Владо Любенов

откъси

Владо имаше една мечта в живота си - да емигрира, тоест да се махне от България.
Една мисъл съм запомнил от него:
„Обикновените хора имат съдба, казваше Владо, необикновените - мисия!”
Каква е твоята мисия, Владо! И каква е твоята съдба! 
 
1.

… Владо дойде в моята адвокатска кантора в една мръсна есенна вечер, когато сред тесните й стени ставаше толкова тъжно, че човек нямаше сили да си тръгне. От съседните стаи на коридора се чуваше звън на чаши и игра на табла. Повечето адвокати не бързаха да се прибират по домовете си, сякаш нямаха жени и деца, сякаш нямаха приятели или любовници, които да ги чакат. Седяха и чакаха портиерът да ги изгони. Беше толкова потискащо, че взех твърдото решение повече да не приемам вечер.
Беше времето, когато хората емигрираха - от семействата си, от близките си, от душата си, от родината си… Човек емигрира, когато е самотен и неразбран. Когато се чувства виновен. Когато губи непрекъснато. Когато не може да си представи бъдещето. И когато, след всичко това, все още има мечти…
 
Когато влезе в кантората ми за първи път, Владо приличаше на солиден четиридесетгодишен чужденец. Беше облечен със скъп сив шлифер с кожена яка и носеше голямо служебно куфарче с кодова ключалка. Беше с мека черна шапка, каквато не можеше да се намери по магазините дори в столицата. Стърчеше в тясната ми кантора, защото го беше гнус да седне на прашната седалка и ме гледаше с недоверие. Беше ми го изпратил един стар приятел, един от малкото, които знаеха как да се оправят по време на криза. С молба да му реша проблема…
- Вижте, господине - започна учтиво “чужденецът”. - Дойдох при вас, защото ми казаха, че можете да ми помогнете да си взема децата от майка им. която ми ги отне с измама! - почти извика накрая той.
Станах, изчистих с мокра кърпичка праха от стола и той седна предпазливо. Вече знаех, че ще имам тежко, продължително и безнадеждно дело. Почти нямаше случай някой баща да си върне децата, предоставени на майката при развода.  Ако си отворех сега устата да му кажа, че няма шанс, щеше да иде при друг, на който да плати, без оня да си отваря устата.
Докато се чудех какво да кажа, човекът извади от куфарчето три банкноти по сто дойче марки и ги остави на масата. Тогава това си бяха пари и заради моя приятел веднага приех работата.
Всъщност, това се оказа единственият хонорар от Владо за десетте години на дела, превратности и емиграции оттогава досега, през които станахме приятели. Когато клиентът ти няма пари, единственото ти удоволствие по време на делото е да се сприятелиш с него. Да станете нещо като братя, като кръвни побратими, като другари от фронта…

2.

