Както се знае, Петко Р. Славейков постъпва в училище на петгодишна възраст и пет години изучава онова, което се е учило в тогавашното килийно училище. По неговите спомени: църковнославянски букви, наизуст Часословът, Псалтирът, Светчето, Апостолът, Акатистът на Пресвета Богородица, още – тропари и кондаци, а също и 1-ва, 17-а и 18-а катизма от Псалтира.(1)
Килийното училище е давало, казано на съвременен език, знание по християнска антропология. Знание за добродетелността и нравствеността, знание за вярата.
Че Петко Р. Славейков до края на дните си следва точно тези представи за нравственост, показва земният му път – годините на ранното му скиталчество, служение на църква и род, зрелите му години като водач на църковната борба, общественото и политическото му поведение в 80-те години на XIX век. Килийното училище оставя своя отпечатък върху целия му живот – колкото и на пръв поглед тази връзка да изглежда недоловима.
Петко Р. Славейков четял постоянно. Прочел книгите във всички манастирски библиотеки около Велико Търново и най-вече библиотеката на манастира “Св. Преображение”, която била най-богата и най-пълна.(2) В помощ на това четене бил баща му. Той купува на сина си издаденото в 1833 г. в Буда “Житие светаго Алексия человека божия”, което житие Петко Р. Славейков носел в джоба си, четял, а то било едно от най-четените и слушани жития в онова време. Под влияние на прочетеното Петко Р. Славейков имал намерение да стане монах.
Житието на Алексия е един от най-превежданите и четени паметници на житиеписта още в старобългарския период. Преписите са многобройни. Житието влиза също така в кодексите от народни жития във времето от XV – XVII век. Нов превод и редакция има в дамаскините.
И печатайки в началото на XIX век, и пишейки отново житието, Константин Огнянович редактира според правилата на строящата се възрожденска култура разказа за живелия в IV век след Христа в Рим преподобни Алексий. Текстът на “Житието” е в стихотворна форма, десетсрични стихове. По наблюдението на Боян Пенев, тази стихотворна форма се среща твърде често в южнославянските народни песни.(3)
Особено любопитен е предговорът на Константин Огнянович. В него той уверява, че нищо не е така желаел, както благосъстоянието и благополучието на българите. Заради това той е търпял гонения и беди. Но благополучието за Константин Огнянович не е в богатства и в съкровища, не е в това, а е в просвещението и в “благообразие душевно”, което е първото блаженство на човешкия род. Другото блаженство според Константин Огнянович е любовта към отечеството България. Тази любов българите нямат поради студенината на сърцата си. Затова Отечеството е непросветено, глупаво, нещастно, бедно. Заради това, че са непросветени, те са останали най-назад от всички. У тях, у българите, има “противност” – както у духовници, така и у богати – към просвещението. Затова в България много философи, пише Константин Огнянович, пасат свини, защото техният ум, способен за високи дела, е в тъмнота и в невежество.
Годината на издаването на “Житието” е 1833-та. Константин Огнянович отбелязва, че то е писано по-рано, т.е. можем да предположим, че неговите идеи възхождат към времето на Ранното възраждане. Каква обаче е връзката между просвещението и осъвременения разказ за преп. Алексий?
В просвещението Константин Огнянович вижда “благообразие” на душата, на благородните чувства и добродетели за сърцата, т.е. просвещението съгражда емоционалност, из която би трябвало да излизат добрите помисли, а оттук и добрите дела. Добър помисъл и добро дело, по Константин Огнянович, е любовта към Отечеството. Благообразованието на душата, благородните чувствания и добродетелните сърца са украшение и слава за Отечеството.
Любовта към Отечеството, както се знае, става една от важните ценности на Българското възраждане, но тук следва да обърнем внимание на един друг въпрос: за знанието и за вярата. В ония времена вяра има в общественото пространство и време, но е явна в българското общество липсата на знание. Знанието не противоречи на вярата, напротив, съгласно светите отци на Източната църква знанието допълва вярата. В XIX век се преактуализира въпросът за знанието и вярата, разбирани като допълващи се състояния на човека. Чрез знанието, по Константин Огнянович, се постига благото за душата и чистотата на сърцето – състояния, които приближават човека до Твореца на видимия и невидимия свят.
В житието от старобългарския период преп. Алексий учи книгите, църковния ред и приема премъдрост. В дамаскините учи “книги, писмо и църковен закон”. В “Житието” на Константин Огнянович знанието е конкретизирано и преп. Алексий отлично го усвоява под ръководството на вещ учител. Предлагат му нови предмети, защото той за кратко време настига много деца в науката. Той учи всичко, що е полезно, минава през всички науки и става премъдър. Но в същото време учи и що е добродетел – научава що е добро – телесно и душевно, как да обича и да служи Богу. У него знанието допълва вярата. Преп. Алексий, по разказа на Константин Огнянович, е образец за живот. Събира в себе си липсващото знание, което допълва вярата. Тази представа ражда по-сетне време, смисъл, социално поведение.
