволна  напоследък от своя труд,  сексуалното облъчване на  зрителите  я  гнетеше. Все по-често я притисках в обятията си -  като скъпо притежание, което лека-полека ми се изплъзваше. Чегърташе ме завист - чуждите погледи, които се  прилепват по гъвкавото й  тяло в крайна  сметка не  я ли  обсебват малко по-малко, отдалечавайки я от мен? Такива съмнения  ме измъчваха, губех увереност. Почнах да гледам на себе си като на късметлия, абониран за всички възможни неприятности и горчиви изненади. Всъщност, скрито и от самия себе си  очаквах и разчитах на нейните пари, за да оцелея в свят, който оспорваше моето пребиваване. Нали бях човек без квалификация поданство, такъв не го  щат даже за общ работник.  

    И когато веднъж я помолих да  престане със своите сеанси,за   да заживеем скромно и прилежно като хора трета класа, тя ме застреля с откровен въпрос: „А моето унижение не храни ли и теб? Знаеш колко ти плащат на оная бензостанция, възнаграждението ти не може да покрие и половината ни  наем.. Моето изкуство в твоите очи не е съвсем безобидно, нали? Каквото и да е, то осигурява  съществуванието ни. Редно е да се примириш, ако започна друга работа, ще  лягаме гладни.  Друг път не отваряй дума…”   

    Последното изречение прозвуча като  ултиматум и аз, 

мълчаливо преглъщайки срама си,  понечих да я  прилаская.

    Исках  я единствено за себе си. Но егото ми, скрупулите ми,

почнаха да  я дразнят и спъват в устремнатай походка към нощните й сеанси. Така е,  макар че все пак  ме обичаше,  тя ме подсещаше, че  не мога да разполагам  с нея по всяко време. И колкото си желая. Смогвахме да се справим с необмислените груби реплики, но не и със съмненията, които отекваха в извиненията и измолените прошки. Тя знаеше, че в скоро време ще вземе да замръква сама. Властите и техния правилник бяха неумолими.Трябваше до края на месеца да напусна Солт Лейк Сити. Вече виждах  мощната снага на Балкана, а себе си представях като жалък торен бръмбар, който  изтощително пълзи, за да се подслони в сянката му.”        

    „Драги Венко - продължаваше  електронното си послание вуйчо Аню, изминаха  доста дни от твоето гостуване в Славеево,  нашите срещи и разговори вече са спомен  Е, ще се въоръжиш ли  с  търпение, за   да стигнеш до края на  моето  неискано откровение?  

   Нивата е  обрана, нивата на надеждите, и сега аз вървя и се

навеждам да прибера някой и друг баберък от бостана на  обърканя ни живот.

   Най-напред - за мама  Гизда. Тя е  жива и здрава, вече не твърди,  че е време да  потегли  към селенията  на свети Петър. Жив и здрав е и  Джордж. Зачестилите поклонения  в Рилската обител и  Кръстова гора  го въоръжиха  с бодрото усещане, че все още може да се радва на белия свят и птичките  - тия  щастливи, спасителни мисли на бога, които слушаме вски ден, ала не разбираме както подобава. Щял да признае земята ни за обетована, ако наистина се отърве от  мъчителните страхове за живота си. Заканва се, че  бил решил да  се отблагодари на Катина, като й подари едно романтично пътешествие до мегаполиса Ел Ей.

    А сега поеми дъх и слушай какво се случи по-нататък.  Стаменка напусна Милен. Гръм и трясък  разтресоха  оранжевата къща на  моя преуспяващ брат. От мама разбрах, че брат ми изгубил ума и дума  по една фолк-певица. Срещали се  и се изпращали, той дръзнал да   я докара у дома когато на втория  етаж спяла  Стаменка с момичетата  си. Мама, нали вечно будува на своя пост,   надушила и  се промъкнала тихо  в спалнята на Милен. Стреснала ги на първи сън, били блажено прегърнати. Певачката се скрила под леглото, а  Милен се хванал за главата - как  се издържа на това торнадо Гизда Таушанова?! Мама чупеше ръце - доживях и тоя срам, да видя  либовницата и  на женения си изтърсак. Ама вие, несвъртници, накъде сте я подкарали, само за женски баджаци ли  мислите?  Бях се запътила за оня свят, ама се възгещисах - прости ма господи и почакай,   имам още  несвършена работа, не спирай сърцето ми, четоку-виж,тия кучетари разтурили гиздавата ми къща..

