КЪМ ВАПЦАРОВ
КЪМ ВАПЦАРОВ
За теб историята отреди разпятие,
сине на Банско, сине на света.
Навярно тук съдбата те изпрати
да спомняш ни за вярата света.
Не търсеше покой, безбурен пристан,
обрекъл се на Пролет бяла ти.
Днес прагматици със души нечисти
замерват с кал и теб, и твоя стих.
А ти гориш на своето разпятие
и осветяваш лобния тунел.
Като в баладен стих над планината
лети духът ти - пирински орел.
Земята ни от Странджа до Пирина
заспива със молитва към Аллах.
Там скръбни майки дните си проклинат,
залостили зад порти своя страх.
Харизваме земята на дедите,
Родината продаваме на скрап.
Децата ни, загърбили мечтите,
се гърчат в пошлия житейски рап.
И в този свят, премръзнал от омраза,
заветният ти стих звучи във мен -
пшениченото зърно да опазя
от вярата ти в утрешния ден.
СЪРДЕЧЕН ВЗРИВ
Сърцето на приятел спира
след сетния си земен взрив.
И струва ти се, че всемира
замира - странно мълчалив.
В японска хватка самотата
притиска твоя малък свят.
А ти като дете в гората
напразно викаш: „Где си, брат?”
И мъдри философски фрази
ненужни са ти в този миг.
Небето с хор ангелогласен
приглушва твоя тъжен вик.
Днес в тебе нещичко умира.
След сетния си земен взрив
сърцето на приятел спира.
А ти чрез болката си жив!
ЯБЪЛКАТА
Ябълката цъфнала се нежи
под априлското небе.
А пчели навиват златна прежда
в бледорозовите цветове.
Две гугутки в клоните играят
и нехаят за смъртта.
Луднали на люлка залюляна,
палави деца летят.
Златни ябълки като в Едема
зреят. Не познала грях,
мълком ще пристъпи тъжна Ева
да откъсне някоя от тях.
Морен в сянката ще седне старец
в броеница мъдрост да реди,
да си спомня славеева младост,
прегоряла в битки и беди.
Ябълката после клони свежда,
обич нежна ражда тя.
Боже, остави ми ти надежда
в семе ябълково да се преродя.
ПРИЯТЕЛИ
Не мога да имам приятели
многобройни като звездите.
Стигат ми толкова,
колкото са планетите
в Слънчевата обител.
Да чувстват орбитата на душата ми,
да сещат всичките романси
и протуберанси в сърцето ми.
А като разберат,
че се вече е дошъл денят
в пространството да се разтворя,
от скръб за миг поне да скрият
на Слънцето лицето -
те - моите приятели немногобройни.
ПРИКАЗКИ НАОПАКИ
На внучката ми Теодора
В Андерсенова преобърната приказка
надпреварват се дните ни, мила.
А войникът с оловната ризка
май останал е вече без сила.
Всемогъщата снежна кралица
вледенява без милост сърцата.
Ала ти не угасвай, искрице -
ти си моята Герда сърцата.
В тези приказки грозните патета
рядко стават на лебеди бели.
От завистници в блатото патят
тук родените звездочели.
Шием новите дрехи на царя -
той пък дядова шапка крои ни.
Но надеждата ти не забравяй -
тя с огнивото живо гори ни.
Тя събужда ни в нощите майски
да послушаме трепетно Славея,
прелетял над стените китайски
красота и любов да раздава.
В преобърнатите събития
мисъл мъчи ме - зърното грахово:
ще запазя ли клечка кибритена
да ти дам светлинката си в мрака?
ЖЕНА
Не си мисли, че ме познаваш -
променлива съм като вятър.
Понякога раздухвам пламък,
понякога троша стъклата.
Стопявам бързо снеговете
и следвам южните посоки.
Самотна в голите полета
изстрадвам мъката дълбока.
Когато си студен, затворен
и порива ми не усещаш,
с вик ледовете ще съборя -
искра в очите ти да срещна.
Тайфун от страсти, бриз от ласки
развихрям зад спокойна външност.
И никакви житейски маски
не скриват женската ми същност:
да бъда люлка и огнище,
пристанище и лек за рана,
греховна, любеща и чиста,
изменчива и всеотдайна.
Едва ли ще ме опознаеш -
горя с дъха на всеки вятър.
Но някой ден ще осъзнаеш:
с мен си прегръщал свободата.
