Георги Н. Николов

В българската литература днес срещаме разни сивоцветни епигони. Определящи сами себе си най-общо като модернисти. От неясното им общуване със света се раждат страници, пълни с нечетивност, празнословие, вехта символика и нарцисизъм. Цел на тези пишурки е да смаят света с липсващото си дарование. Като преди това трайно озадачат читателя що е това „творчески процес”. Активно задушаван от безконтролно книгоиздаване. Помагат им услужливи медийни отзиви, по тридесет сребърника всеки. Може, след пазарлък, и за по-малко…
На този фон, колкото и да е странно, у нас съществува истинска поезия: жива, откровена, привличаща, въздействаща. Сред нейните представители отнасяме и Марина Матеева с издадените досега сбирки „Конче в снега”, „Ловци на топлина”, „Пролетна молитва”. Авторката принадлежи към поколение, което е още рано да наречем „средно”. Но е стара истина, че дарованието не зависи от възрастта. А от преливането му със смисъла на живота. Под чиято дъга минава всяко човешко начинание. От философията му, без която избледняваме в други измерения без следа. Марина Матеева е представител на динамично съвремие. То предлага тематична палитра, мамеща твореца с разноцветни песни. Където в многозвучието им открива себе си и чрез присъствие в духовността. В този смисъл авторката избира пътя на подкупваща откровеност. На словна иконопис с аромат на минало и настояще. На интимна споделеност, пейзажни импресии, размисли за нашия общ дом - Света. Тя не го преоткрива, за да ни разкаже познати митове. Задачата, която си поставя, е да изведе пулса му пред равнодушния поглед на множеството. Да събуди забързани някъде тълпи за цветните плетеници на мисълта. Родена в харизмата на вечността, заедно с време и пространство. Божествени символи, с които тленната ни същност приземява космическия безкрай. Чрез него отхвърля мимолетие, дребни теми, непотребни крамоли. И загърбва смъртта. С която плахо спорим от първите си стъпки в праха на битието:

Тревата хвърля тънка мрежа
върху листа, върху следи,
в небето тихо се оглежда
и през пътеките върви,
там заличава всички стъпки
и заглушава всеки зов
и поривите ни изтръпват
пред този - нежен уж - покров.
Тревата ни превзема къщите,
захлопва нечия врата…

И на прашинки се превръщаме
в зениците на вечността.

                          „Мимолетност”

Творчеството на Марина е осенено с печата на осмислена идентичност. Неговата многопластовост е национална. Което я прави равнопоставена в общия поток на световната култура. Защото нейното богатство е сбор от „местни” образци, съпоставими с търсенията на творци по всички краища на планетата. Лирическият герой е реален и правдив. Материализиран в красотата на поетичния разказ. Борбен и раним. Праведен… Смутен в терзания. Ангел, скрит в плът на подобни нему с образ и щения. Изплува пред погледа ни в историческата панорама, родила България. Носи разкази за стародавен бит и хармонични човешки отношения. Изтъкан от спомени с взор в бъдеще време. Сменят се сезони с пролетни надежди, или забулени в есенна мъгла. Младост разтваря портите на зрелостта, тя пък ще се окичи с бели власи. На прага на друго измерение, за „сбогом,” ще й кимнат остарелите мечти. Дарени вече на нови поколения. Това е колелото на живота, което не спира да лети. Устремено в бляскава спирала към космическите висини. По този път героят на Марина сбира уханията на мъдростта. На опита и на красотата от провереното познание. За добро и зло, за красиво и грозно. За правото да си арбитър на обществената съвест. И приведен под тежестта на човешката същност, да се стопиш в лоното на природата. Унесен в разговор с предците, които виждат и чуват всичко. Те не ни пречат да грешим. Но с хляба на мъдростта, който са ни завещали, връщат блудния син към извора на историческата памет. Сочат на българския Антей земята, пазеща сила за вледенената му кръв. Защото някога:

Дървото се опитваше отрано
със своя корен да се раздели.
То мислеше, че вече е пораснало,
че синият простор е вечно син,
че корените пречат му да диша
и оковават устрема му горд,
а времето безпаметно изтича
през чашата, наречена „живот”.