  Стаменка  не се отказа да  посещава мама. Води със себе си Роза и Ружа, те   прегръщат и целуват баба си и я молят да не плаче. Изглежда не приемат трагично  приключението на тейко си.

     Сега гледай  какво произлезе преди десетина дни. 

      Милен не се отказа от  романтичното си увлечение. Една съботна вечер отново доведе любимата си. Както обикновено, беше накупил  ядене и пиене за стотина души. Тъкмо барбекюто задимя, дотича  едно хлапе свинефермата с лоша вест: в новия  комплекс взели да умират животни  от някаква незнайна болест. Милен се метна  в джипа и препусна  на север, към новите стопански  сгради оттатък язовира.

   Мама се възползвала от отсъствието му и поканила нощната птица в стаята си. Незабравка - така се нарича  момичето, - се държала с достоинство. На маминия въпрос защо се е закачила като драка за сина й, тя казала: Мамичко, ние не можем един без друг. Ние сме сродни души, една кръвна група.  Нашата любов е истинска.  Мама поклатила глава: А знаеш ли, чедо,   че моят син има две  щерки колкото тебе на бой? Ти накъде си се запътила, двайсе години си по-млада от Милен? Ние се обичаме, лельо - повтаряла едно и също Незабравка.  Ще ти набера  един букет сладък  иванчо  от моята градинка и се прибирай там, откъдето си дошла. Тука, чедо, няма ни да цъфнеш, ни да вържеш. Не харесвам неканените гости. Боже, боже, не се плаша, че мишка ще мине през носа ми, плаша се носът ми път  да не стане а таквизизи…

     Фолкаджийката се видяла  в чудо, по едно време  се разплакала: Ама аз не знаех. Милен ми каза, че без мене не може да живее, ние страшно си допадаме. А мама:  Излъгал те е,чедо, бягай, докато слана не те е е осланила, младост  на пазар не се продава, мамино.

      Незабравка  грабнала   чантата си. Мама я изпратила до автобусната спирка , после иззад ъгъла на кафенето следяла дали Незабравка ще се качи на рейса.

     Милен се върнал  късно  вечерта. Отворил вратата на гостната и видял в спалнята не  любовницата си, а… Стаменка, прегърната от Ружа и Роза.                                                 

     …       

     Венко,   повдигнах  малко  завесата , за да видиш, че нашият семеен тетър още не е приключил с представленията си.     

    Забравих да ти кажа още   нещо:  соларната станция стърчи като призрак над града, банката отказа кредит. Триумфалното  шествие на братока  към икономическите върхове , получи  късо съединение,  токът  не  потече по жиците. Бабите в Славеево  си отдъхнаха: Имало  господ, споделят по пейките, света  Богородица се намеси и ето, слънчицето ни нема  да спре да  топли болните ни пардалики, ногите де.

   Много неща ти наприказвах. Но ето че предусещам твоя неизбежен въпрос: Имам ли хабер от Миранда, докъде стигна съдебният процес.

     Тя се престраши да ми се обади по лаптопа. Срещнала  някакъв мексиканец - тъмножълт бил  като месечина в последна фаза. Честитих й. Все пак великодушно  се похвали, че  съм оставил  незабравима следа в нейния живот. Нямала да даде на  огъня   преживяното.

  Виртуалната  ми позната от Бургас излезе от гъстите  дебри на анонимността, довтаса един ден в моята гарсониера. Напихме се, гушкахме се  две нощи, после се скарахме и тя си замина сърдита и нафуняла от гордост. Намерих от нея само един  копринен сутиен под масата.

  Защо се  разделихме ли? Казах й, че може  да спим двама като брат и сестра заедно, но за бракосъчетание да не отваря прелестната си уста. И още, че няма да мога да се влюбя в нея безпаметно  дори ако  долети повторно  при мен с крилата ракета. Изкрещя в лицето ми:„Тъп негодник!”    

      …

     Илюзиите са опиум,  приспиват, но всичко е до време. Проглеждането неизбежно настъпва  - само дано не е много късно - и  човек заравя поглед в пепеливо, студено огнище.

