Георги Михалков

Несебър привличаше Андрей. Струваше му се, че старият град, притихнал над морето, е най-красивото кътче на земята. Беше ходил в много страни с екзотични пейзажи, но нямаше обяснение защо Несебър така му въздейства. Минеше ли по тесния път към полуострова го обземаше спокойствие и мечтателност. Можеше с часове да се разхожда по криволичещите улички, застлани с едър калдаръм, да гледа църквите, дървените къщи с чардаци, да пристъпва по скалите и да се надвесва над морето.
Изправен на някоя скала сякаш върху гърбицата на камила той стоеше с поглед, вперен в далечината. Морето го омайваше. Лазурната шир му даваше представа за безкрая и вечността. Долу вълните неуморно се гонеха, разбиваха се в скалата, безброй кристални пръски се разпиляваха във въздуха, а после сякаш уплашени вълните се дръпваха назад.
И това лято Андрей беше решил да остане десетина дни в Несебър, да се откъсне от всекидневните грижи, да се отдаде на лятна почивка, без да мисли за нищо. Спрял до една от многобройните сергии, загледан в дребните сувенири, не усети кога до него застана мъж, който леко го потупа по рамото.
- Здравей, Андрей.
- Здравей.
Беше Стоян, съученикът му от гимназията.
-Е, да се срещнем пак тук - каза Стоян. - Сега бързам, но довечера ще се видим в ресторант “Несебър”.

Ресторант “Несебър”, може би най-луксозният, се издигаше над морето. Андрей отиде по-рано и седна на маса на терасата. Ресторантът беше почти празен. Имаше само няколко души. В този късен следобеден час, морето беше притихнало като уморен жребец. Не се виждаха нито лодка, нито параход. Отдолу, от стръмния бряг, долиташе приглушеният плясък на вълните, които леко се удряха в скалите. Андрей с учудване забеляза колко безлюден е сега старият град. Никакъв шум, никакви гласове. Не се чуваше дори и писъкът на чайките, които тук-там се белееха, сякаш уморено се люлееха върху вълните. На малкото пристанище стоеше закотвен параходът, който през деня разхождаше туристите и летовниците. Недалеч от него бяха рибарските лодки, наредени една до друга като нанизани на връв чирози. Обикновено покрай морето се разхождаха летовници, облечени в яркоцветни леки дрехи, но сега ги нямаше. Още не бяха излезли от хотелите и къщите. Сигурно чакаха слънцето съвсем да потъне зад хоризонта и да настъпи прохладната вечер. А слънцето приличаше на огромна баскетболна топка, която бавно се търкаляше по небосклона.
Андрей гледаше морето и се връщаше в ученическите си години, когато седяха със Стоян на един чин. Запознаха се в първия учебен ден. Учениците вече бяха в класната стая и когато Андрей влезе видя, че на един от чиновете седи само момче, чернокосо, дребно и слабо. Лицето му имаше цвят на какао, очите му бяха като лъскави череши, а веждите му почти сключени. В първия момент на Андрей му се стори, че по-тъжни момчешки очи не беше виждал. Приближи се, попита го може ли да седне до него и Стоян му кимна с глава. Това беше първата им среща, а после четири години бяха неразделни.
Стоян живееше близо до гимназията, само с майка си, в две стаи под наем. През всичките години, докато учеха заедно, Андрей не разбра Стоян има ли татко, няма ли. Не беше ясно дали майка му и баща му са разведени, или Стоян въобще не познава баща си. Той никога на никого дума не спомена за баща си, а и Андрей не го питаше. Майка му работеше в някакво учреждение като куриер. И тя, като Стоян, беше дребна, слаба, тиха и свита. Андрей не знаеше защо, но тя му приличаше на рибка, сякаш случайно изхвърлена на брега, където се задушаваше и дишаше с широко отворена уста. Винаги като че ли беше притеснена, а от тъмните й очи надничаше необясним страх.
Често след училище Стоян и Андрей отиваха в дома на Стоян. Двете стаи бяха малки. Едната служеше за кухня, а другата за всичко: и за спалня, и за трапезария, и за хол. В нея имаше две легла, шкаф, гардероб и Андрей се чудеше как Стоян учи в тази стая. Прозорецът гледаше към тесен вътрешен двор и почти през целия ден беше полутъмно. Майката на Стоян им намазваше филии с домашна лютеница и Андрей, и Стоян лакомо ги изяждаха. Андрей никога преди не беше ял такава вкусна лютеница.
Стоян имаше една единствена мечта, но толкова силна, че беше подчинил всичко на нея. Искаше да стане лекар и непрестанно само за това мислеше. Полагаше огромни усилия и беше убеден, че ще постигне мечтата си. След завършване на гимназията кандидатства медицина, но не го приеха. На следващата година пак кандидатства и пак не го приеха. Успя на третата година.
След гимназията пътищата им се разделиха. Андрей завърши инженерство, ожени се, а Стоян стана лекар в някакъв далечен пограничен град.

