Вълко Марашев

ИЗ „СВЕТКАВИЦИТЕ НЯМАТ СЯНКА” (1983)

МИСЛИ, ЗАПИСАНИ В ДУШАТА

Бие гласът ми в небесата високи.
Кракът ми в походи дълги изгаря…
И моят свят има четири посоки.
Сърцето ми - само една:
България!

ЧАС ПО ОТЕЧЕСТВЕНА ИСТОРИЯ

Текат,
   не изтичат
      водите ти, Дунаве,
както времето…
Намерил
   своя онгълски брод,
много кръв
  загубил
     в едно дълго пътуване,
с вярна кръв
  остана
     моят народ.
В стакан
  от череп
     вдигал наздравици,
познал сам и робство,
познал и смърт -
през вековете му
  тринайсет светкавици
осветяват
    големия
         български път…

ПЪРВА СВЕТКАВИЦА

  Неназовани полета,
реки, планини, върхове…
Идва мигът на мисълта въззета
с най-истински имена да ви назове.

Чувствам: нагазва в очите здрачът,
сече тъмнината бързотека река,
полето равнинно вече търси сеяча
с натежала от чакано семе ръка.

Чувам: звън на тежки копита,
глас на птица в безимен усой.
Вража войска до сетен шлем е разбита,
но за бойната слава - няма отбой!

Препускат през мен и през теб вековете,
взели образ от нас, дали име на внук.
Повярвал на слънцето, тръгвам с мъжете
с Аспарухов поглед вгледан на юг…

А жените с усмивки - невинни и строги -
носят в утрото песен, под сърцата си плод.
И в земи копитни покълва под огън
болка и обич. Като вик за живот!

МОНОЛОГ НА АСПАРУХОВИЯ ВОИН

На тая земя,
  в това размирно време
дойдохме
не като гости -
в нея посяхме
  Кубратово семе,
защитихме го
  с братови кости.

ВТОРА СВЕТКАВИЦА

   Продъни мрака,
засиява над дол, над връх.
Звезда изгаря и в час нечакан
палва искри в нашата кръв.

Златно е времето. То изковава
вместо кървав меч книжовна мечта.
И се свързват вече слово и слава
в една държава, жива като кръвта.

Златна България златно свети
над шлемове тежки и стремена.
Сеят светци, мъдреци и поети
в славянска нива славянски семена.

Тръгват навред по пътища бели
с песенни житиета като добри ветрове.
И вярно носят искри, надживели
мъдрите мигове, мъчните векове.

МОНОЛОГ НА ЧЕРНОРИЗЕЦ ХРАБЪР

Тъмна нощ ще се спуща.
Светъл ден ще възлиза.
И пак
   бели коне
     ще седлаете…
Не по храброто име,
        не по черната риза -
по черните букви
ще ме познаете!

ЧЕТВЪРТА СВЕТКАВИЦА

   Слиза в очите
на Самуиловите войни…
Угасват до една звездите
над полетата бойни.

Око българско, око човешко,
Струма кръвта ти не сбира.
Даже царят пристъпя тежко
и от сляпа болка умира.

Със слепи очи - непобедени -
войниците му вървят още.
Те своите нощи живеят денем,
а умират в дните си - нощем.

Потомък ги търси. И ги намира
из ония бойни полета.
И надвил сърцебола, разбира:
светлината е във сърцето!

МОНОЛОГ НА ОСЛЕПЕНИЯ РАТНИК

Имам едно око.
Но две ръце -
   вярна стража.
Едната - за меч.
   Другата - за рало.
И това ми стига,
за да мога да кажа
кога слънцето е на залез
   и кога е изгряло!

ПЕТА СВЕТКАВИЦА

Летете, конници,
към своя юг опустошен,
дорде опре в гърба на комнинци
победно мечът на Асен…

Летете през села, през кърища,
стаили дъх, споили дух.
В земи, запалени от кървища,
отеква тропотът ви глух.

От вяра и от вихър носени,
ехти многокопитният ви строй.
И пътищата ви кръстосани
напомнят копия след бой.

На юг Асеновата конница
затваря огнена дъга…
И опустошената Клокотница
дарява милост на врага.

МОНОЛОГ НА ПОМИЛВАНИЯ

Помамен тръгнах.
Без кръв и сила,
проумях
   насред път:
само, който от меч е помилван,
мира
ще пази
        до смърт.

