ПОД КЛОНАТИТЕ БУКАЦИ
ПОД КЛОНАТИТЕ БУКАЦИ
В памет на Иван Василев
Три дни и три нощи
в Балкана горяха огньове.
И в огромни казани
се вариха вкусни курбани.
Три дни и три нощи
се правиха чевермета,
на широки софри
се яде и се пи червено вино.
И народа-певец
се весели и пя
в сърмошити фустани,
в биргьотлии потури,
в селяхлъци
и аби джепкенлиени.
Спа под звездно небе,
свири се на кавал
и гайди,
на загорски гъдулки
и крушов листец.
Той пя за усилното време,
за хайдути и битки нечувани,
за жестока борба,
за любов,
за бесилки
и предателства.
Пя със обич и преклонение
за свойте юначни чада,
за хубостта на тоя стар
и роден
хайдушки Балкан.
Оживяваха пред нас
полугари
и хайдушки сборища.
Като тъмна легенда
се възправиха
Матей и Катъгово.
И минаха под тия вековни
клонати букаци
и хайдути крилати,
и овчари,
и шилигари.
И мина Гено ичеренина
и Димчо кехая от Жеруна,
Иванчо Сивов от Котел
и Васил Рахньов от Градец.
И мина Хаджи Димитър
и Стефан кючук Караджа
в свойте дрехи хайдушки,
сирмени, клабуданени.
Свириха до сто кавала
и гайди пискюллиени.
И слуша, слуша Балкана,
занемя гора зелена.
И пя и плака гората,
и рони сълзи радостни
до зори, чак до съмнало.
ГАБЪРОВА ПОЛЯНА
Че са Хаджия провикна
из ичеренски балкани
от Габърова планина…
Народна песен
Дошел съм сякаш не по своя воля,
а спуснат от небето с парашут.
И гледам аз света от птичи полет,
и радвам се на тоя край прочут.
Пред мене се разстила планината
в нетленната си дива красота.
И като бисерни зърна селата
се гушат в гънките й и мълчат.
Оттук се виждат Нейково и Жеруна,
а там зад хребета е мой Градец.
На запад тъне в облаци Чумерна -
ухае на тинтява и равнец.
Оттук е пращал гневно „много здраве”
Хаджи Димитър в тъмна Ичера
до тез, които са народа грабили,
поробен, гладен, гол и без пара.
По Гена шилитарина вестявал е,
че той е тук и остри своя нож.
Сред подлеците страх и ужас всявал е
да нямат мирен час, спокойна нощ.
СЛЕД ПРАЗНИКА
Загаснаха огньовете
и празника се свърши.
Останаха самотни горе
гори, скали и върши.
Остана в облаци обвита
Агликина поляна,
Хайдуттепе и Вратника -
и чуки гръмовити.
Остана някъде в душата
искра недогоряла,
заветни, скъпи мигове,
усмивка закъсняла.
Остана спомена един,
незабравим, далечен.
Остана Стара планина
като легенда вечна.
Сливенския балкан, 1968
КОТЛЕНСКА БАЛАДА
Котел го огън не гори,
Котел го сабя не сече!
Народна песен
Поемал ли си друм към Витлеема? -
ме пита стар другар от младини.
И думите звучат като поема -
за Котел стана реч ония дни.
Наричат Витлеем гнездото родно
на толкова велики синове,
захвърлено в Балкана, но свободно,
запомнило размирни векове.
Запомнило дни робски, изпитания,
жестоки кърджалийски времена.
Тук всяка къща е възпоминание
за скъпи и прочути имена.
Градчето е обгърнато във слава,
към него съм отправял жаден взор.
И виждал съм поп Стойко Владиславов,
Берон, Раковски - в златен ореол.
И виждал съм - стърчи едно бесило -
народът вдига се да отмъсти.
Обесен там виси Иванчо Сивов -
кандило над главата му блести.
И чувам негде гоен рог да свири,
на кон лети Мамарчов като княз.
От светогорски тъмни манастири
Неофит Бозвели надава глас.
Из мрачините вика „Горски пътник”
и крачи бодро „Рибния буквар”.
Историята на Паисий тътне,
разнасяна като небесен дар.
Така в старопланинските усои,
в метоха изпод пачите пера
роди се Свободата, братя мои,
България изгря като зора.
Изгря, горя тя с възрожденски пламък
в ония прости думи, що пося,
написани със гвоздей върху камък:
„Помогни ми да те возвися!”
И всеки стана бард на свободата -
хайдутин и бунтовник, и поет.
И съхрани със обич непозната
в сърцето си свещения завет.
О, тоя плам горя и се предава
като щафета от ръка в ръка.
Той в бъдещето сила ще ни дава,
в кръвта ни ще бучи като река.
И тия горди имена ще светят
в душите с легендарна красота.
И ще живеят техните завети,
додето има българи в света.