      …. 

    А сега за делото. Не  приключи  в наша полза. Е,  обжалвах решението пред по-горна инстанция, ала  не виждам надежда. Съдията  вмени главната вина на мене и  Анди. Комсала и  Гуджев, изнасилвачите, минаха с  парични обезщетения. Техният адвокат, един  отракан тип,  ги  защити  и почти  обори прокурора. От отбрана негодникът  мина в атака.  Засипа ме с  коварни въпроси. Кой ме бил накарал да поканя чужденка в  нощния клуб „ Златен лъв” - три пъти зададе тоя въпрос. Защо съм позволил да се разгологъзва като лека жена? Истинската любв трябвало да закриля и предпазва любимия човек, не да го тласка с две ръце  към публичо опозоряване. Деню Калинов изми ръцете си по пилатовски: Жалко, че  допуснал едно наивно момиче да предизвика с еротичните си танци първосигнални реакции у неговите мющерии.

   И съдията омаловажи   обвинителната реч на прокурора, в крайна сметка   прояви  толерантност към престъпниците. Заклейми моя милост и Анди в  безотговорност. Подсмихваше се. Съдебното решение бе категорично: нарушителите на реда  се наказват условно, като заплатят парично обезщетение  на ищците. Присъдата подлежи на  обжалване.

      Като чуха  присъдата,  Комсала и Гуджев започнаха да се прегръщат и целуват  с  роднини и приятели. Присъстващите в съдебната зала останаха с впечатлението, че моя милост  едва ли не  нарочно е предложил на  яките мъжаги да вкусят  вносен  мед.

 Моят адвокат Паликрушев се оказа гола вода. Постоянно прехвърляше в ръцете си  листчетата  със защитната си реч, те  падаха  на пода, той  клякаше да ги търси, накрая започна да заеква. Съдията и заседателите се подсмиваха, а той, негодникът му, се потеше и само това повтаряше: „Пардон, един момент, аз ей сега…” Нищо не излезе от защитата.  И от свидетелските показания също. Адвокатът на Комсала и Гуджов   ме заклейми: Кому  е притрябвало да представям на местна публика една вносна жрица на платената  любов, когато ние  си    имаме  в насипно  състояние толкова наши, родни?  Брате, омерзен съм до дън душа.

      …

     Милен прояви трогателно милосърдие - обеща  стипендия на  Ради. Момчето не я желаеше, но братът отряза: време ти е да станеш мъж, стига си пикал на бял камък. Чудя  се - дали брат ми не видя в лицето на моя син бъдещия главен специалист във  феодалното му владение?

  Марина си отиде. Саможертвата на сина й и моето закъсняло разкаяние  не предотвратиха края й. Угасна от рак на панкреаса.  Посетих я няколко дни преди  кончината й. Не ме упрекна в нищо, сякаш бе доволна, че синът й най-после  е намерил баща си и тя  може  спокойно да  си тръгне  от  тоя свят.

    …

      В петък след полунощ се развилня  страхотна буря, изтръгна  из корен  дървета,  изпокъса  електрически жици, прекърши като кибритени клечки бетонни стълбове.

     На  утрото видях кафява шушулка, довеяна  от урагана пред маминия праг. Беше някаква билка, която не познавах. Разчупих я,  поръсиха се жълти семена.

    Мама Гизда пося семената  в саксия  и я постави на перваза.   

    Дали  ще  изрътят семената?

    Ще покарат ли един ден свежи  филизи, които да  обикнат  земята и небето?   

      Е, прощавай,  писмото ми  излезе дълго, дано не ти прозвучи   неискрено.

      Накрая - малко светлина в моя житейски тунел: намерих си работа във  фирма: „Бои, лакове, декорации и   модерни  мазилки.” Преди години   - когато напуснах универитета,  със сонда вадех вода по градини и дворове, боядисвах  апартаменти, лакирах паркети и мебели.  Можеш да ми пожелаеш сполука, дано  късметът  не ме е  разлюбил съвсем.

       Е, бъди  ми здрав и  бодър, племеннико! 

       Б ъ д и!   

 

Годината  на заека                     Твой  вуйчо   А н ю”.