Както се беше загледал към морето, Андрей не усети кога Стоян се изправи до него.
- О, рано си дошъл - каза той и седна на масата. - Сега ще можем да се видим на спокойствие.
Повика сервитьора.
- Ще поръчам всичко, за да не ни притеснява - и започна от аперитива, избра най-скъпото уиски, после ордьоврите, специалитета на заведението, изискано френско вино, десерта. - Ще ни донасяш ястията едно по едно - разпореди се Стоян. - Само като те погледна, ще знаеш, че трябва да ни донесеш следващото ястие.
- Разбира се, господин Мелничаров - направи дълбок поклон сервитьорът и побърза да изчезне.
- Е, как си? - обърна се Стоян към Андрей.
- Не мога да се оплача - отговори Андрей. - Работя в една германска фирма. Дъщеря ми се омъжи в Германия. Преди месец жена ми замина да ги види и да помогне за детето. Внучката ми е на две години. Жена ми ще остане там за по-дълго, а аз реших да дойда тук за десетина дни. Знаеш, че обичам Несебър. Навремето тук се запознахме с жена ми и ако не дойда през лятото, после цяла година имам усещането, че нещо съм пропуснал.
- Да и аз го обичам, но за разлика от теб, аз съм тук почти през цялата година. Трябва да наглеждам двата хотела. Непрекъснато пристигат чужденци, групи…
- Сега си бизнесмен, а толкова много искаше да бъдеш лекар.
- Исках и бях. Изпълних мечтата си. Бях хирург, но за такава заплата да не съм луд да работя. Имам хотели, магазини, аптеки. Живея и в Несебър, и в Бургас. В Бургас разработих една не много голяма фабрика за мебели.
Андрей го слушаше. От година на година Стоян все повече и повече се променяше. Вече нямаше нищо общо с онова чернокосо дребно и слабо момче с тъжните очи. Беше доста напълнял. Черната му коса постепенно опадаше и темето му лъщеше като тиган. В погледа му блестеше някаква лъскавина като никелиран нож.
- Наскоро прочетох голямо интервю с теб - каза Андрей. - Подробно разказваш за работата си, за бизнеса си, но само едно не мога да разбера. Знам, че успя благодарение на леля си. Тя ти завеща тук, в Несебър, земи, които ти продаде и спечели много пари, а в интервюто казваш, че си започнал бизнеса си от един дъсчен павилион, в който си продавал цаца и бира и така си натрупал първоначалния си капитал. И дума не споменаваш, че си лекар, хирург, че наследи голямо наследство от леля си, с което построи хотелите, магазините, купи фабриката за мебели…
- Да, прав си - усмихна се малко насила Стоян. - Не споменавам, че съм бил лекар и че съм имал богата леля, гъркиня.
- Дори казваш, че си бил репресиран, че са те изключили от комсомола в гимназията, което не е вярно.
- Да, казвам всичко това, защото искам да дам на младите хора мечта. Искам да им дам надежда. Да вярват, че с труд и с упорство могат всичко да постигнат. Да започнат бизнес от един дъсчен павилион за цаца и бира или от една сергия и да станат богати. Знам, че така не става, но нека вярват, нека да опитат, да се борят. Исках да стана лекар, мечтаех и успях, значи все пак мечтите могат да станат реалност.
- Могат, но защо трябва да се лъже.
- Целият ни живот е лъжа - сви устни Стоян. - Живеем в лъжа и в лъжа умираме. Хубаво е да се самозаблуждаваме, да се лъжем. Така имаме някаква цел и животът ни се вижда по-привлекателен. По-добре ли щеше да е, ако кажех в интервюто, че понякога ми се иска да се върна пак в гимназията, да живея в двете малки стаи под наем и пак да мечтая да стана лекар, а сутрин за закуска мама да ми маже филии с домашна лютеница…
Андрей гледаше морето. Беше се свечерило. Тъмносиня кадифена завеса покриваше града, брега и малкото пристанище. Отдолу, от скалите, долиташе монотонният плясък на вълните.