ШЕСТА СВЕТКАВИЦА

    В ден с гняв изпълнен,
на бурята станал брат,
един селянин, като мълния
разтърсва Търновград…

Вярвам в него. Вървя неспокоен -
с търнокоп чистил пръстта.
И аз, селянинът, станал воин,
тропам по царска врата.

И за първи път по калдъръма
цървулите не примирено - в строй вървят.
През Янтра минали - до огън осъмват,
дошли да пречистят този град.

А царят ни, непокръстен още,
сеяч до вчера, днес минал през сеч,
избудувал всички тревожни нощи,
скрива в ножницата меч.

Болярките по него скришом въздишат,
болярите скрито се готвят за бой.
Но присъдата с меча си ще им подпише,
не признал тяхната истина той.

И нощем в съня си сред равноземи
ралото като щит ще държи.
За короната няма да има време.
Но времето ще му принадлежи.

МОНОЛОГ НА ВИЗАНТИЙСКИЯ ИМПЕРАТОР

Що за цар,
   що за съсед -
той мирише на пот
            и на плява!
И се чудя:
   до вчера го ограждахме с плет,
днес го ограждат
с почит
      и
         слава.

СЕДМА СВЕТКАВИЦА

                     Разсича
тъмен ятаган небето.
Ясна българска кръв изтича
от Балкана в полето.

В гърдите ми се отваря
люта, нечута рана.
Всяка капка кръв отговаря
на една хубава Яна.

Даваш ли своята вяра,
питат, разпитват отново.
Всяка капка кръв отговаря
на един балканджи Йово.

Гори сърцето ми, изгаря.
В гората вярва народът.
Всяка капка кръв отговаря
на един Индже войвода.

А земята, покрита с рани,
свидни имена повтаря…
Всички капки кръв, сбрани
отговарят на цяла България!

МОНОЛОГ НА ИВАН ШИШМАН

Зазорява,
   мила моя майно льо,
                              зазорява.
Дълъг път
    и ратен дълг
          пак ме викат.
От факлите ни
   пепел не -
         фиданки стават.
От кръвта ни,
   майно льо,
           извор блика.

ОСМА СВЕТКАВИЦА

                                  Скръцва манастирска врата.
И светецът светкавица запалва вощеница в нощта.

Млади монаси старовремски кепенци притварят
и в камината бавно огън боговерен догаря.

В дланта вместо сабя свети светло паче перо.
И словото възродено тръгва към моя народ.

Вятър атонски издухва прах от стари икони.
Народът не е народ, ако миналото си не помни.

Ден прохожда. Ден захожда. Думи в дисаги тежат.
Грешни летописци от път се завръщат, питат за път…

МОНОЛОГ НА ЕДИН ОТ НАРОДА

И пред тирана
не се стъписахме.
Бяхме миряни,
но не мирясахме.
Тайно
    историята преписваме,
явно
    сабите ще препашем!

ДЕВЕТА СВЕТКАВИЦА

                 Гръм срязва живота.
Горският пътник тръгва на път.
И към Балкана повежда хорото,
а то се играе на живот и смърт.

Пуква в сърцата първата пушка.
Развява се левско знаме с везмо.
Млади апостоли хорото люшкат
и пишат с вража кръв писмо.

Кръстосват се перо и сабя,
тъмней земята над бащин праг.
Поетът слиза и благославя,
после целува родния бряг.

Излез от песен, моме Биляно,
оседлай хвърковати коне.
Българи вбиват в земята коляно,
ала не падат на колене!

Русите идат. Мало, голямо -
бързат да стигнат солдатски ръце.
Мъжки играем рамо до рамо
и туптят братски сърце до сърце.

Стъпка до стъпка лягат в земята.
Руска до българска стъпка тежи.
Песен се пее. И Свободата
като сокол над главите кръжи.

МОНОЛОГ НА ВАЗОВ

Дядоивановска,
                моя
                   Русия,
за тебе посягам
            към лист
            и перо.
Мегдан е душата ми,
            по който се вие
българо-руско
                  хоро…

ДЕСЕТА СВЕТКАВИЦА

                        От върховете
Хаджидимитровия осветява.
Под столетно дърво мъжете
спират и дъх затаяват…

През хребета на думи нови
върви пътят, големият.
И те сеят по скали орлови
узряло маково семе.

И осъмват сред висините,
озарени от горда радост -
пролетен корен пускат мечтите
в горещия втори август.

