Йосиф Петров

СУША

Това лято дъжд не падна нито капка, майко моя,
да напои твойта топла, изжадняла, черна гръд!
Защо беше тая напаст? Какъв беше, майко, тоя
грях, та Бог ни тъй безмилостно наказа тоя път?

Кладенците, изворите - вред пресъхнаха по къра,
пасищата, орниците - вред земята изгоре!
Седем пъти змей гониха и молебен стари хора
в черквицата ни правиха, но напразно всичко бе!

Цяло лято дъжд да падне вси селяци се надаха -
към небето устремени бяха хиляди очи,
но напразно! В ожидание душите изгоряха,
а тълпата се стопиха в пек, във огнени лъчи!…

Това лято дъжд не падна нито капка, майко свята,
в нивите не звънна бодро песента на звънък сърп,
кърищата онемяха, погрозняха вред полята
и потънаха селата във дълбока, тежка скръб!…

СЕЛЯНИ

Видях ви голи и окъсани,
вървяхте в каменния път,
с чела отчаяно навъсени
завръщахте се от градът!

Разчорлени деца и внучета
седяха в празните коли,
а след колите гладни кучета
вървяха с клюмнали глави!

Пред вас потънал цял във пламъци
гореше синия Балкан;
към свойте непристъпни замъци
клонеше слънцето на стан!

Прегърбени, изпити, сгушени
от тежката борба за хляб
вървяхте вие умърлушени
и правехте на пръст хесап!

Край вас неспирно прелетяваха
коли, мотори, хвърчила
и вихрено ви отминаваха
със бързината на стрела,

а вий с невръстните си внучета,
сред облаци от дим и прах,
наред със ваште гладни кучета
безмълвни кретахте след тях!…

1876

Дълбоко във народа тътне страшен тътен,
в душите нещо тъмно пее и клокочи,
а някъде далеч във тоя свят безпътен
един бунтовник смел с пръст към изток сочи!

Народът ни в неравната борба повален,
изправя се и клюмнала глава повдига:
с една ръка размахва факела запален,
а с другата разкъсва тежката верига!

Една усмихната зора се зазорява
и багри със злато балкани белоснежни.
В тържествена позлата слънцето изгрява
и бавно позлатява далнини безбрежни.

Небето се разведря над къщурки бедни
и над Родината повява топъл вятър.
Стопяват се със трясък планините ледни
и нова пролет се усмихва над селата.

Шуми полека Дунава - дълбок и мътен,
Марица пее свойта песен неизпета,
а някъде далече тътне страшен тътен
и ехото му глъхне в равните полета.

Събужда се Балкана - исполин грамаден -
и своята хайдушка песен пак запява.
Ей, цял народ за светлина и слънце жаден
великата си жажда бавно утолява!…