СЕКАЧИ
СЕКАЧИ
Отсякоха
короната до бяло.
Остана само
ствола да кърви.
Сърцето му,
от болка
потъмняло,
в последен пулс
изтръпнало струи.
Зеленото небе
с криле
за полет
безименно
под стъпките
скрежи…
Трионите ръмжаха
разгневено…
От сянката му
кой ли се
бои.
РОДЕН КРАЙ
на Николай Христозов
Ти ли си…?
Един такъв
далечен.
И къщата…
отдавна отлетя.
Но в мен си близък,
топъл и сърдечен
през път
от пролет,
есен
и слана.
Все тъй те виждам –
ябълка на двора,
под нея мама,
кротнала тъма,
а около
усмихнат бляска взора
с белязаната кротост на жена,
повдигнала
сърцето ми на птичка,
объркано
от детски светове,
с молитвата на букви и чертички,
разгънала
вселена върхове.
В душата ми –
вълшебства и кумири.
И онзи връх,
за който бях готов
да полетя,
да падам,
да умирам
с енигмата на първата любов.