                           „Годишни пръстени”

Лириката на Марина Матеева кипи от нетърпеливо спокойствие. Тя е диалогично-споделена. Тръгваща в полета на мисълта от земен тематичен код към философски обобщения. Аналитично търсеща, символно реална, подтикваща към размисъл. Който нерядко приема митологичното внушение за истина. Преживяна в бурите на себеотдаване, катарзис и доверие. Защото, какво е отделната личност без общество? Какво - хората без водач в жужащия граждански кошер, даряващ закрила и сигурност? Ако връзката им се срине в студено безразличие, как ще се нарича новата пътеводна звезда?

Ще вдигаме ли котва, капитане? Вече много векове са минали,
откак седим на този бряг и, дявол знае, нещо сякаш чакаме.
Очите на моряците и твоите от взиране изстинаха.
Ела на себе си, защо да губим времето на вятъра!
Спомни си, капитане, колко страшно тежки бяха милите,
които сме изминали. И колко мъки минаха,
и плувахме по хребетите бели на годините,
обичахме стихията - защо ли я проклинахме…

                                                            „Капитане”

Темата за любовта богато допълва лириката на Марина Матеева. И едновременно свети в далечен храм на полусенки. Той е достъпен за човеци, вярващи в магията на интимното тайнство. И за хулители. Стъпките на които равнодушно трошат тънкия лед на доверието, интимното очакване, надеждите за взаимност. Чувствата са винаги енигматични. Бурни, или плахо очакващи свой изповедник. Силата им е в тяхната неразгадана предсказуемост. Толкова властна и ароматна, че митичният рай продължава да ражда грехове върху земно ложе. Те са с вкус на гореща целувка и прощално, горчиво кафе. На себеотдаване, прозрение и спомен. На прошка, поднесена равнодушно мимоходом. Всички чувства искрят в потира на интимното познание. Лириката на Матеева е палимпсест, криещ формулата за любовта. Без разгаданата й същност планетата ще бъде пустиня, а радостта от живота - отсъстващ символ. За нея трябват много вътрешни сили. Почти толкова, колкото да бъде загърбена:

ПОЧТИ С УСМИВКА
         се сбогувам, скъпи.
Така съм свикнала.
Аз няма да си тръгвам много пъти.
Отивам си сега - усмихната.
Навярно много те обичах, обич моя.
Но всичко е донякъде.
Научи ме да разсъждавам по-спокойно.
И да не чакам.
И може би заради теб престанах да се влюбвам.
Научих се да оцелявам.
Ако се срещнем някога на някой слънчев ъгъл,
навярно ще си кимнем с теб
                                         на разминаване…

Нерядко съм казвал, че времето е най-добрият съдник. Но и сега се вижда, че лириката на Марина продължава традициите на българската литература. Нейното творчество е адресирано до хората, без да бъде елитарен дар за избрани. Прилича на цвете, отронено върху бистро езеро. Кръговете, които тръгват към брега, са послания на добротата, красотата и доверчивата взаимност. Родени в България за дар на света. И за поука към нетърпеливата човешка природа, взряна в миражи. Предупреждение и за нас, гонещи еднодневки в отлитащия делник. Бих казал, че Марина Матеева ни сочи бряг в море от апатия, нихилизъм и чуждопоклонство. Можем да му се доверим. Или да станем участници в нейната „Песничка за пустините”, разсичаща тъмнината в хорските души. С проумяването й кръстът на личната орис може да стане по-лек. А защо не да се видим разпнати върху него?

Пустините си нямат бог.
И сатана дори си нямат.
А пясъкът им е дълбок
и кладенците са измама…