Красимира Василева

Реката, пейзажът, архитектурата …и още нещо

“Ние търсим в това усилно време най-далечните си корени, законните си основания, най-старите душевни традиции на потиснатото си “аз”, търсим своето оправдание… Кой съм аз, откъде идвам, защо съм такъв, какъвто съм, и не мога, дори не искам да бъда друг!” На този въпрос големият немски писател Томас Ман отговаря :”Аз съм гражданин, бюргер, рожба и далечен потомък на немската бюргерска култура, ябълка от дървото на Любек.”
Четейки прекрасното есе на Томас Ман за родния му град “Любек като духовна форма на живот”, не мога да не си помисля за своя роден град. На пръв поглед подобна аналогия може би звучи нескромно, но бих искала да опровергая тази нескромност пак с думите на Томас Ман: “Човек все трябва да е родом отнякъде и аз не разбирам защо, ако си роден в Любек да е по-смешно, отколкото ако си родом от някое друго място - аз смятам Любек за прекрасно родно място, едно от най-хубавите дори.”.
Аз също винаги съм смятала Русе за прекрасно родно място. Винаги съм била горда, че е на брега на Дунав, но днес по-дълбоко разбирам значението на този факт, четейки думите на големия писател за морето - то не е пейзаж, то е преживяване на вечността, на небитието и смъртта, метафизично съновидение. Така чувствам водата, заставайки на брега на Дунав - тя върви през пространството и времето, носейки в себе си живота и смъртта, и част от своето движение и от своето богатство невидимо предава на моя град. Реката е пъпната ни връв с Европа, чрез нея до нас достигат флуидите на цивилизования свят. Тя разпалва искрата на копнежа за пътешествия - назад към пазвите на Шварцвалд и напред, към необятността на морето. Тя е едно красиво обещание за общност… Между водата и музиката винаги е съществувала връзка, навярно затова музикалното изкуство е първото, към което се устремява събуденият европейски дух на някогашните русчуклии…
Когато като ученици ни водеха на екскурзии в страната и някой ни попиташе откъде сме, ние с нескрито детско самодоволство казвахме: “От Русе!” Сега зная, че тази гордост е генетически заложена в няколко предшестващи ни поколения. Навярно тя идва в мен от прадядо ми Велико Топалджиков, брат на началника на Генералния щаб по времето на Стамболийски генерал Никола Топалджиков, който с черен костюм и бомбе се е разхождал с вестник в ръка по улица “Княжеска”, или от едната ми баба, която е учила чужди езици и е свирила на пиано… Осъзнах корените на тази гордост по-добре, прочитайки книгата на Георги Чендов “Когато Русе беше Русчук”. Русчук като смесица на български, европейски и ориенталски дух, създал още преди Освобождението своите училища, читалища, оркестри и театрални трупи. Русчук като важна брънка по пътя към националната свобода, видял висините на подвига и саможертвата. Русчук като първият в следосвобожденска България по градоустройство, банково дело, търговия, извоювал си славата на “Малкия Париж”… Прочетох и думите на Елиас Канети, че всичко, което е видял по-късно в живота си, вече се е било случило в Русчук…
Градът със своя пейзаж и архитектура оставя неминуем отпечатък върху душевността на жителите си. Може би откритостта на Русе, неговата незащитеност от ветровете на времето и от очите на пътешествениците са създали живата любознателност на населението му, широко отворения поглед към света, податливостта на кръстосващите се тук богати и разнородни културни влияния. За да се материализира всичко това в русенската архитектура, за да се издигнат на мястото на ниските турски къщи хармонични ансамбли, обитавани от жизнени, уверени в себе си и проспериращи хора. В тези сгради могат да се видят всички стилове - наистина еклектика, но една еклектика, пълна с топлота и празничност. Трагичната ни балканска участ ни кара да усвояваме само за години трупаното с векове, но за чест на русчуклии те са успели да го направят и това е създало самочувствието им на духовни аристократи, на избраници…
Такъв е бил Русе някога, когато се е наричал Русчук. Но моето поколение го познава като града на социалистическата индустрия, на трудовия ентусиазъм и големите манифестации. Само гербовете по фасадите на старите къщи напомняха за някогашната слава на Русе. За някогашния му облик можех да гадая, четейки западноевропейски романи, и то с леко чувство на гузност заради несъвременната си романтична носталгичност… Все по-тесен ставаше градът поради неминуемата урбанизация, все по-запълнен с геометрични постройки, все по-асфалтиран и все по-мръсен… Все по-мазна и тежка ставаше водата в Дунав, и въздухът все по-хлорен… Нищо не е така характерно за нашата форма на живот, както отношението ни към природата, казва Томас Ман. Но само природата ли наранихме? Пред детските ми очи беше разрушено старото гробище, където, особено през пролетта, стоях с часове до гробовете на баба Тонка и Любен Каравелов. И до гробницата на Захари Стоянов, която ми изглеждаше тайнствена и дори страшна… Там беше и гробището на руските войни - четях имената на съвсем младите войници по надгробните камъни и ме изпълваше чувство на благодарност, примесено с тъга… Пред очите ми беше разрушена църквата “Всех Святих” с прекрасните витражи, където всяка неделна утрин прабаба ми ме водеше на служба, след като задължително наберяхме цветя от нейната градина…
Но духът на русенци си оставаше жив. Случи се така, че над 25 години като журналистка бях във водовъртежа на културния живот на града. Театрални и оперни спектакли, много художествени изложби, музейни експозиции, литературни празници, симфонични концерти, чийто връх беше Международният фестивал “Мартенски музикални дни”.. Всички те бяха и още са незабравими празници на духа.
И днес Доходното здание отново се оглася от театрална глъчка. И куполът на възстановения храм “Всех Святих” блести на слънцето. И още са си тук Пантеонът на възрожденците, и паметникът на |Стефан Караджа, и къщите-музеи на Баба Тонка и на Захари Стоянов, и Окръжният исторически музей, и музеят на градския бит “Калиопа”, и още много други. И Паркът на младежта, с уникалната си ваза… И “Тихият бял Дунав” в слънчеви дни е син като в бъзсмъртния валс на Йохан Щраус.
Коя съм аз, откъде идвам, защо съм такава? Може би защото съм от Русе - клонка от дървото на Европа, но и много, много български град. Моят град.