Владо се беше прибрал от Германия преди месец с двете си деца, където беше живял като емигрант няколко години. Всъщност “прибрал” не е точната дума. Бяха го изгонили, но това го разбрах по-късно.
Владо беше вярващ човек и имаше един огромен недостатък за днешното време. Не можеше да лъже. Неговите чувства бяха толкова спонтанни, истински и ненужни, като дребните монети, които непрекъснато вадеше от джобовете си и които непрекъснато разпиляваше под масата.
Децата бяха всичко за Владо, за разлика от жена му, от която се крил в Германия в продължение на три години и която била едно червенокосо нищо.
Децата бяха неговата библия.
Момичето беше на единадесет години, а момчето - на осем. Бяха учили в Германия и според Владо знаели да говорят много добре немски. На снимката изглеждаха съвсем нормални и здрави деца.
- Онази лудата - ядосваше се Владо, имайки предвид жена си, - ще ги съсипе! Не знам дали ходят на училище и в кое, не знам как се хранят, не ми дава да ги чуя и видя вече месец. Ще се побъркам!
Владо имал глупостта да се обади на жена си и да й подметне, че вече са в България, но че той ще продължи да се грижи за децата. После затворил телефона и се заел с организацията на съществуването си. Настанил се с децата в апартамента на брат си, който отдавна живеел в Германия. Записал ги в близкото училище. Накупил с последните пари каквото трябвало за тях и започнал да обмисля как да изкарва прехраната си в тази скапана държава, докато реши къде да се махне отново.
По това време държавата наистина се скапваше. Парите се обезценяваха непрекъснато. Нямаше работа. Нямаше полиция. Нямаше помощ. Нямаше и капка от предишната сигурност или от оная, която Владо беше видял в Германия, макар и като емигрант.
На седмия ден след обаждането до жена му, тъкмо когато Владо хранел децата си със сухо мляко и майчинска загриженост, звъннал телефонът и някакъв плътен мъжки глас се представил за инспектор от полицията. На Владо му се свил стомахът като на всеки полуемигрант, за който няма значение от коя държава е полицията, щом го търси. Толкова страхове бил натрупал Владо, че дори не поискал оня от телефона да му се представи. Грабнал веднага двете си деца и хукнал към някакво кръстовище, където бил получил нареждане от гласа да ги доведе за справка. Там наистина го чакали двама униформени, единият му поискал документите и докато Владо ги подавал с трепереща ръка, другият отвел децата на отсрещния тротоар, където ги чакала майката. Само след секунди там нямало никой, а Владо стискал в ръка проклетия си зелен български паспорт и тичал из квартала като побъркан, но естествено не намерил никого. После отишъл в най-близкото полицейско управление да се оплаче на арменския поп и след като обяснявал и писал няколко пъти, накрая му връчили едно решение за развод, от което разбрал, че от една година е разведен, децата са присъдени на майката и той може да си ги потърси само по съдебен ред. Обяснили му за десети път, че никой от полицията не го е викал за никаква справка, на никакво кръстовище, след което го изпратили учтиво до вратата. После Владо казваше, че това били най-учтивите полицаи в живота му.
Видях, че решението беше доста старо и влязло в сила, бяха го призовавали по делото с Държавен вестник и не можеше да се обжалва повече. Опитах се да обясня на Владо, че всеки вторник и петък в Германия е следвало да разгръща Държавния вестник на нашата Република и в обявите с малки буквички да търси своето име към съобщението за някое евентуално дело. Като чу всичко това, Владо беше готов на момента да eмигрира, изброи няколко континента и държави от втория и третия свят, мина за последно през Австралия и Южна Америка и накрая се върна в България с твърдото намерение първо да си вземе децата.  

3.

Месец по-късно, докато си чакахме реда пред залата, Владо ми разказа за Германия.

… Когато Владо слязъл от влака в германския град Райзинг с два огромни куфара на колелца и две седнали върху тях деца, приличал сигурно на герой от немите филми. Само че нямало публика. Никой не им обърнал внимание. Никой не се смял. Никой не плакал. Нямало даже полицай, който да ги спре.
- Тръгнахме по главната улица - разказваше Владо - да си търсим хотел. Беше привечер… 

—————————–

14.

Когато Владо ми разказва как се е влюбил отново, докато бил в Германия, винаги се опитвам да си го представя.
Владо, успокоен и отслабнал, облечен елегантно по западен образец, с дълго вълнено пардесю, стои на гарата и чака влака за Берлин. Вали пухкав сняг на парцали. Прииждат братята и сестрите от Организацията за предстоящия след два дни конгрес. Всички ще пътуват заедно в един вагон, пътят и нощувките са осигурени, немалко командировъчни пари шумолят приятно във вътрешния джоб на Владо. Децата са оставени на сигурно място при сестра Блага, която те обичат почти като баба си. Владо свободно и важно разговаря на перона с някакъв униформен служител, който кима учтиво.
И изведнъж сред тълпата сродни души Владо вижда две очи и кичур руса коса, които му се усмихват закачливо…
Владо, ти сигурно си бил съвсем освободен тогава, за да повярваш отново на женски очи. Сигурно си започвал живота си като за пръв път, както преди двайсет години, когато си се влюбил в онова рускинче на морето. Какво видя сега в Брита, Владо, там в тълпата от сериозни лица? Нейните или твоите двадесет години? Нима човек затова се влюбва - за да се върне назад отново, в младостта, в детството си, в друг живот назад във времето преди да се роди, в друг свят? Всяка любов е едно връщане, Владо, любовта няма бъдеще, има само минало - твоята карма…
Брита била емигрантка от Украйна, но от немски произход. Не приличала нито на първата, нито на втората му жена. Външно много приличала на Владо като млад, а и вътрешно - той го усещал. Даже имала и същото яке, каквото той носел навремето в София. Седели един срещу друг в купето до прозореца и се усмихвали непрекъснато…
Когато си във влака, най-трудно е да си опънеш краката без да притесниш човека срещу тебе. И да ти е удобно. Когато започнало да се смрачава и умората започвала да надвива, Брита събула малките си боти, развързала тежките обуща на Владо и двамата опънали краката си на седалките, всеки от лявата страна на другия, но без да се докосват. После влакът навлязъл в тунела на нощта….
Владо казваше, че така и не помни дали е заспивал онази нощ във влака за Берлин, но на сутринта е бил толкова бодър, сякаш е спал цяла вечност. През цялото време той виждал лицето и сгушеното тяло на Брита пред очите си, усещал топлината на босите и крака до себе си и бил сигурен, че тя също го гледа и не спи. Само от време на време отблясъците на крайпътните светлини по русите й кичури го карали бързо да затваря очи, за да не го види, че я гледа в тъмното.
Владо ми казваше, че в тази нощ е разбрал какво е да спиш и сънуваш с отворени очи…
Когато влакът пристигнал в Берлин, Владо вече бил друг човек.
Двамата се държали за ръцете без да им пука от братята, през целия конгрес, сякаш не били там, сякаш били невидими.
Владо нямаше снимка от онзи период. И сега всичко беше пред очите му. Като го питах какво си спомня от тези няколко дни, той си спомняше само очите на Брита. Широко отворените й усмихнати очи.
Тънко присвитите очи на старейшините въобще не бил забелязал…

