ЛИСТ ОТ ДЪБ
ЛИСТ ОТ ДЪБ
На дъщеря ми Милкана
Аз идвам от Света гора
и в погледа си нося скръб,
а във ръката - лист от дъб.
Пламтеше лятната зора
и на пътеката пред мен
съгледах дъб изкоренен.
От птиците напуснат. Ням.
Лежеше омълчан и сам.
Зелен, със клони мощни, гъсти
и с корени - пребити пръсти,
но свити на пестник - за мъст,
бе сграбчил малко родна пръст.
Мълчи, дете, нали разбра?
Аз идвам от Света гора
и в погледа си нося скръб,
а във ръката - лист от дъб.
НОСТАЛГИЯ
Човек погребва във земята зрънце,
затисва му устата с черна пръст.
Небето плаче и се смее слънце -
от смях и сълзи стрък издига ръст.
И цял трепти - върви към светлината!
Но клас привежда тежкото стебло:
той иска да се върне към земята -
там, зърното където е било.
Защото всяка клетка има памет.
Животът я изпълва с алчен плам
и бездните на Космоса я мамят.
Но топлота и близост няма там.
Не разумът, а клетото ни тяло -
то страда в чужди краища и земи.
И тази истина докрай прозряло,
все към Отечеството се стреми.