Едно самотно алено цвете
като изгрева се разтваря.
И се разгаря от ветровете
бузлуджанският пламък.

Мъже съдбоносци вървят съдбовно.
Тръпне България разлюляна…
И намира в душите им времето ново
маковата си поляна!

МОНОЛОГ НА ДАСКАЛА

Връщам се от връх,
   дето бури
         и буки растат.
Нося в сърцето си
две азбуки
         и ви търся.
Едната, знам -
    децата ще я четат,
а другата -
    ще я пишат бащите с кръвта си!

ЕДИНАДЕСЕТА СВЕТКАВИЦА

                              Нощта раздира
над загорски, над берковски села.
И силата в жилав юмрук се сбира.
И безсънни орляци размахват крила.

Камбаните пеят.

По друмища прашни
в потайни нощи препускат коне,
в потайните нощи - и светли, и страшни -
не е мъртъв Септември. Той е смъртно ранен.

Победените тлеят.

Кръвта им попива
в този край, дето всеки от тях е роден.
И верен на своята вяра, народът отива
да срещне отново ранения ден.

А там овъглената есен изтръпва,
птиците с писък литват на юг…
И се изправят чукът и сърпът,
споени един за друг!

МОНОЛОГ НА ЖЕНАТА В ЧЕРНО

Бясна буря млади дървета кърти.
Осиротяват къщи.
Почерняват ниви.
И от майка на знайни
и незнайни мъртви
ставам майка
    на всички живи!

ДВАНАДЕСЕТА СВЕТКАВИЦА

                                Над Райха пада.
И един българин, верен син на века,
минал през деветия кръг на ада,
колелото на историята върти с ръка.

А в дванадесетия час, между лято и есен,
нейде в гората гори вечерта.
Към сърцата поема стремителна песен,
разчупила с огън обръча на смъртта.

Пада дванадесета светкавица. Яростно бие.
Първият час между нас и врага.
И изранени, Новия ден посрещаме ние
с ръце, впити, вбити на слънцето в кръга!

МОНОЛОГ НА ФРОНТОВАКА

В затишието
   между два шрапнела,
в окоп,
   залят от сегедски дъжд,
още нося
        в левия джоб на шинела
от мойта Тракия
         зрънце
                  ръж.

ТРИНАДЕСЕТА СВЕТКАВИЦА

           Ти не си последна.
Ти ярко огря Деветия ден.
Мой стана твоят Септември победен,
твоят Септември в двайсет и трета ранен.

С бяло лице през несретен вятър,
с тринадесет светкавици в обгорели ръце,
твойта обарутена щерка - Съдбата -
от Балкана слезе и в мойто селце.

Вярвай. Утре бъдещето ще те изпише
върху челата на яснооките ни синове.
Щом още земята ражда и диша,
ще й трябват и светкавици, и ветрове…

МОНОЛОГ НА ЕДНАТА НАДЕЖДА

Мои ветрове,
     хукнали през пшениците,
с каба гайди
     запяли
          в родопски бърда,
високо над хоризонта
                       и жиците
Йовкова птица
                размахва крила.

СВЕТКАВИЦИ

                                          Мигновени и мимолетни,
изпепелили хоризонт до гнездо на орлова скала…
Приемам ви - и кратки, и ясни като мисли заветни,
изсекли Ботеви бръчки по наште чела.

вие нямате сянка. Вие просто сте вяра,
която лежи в нашата кръв, във моя дълг -
от ослепителния ви блясък днеска изгарям
в зноя на глас жетварски, в рана, близана от вълк.

Не от думи, а от легия идвам - пряко ледовете
на тихия Дунав, скътал в сърцето си миг затаен.
С богоравна дързост аз ви нося през вековете
като скален релеф на Мадарски конник, опазен в мен.

Клетвени и клеветени, замръквайте над кръст, над клада,
замесени в хляб, понесени в тръпчивия дъх на потта,
с вярата, че няма по-голяма от тая награда:
да осветите големия път на кръвта.

Мои сте вие, светкавици - величави и вечни.
В миг, от радецки рог и от бойна тръба озвучен,
аз ви приемам като епохи делнични и далечни
и като второ слънце над моя български ден!

МОНОЛОГ НА СЪВРЕМЕННИКА

И утре
дните ни
      от пот ще се въртят.
Ще се повтаря времето
               във календара…
Но зная -
          по големия ни път
България
    от мен
    във теб
         ще се повтаря!