—————————–

22.

Владо беше богат.
Според неговите думи, това му било за втори път в живота. За първия път ми разказа следната история…

На връщане от Германия, с около хиляда и петстотин марки в джоба, изработени с много труд, след като бил направил поне сто масажа за по десет марки парчето, когато в един нормален център в Германия пълен масаж вървял поне по петдесет марки, Владо направил огромната глупост да се прибере с автобус за по-напряко през Австрия и Румъния, вместо да вземе директен самолет. Искал да спести от пътя.
Не щеш ли, в Румъния ги спрели полицаи, арестували българския шофьор, не се разбрало за какво, а пътниците прехвърлили на друг автобус, който тръгвал на другия ден. Владо имал осигурен хотел, и понеже имал вече и осигурено самочувствие, решил да се разходи из града, където били отседнали.
Сменил дребна сума от парите с местна валута и се пошлял из града. Като се стъмнило, понеже усетил, че се обърква, спрял някакво такси, и нали знаел малко румънски, разбрал се с шофьора да го закара в хотела. Владо не обърнал внимание, че таксиджията бил малко мургавичък, а таксито бая очукано, настанил се на задната седалка и веднага задрямал. По едно време видял, че таксито спряло пред някаква изцяло разкопана улица. Шофьорът му обяснил, че хотелът се намира от другата страна на сградата, но той не може да го закара оттук, взел му парите и веднага изчезнал.
Когато Владо се опитал да намери хотела, с ужас забелязал, че се намира в някакъв цигански квартал, огромен цигански квартал, от който започнали да наизлизат на тумби, на тумби цигани, да мълчат и да го гледат. Владо бил облечен с къси гащи и потник, загорял от слънцето, леко небръснат и сякаш това го спасило от внезапния побой, който очевидно се задавал. Владо стоял и се гледал с братята цигани и не казвал нищо, защото знаел, че отвори ли си устата, ще разберат, че е чужденец и с него е свършено. Мисълта, че ще загуби всичко спестено за няколко месеца, било по-страшно от това, че ще му размажат физиономията. Владо вървял бавно по средата на улицата като в забавен каданс от някой филм, накъде и той не знаел, докато в един момент видял, че пред него има някакво заведение, циганска кръчма или нещо подобно и веднага влязъл в него.
Като влязъл в кръчмата, всички млъкнали пак и го загледали втренчено, а Владо, без да се оглежда много-много, се завлякъл до бара, поръчал първото нещо, което видял, като посочил бирата и сушената риба, грабнал чинията и се нахвърлил на яденето, за да не припадне от страх. Такъв глад чувствал Владо, сякаш бил в концлагер.
Владо благословил мига, в който обърнал марките в леи и че имал два джоба на гащите - единият с цип, в който била пачката с марките, а другия с дребни монети, с които веднага платил.
После Владо поръчал още една бира и един чироз, защото почувствал, че ако си тръгне, вън не го чака нищо добро. Това продължило още три часа, през които Владо се наливал възможно най-бавно с бира, дъвчел третия чироз и все не смеел да си тръгне.
Накрая, като бръкнал в десния джоб, с ужас констатирал, че румънските пари са му почти свършили и се изправил.
И започнал Владо да вади една по една дребните стотинки, да ги брои, да ги смята, но все не стигали. После спрял и погледнал безпомощно към мълчаливото множество цигани и казал на румънски: „Е, немам.”
И се изправил тарторът им и тръгнал бавно към Владо, който се молел наум с един удар всичко да свърши.
Тарторът пристъпил към Владо, прегърнал го, потупал го по рамото и рекъл:
„Брато, не се притеснявай, и аз съм бил беден и знам кво е! Тая вечер ядеш и пиеш за моя сметка!” И махнал към бара.
Веднага донесли на Владо една пълна чиния с риба, гарнитура и две бири, но от скъпите, а Владо седял и си мислел, че сънува.
По едно време тарторът си отишъл и никой не му обръщал внимание, а Владо добил кураж и помолил някой да го изпрати и така тихо-тихо се изнизал от махалата и се прибрал в хотела ни жив ни мъртъв, като се сетил да помоли на рецепцията да го събудят за автобуса след два часа. На другия ден бил в България.
Та Владо накрая каза, че след оная нощ в кръчмата е получил завинаги удовлетворение за това, че е бил беден цял живот.
Сега вече знаех, защо Владо като видеше някое цигане или мургав просяк, винаги им даваше по някоя пара.

—————————–

33.

Преди да му дойде обаче на Владо „Мигът на интервюто”, той сам отваря темата за Перу и индианците. Този епизод е от романтичното минало на Владо, преди първата му одисея в Германия, в началото на голямата емигрантска вълна. Може да се каже, че Владо и двамата му приятели са били от първите пионери, които тръгнали да емигрират за Канада.

- Тогава все още не можеше всеки да емигрира в Канада - започва Владо, докато лакира с удоволствие беседката си с евтин турски лак, - вече не помня защо, но трябваше или да си нещо голямо, за да емигрираш законно, или да имаш роднина, за да те покани. Иначе не ставаше. Затова предприемчиви българи бяха измислили схема. Трябва да знаеш, че схемата е най-важното нещо за успеха. Единият от нас се беше специализирал да издирва и събира схеми за нелегална емиграция, а после, след логичен анализ и проучване на събраната практика, избираше най-доброто. И да ти кажа - въздъхва Владо, - той единствен успя от нас и сега е в Лас Вегас…

- Тогава още нямаше разработени схеми и беше трудно. Но най-голямата пречка за схемоуспеха беше беднотията ни. И тримата бяхме бедни. Защото като се пропука отнякъде, единственото спасение е да лепиш дупките с банкноти. Но това тримата го разбрахме едва после, в действие.

И така тримата записали легално екскурзия до Перу (Мачу Пикчу, ацтеки, Наска и така нататък) като непрекъснато демонстрирали голям интерес към перуанските цигани, наличие на пари за харчене, пълно политическо смирение и любов към Родината BG. Слуховете от щастливите обаждания на достигналите обетованата канадска земя показвали, че от Перу може да се вземе самолет за Канада с български международен паспорт. Самолетът лети над Щатите, мечтата на всеки емигрант, и ако имаш специална схема, даже можеш да кацнеш и там. Но за тази схема после…

- Както и да е, кацнахме в Перу и веднага се втурнахме да си вземем билети за полет до Торонто. То се оказа, че половината самолет сме се наредили на опашката. Всичките едни такива умни и гузни. Ясна работа, ама кой да знае, че и те, индианците, имали схема. Взеха ни парите, дадоха ни билетите и ние право в хотела. Една седмица живот, както сме си платили от София - шведска маса, ядене на корем, вечер в бара, така и така в Канада ще сме в лагер за емигранти, пари не ни трябват.

Единият от нас преяде с някакво скъпо мухлясало сирене и като почна едно разстройство - смърт ти казвам! Тогава някой каза, че съобщили, че имало епидемия от холера ли, дизинтерия ли, не се разбра точно, и че затварят външните полети. Е, тогава всички се накакахме от шубе. Станахме на индински мумии за два дни. Накрая една чистачка ни даде по едно зелено хапче за котки и се оправихме точно за полета.

Владо спира да лакира беседката си и сяда на припек. Баба Таска слага една купа със салата и една чинийка с нарязано мезе от сирене и кашкавал. Владо си боцва кашкавалчето, ухилва ми се и продължава да разказва.

- На летището минахме чекинга и си отдъхнахме. И тогава като изкочиха едни с каски с мрежи и с качулки на главите и като ни натикаха в една стая. Взеха ни паспортите, нищо не говорят. Държаха ни там около половин час и почти отново се накакахме от страх. После дойде един цивилен и ни обясни, че имало забрана, не можело с тези паспорти, подлежали сме на съд и затвор и така нататък и че трябва да се откупим, ако искаме да ни пуснат да летим. Имало още десет минути до полета. И тогава всички излетяха, защото имаха скрити много пари в гащите, само ние имахме колкото за един човек. И решихме, че не е честно и отказахме. Никой не искаше да прецаква другите. Ако щеш вярвай, но бяхме истински приятели тогава. Даже ония се впечатлиха. Пуснаха ни и ни казаха да си намерим пари и ще заминем. Но не ни удължиха визите…

Владо през смях ми признава, че тримата веднага започнали една телефонна просия от приятели и роднини и накрая, слава богу, един добър човек от Франция, роднина на оня със схемите, им изпратил сумата по банков път. Само трябвало да отидат и да я изтеглят от офис на най-голямата банка в Лима. Владо каза, че понеже нямали пари за свестни дрехи, си купили по един дълъг светъл шлифер, като тия, дето носят специалните агенти от филмите, и плътно закопчани, обръснати и зализани, отишли в офиса на банката. Владо даже каза, че в този момент специално си бил пуснал малки мустачки и приличал дори на южноамериканец.

- Като влязохме в банката, ония се смразиха. Сигурно сме приличали на агенти от ФБР или данъчни, като нищо - рече гордо Владо. - Единият от нас само говореше добре английски, а и сумата за техния стандарт не беше малка. Ние мълчим, треперим да не ни арестуват, ама и ония мълчат и треперят ние да не ги арестуваме. Егати момента! Накрая прибрахме парите и шефа на офиса ни изпрати на входа и ни пита от учтивост за какво ни са толкова пари. И аз да взема да му кажа, че ни трябват, за да ни пуснат да емигрираме за Канада. И му викам: „Адиос, Перу, здравствуй Канада!”, но той май ме разбра, защото казал: „Да ми се махате веднага от главата, докато не съм извикал полиция!”, ама го гледам, че си пое дъх с облекчение, и на момента изчезнахме. Леле, за малко да проваля работата, добре, че не ме попита за парите предварително!

После се умълчаваме и двамата. Не бързам да го питам как е завършило всичко това. То е ясно. Владо си мисли нещо тъжно. Когато Владо е тъжен, лицето му става някак старческо и селско. Но това са само няколко мига от живота му. Може би нощем, когато спи, Владо е тъжен насън. Мисля си, че трябва да го попитам какво сънува нощно време. Но вместо това казвам:

После, Владо?

Владо се усмихва с носталгия:

- После помня само как ни тупкаха сърчицата като ни издаваха билетите. Разгеле, пипнахме ги. И после на паспортния контрол - хоп! - забрана за българи да летят над САЩ. А самолетът лети над САЩ, не може заради нас да се отклони така, някак малко над океана. И знаеш ли защо? Пак заради една специална българска схема. После разбрахме, че някакви наши идиоти, уж по невнимание, запалили вестник в самолета. Дим, обгазяване, паника… Самолетът по правилник кацнал аварийно в Щатите. И две семейства българи, с децата барабар - полузадушени в самолета. И не само те! Ама нашите, като ги стоварили на летището, скочили от носилките и право в стаичката на емигрантската служба. Е това е схема! Гениална схема. Но прецакаха всички след това. На тримата ни презавериха билетите и кацнахме в Париж, да върнем парите. Аз останах само два дни, за да видя в града българите клошари. Имаше една жена, плетеше чорапки пред заведението на един нашенец и той я хранеше. Но не беше от тоя свят, това е. Само лудите клошари са добре там, другите се мъчат. А на мен тогава не ми се полудяваше още, бях млад. Другите двама останаха, аз се прибрах в България. Единият умря след година, а другият стигна до Лас Вегас. Извади си документ, че е ром и емигрира. Беше със сини очи и бяла кожа. Егати номера! Това се казва коронен номер! Що не мога и аз така, мамка му! Но някой ден…

Владо не се доизказва…

Няма нужда да се доизказваш, Владо. Ти нямаш нито гениална схема, нито свой коронен номер. А без тях си нищо, нищо, Владо! Не си рус циганин, не можеш да плетеш чорапки на „Пале Роял”, не палиш вестници в самолетите… Но въпреки това си различен. И някой ден…

И аз не се доизказвам…