Дотук видимо Петко Р. Славейков е виждал в житието на преп. Алексий огледално отражение на себе си. После, освен намерението да приеме монашество, прави и опит да съчини учебник по църковнославянска граматика, акатист на св. Йоан Рилски, на св. Йоан Златоуст. Преписва дамаскини. В стихове, под влиянието на Константин Огнянович, пише житие на св. Теодор Тирон.(4) Че Петко Р. Славейков години наред мисли чрез книгите на Светото Писание и въобще чрез книгите на православното славянство, добре показва следният факт: в писмо до един от най-близките свои приятели – Маринчо Петров, Петко Р. Славейков пише: “Йерусалиме, Йерусалиме! Аще забуду тебе, забвена буди десница моя.”(5) То е по повод на това, че търпи преследване в епархията от гръцкия владика Неофит заради патриотизма си. Изречението е ненапълно точно препредаване на стих 5-и от 136-и псалом. Същия псалом Петко Р. Славейков препредава и в третата строфа на “Не пей ми се”, творба, писана след 20 години.(6) А Псалтира и Книга Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, Петко Р. Славейков цитира в едно от последните си писма до дъщеря си Пенка, учеща в Цариград.(7)
Тези очевидни примери, а и много други подобни ни карат да мислим, че отпечатъците из житието на преп. Алексий, рано четено и рано останало в паметта на Петко Р. Славейков, бихме могли да открием както в неговото обществено поведение, така и в светското му творчество.
Ако, връщайки се към житието, проследим по-сетне хода на житийния разказ, трябва да отбележим, че поведението на преп. Алексий според човешките мисли изглежда алогично. Той получава блестящо образование и знание за нравствеността. Наследник е на семейна чест и голямо богатство. Сгоден е и е венчан за целомъдрена и от богат род, знатна и избрана девойка. Алексий тайно напуска бащиния си дом, живее като просяк 17 години в Едеса и още 17 години в Рим, като нищ, без да бъде разпознат в родния си дом. Единственото обяснение за това негово поведение може да бъде любовта му към светостта и към Бога. Тя мотивира поведението му и благодарение на нея преп. Алексий преодолява многобройните ежедневни изпитания.
Всичко това е алогично според представите за човешка логика, чест и святост. Тази друга логика на богопознанието причинява страдания на близките му – не една и две години. Но има граница, зад която той, преп. Алексий, е, а те не могат да бъдат. Друго време и пространство, в което той е, а те не са, което той е познал и заради което той е това, което е. И бидейки угодник Божий, той е сторил най-доброто за своите близки. То не е могло да бъде разбрано в годините на земния му живот.
Видим факт е, че създаващата се светска култура на Възраждането носи в себе си отпечатъците на християнската култура. Този процес добре личи не само в хронологията на книжовното наследство на Петко Р. Славейков – от ранните му книжовни трудове като преписвач на дамаскини и автор на акатисти и жития до късните му светски творби. Този процес личи у много други автори.
И ако се върнем към отпечатъците из “Житие преп. Алексия…”, те могат да бъдат видени в “Изворът на Белоногата”. Ориентацията към фолклорната метрика на “Житието” и на “Изворът на Белоногата” е очевидна. В поемата има един стих, който предполага тълкуване: “Вярност в любов й почете”. Технически той е изпълнен така, че говорещият в текста предава гледната точка, състоянието на чуждия, на искащия и опитващия се да наложи своята воля. “Вярност в любов”, или вярност на любовта, към любовта. Както преп. Алексий отхвърля предлаганата възможност за богатство, обилен и добър живот, така постъпва и Гергана. Това, че в “Изворът…” конфликтът външно може да изглежда и верски, и любовта е към нива, майка, баща, ливади, градинка, либе – към своя дом въобще, казано по друг начин, е не друго, а редактиране на образа за верността в любовта към българските възрожденски ценности.(8) Идеологически и светски, на които Петко Р. Славейков, отказвайки се от мисълта да бъде монах, служи.
Културата се е отделила от християнството. В публичното пространство представата за служение на Бога е изместена някак встрани, и до тази представа в центъра на публичното пространство са съградени възрожденските ценности. Към тях е верността – към род и Отечество – както четем, че следва и да бъде още в предговора на “Житието” на Константин Огнянович.
Но ако е дума за възможния верски сблъсък в текста, той явно препраща към един друг проблем, който е невъзможно да не бъде познат на Петко Р. Славейков – проблемът за мъченичеството в края на XVIII – началото на XIX век. В посоката на верски сблъсък творбата на Петко Р. Славейков не тръгва. А се активизира значение, което не се развива в текста.
Верността в любовта открива онзи път, който е извън тази видима реалност, блага, представи, благополучие. Верността в любовта към другите светове прави невъзможно привързването към земните ценности. И от гледна точка на тези ценности – земният живот на верния на другите светове изглежда странен, алогичен с отказа от благата “тук”. Странна и алогична става, по земните представи, и смъртта на верния в любовта.
Впрочем земният път на Петко Р. Славейков също е текст, в който се вижда все същата вярност в любовта. “Ако искаш да ти се доплаче, пише той, залови се да правиш добро на българите.” И доста е плакал – и в скитничеството си, и в самотата си, и в неразбраността си, но е правил добро на българите. Водела го е явно онази вярност в любовта, по логиката на която целият живот става странен и алогичен, но този странник Петко Р. Славейков, страдащ и неразбираем, непознат за другите, е бил верен от времето на ранното си детство до годините на късната си старост. И е издържал изпитанията.
Неофит Бозвели и Софроний Епископ Врачански “с делата и деянията, на които съм запознат още от крехката си младост. Те са имали най-голямо и плодотворно влияние на моето развитие”, пише Петко Р. Славейков. Из светостта на тези двама негови учители е произтекла и неговата любов. Верността към нея не е направила Петко Р. Славейков мъченик и светец. Предмет на тази любов не е Бог, но тя според ценностите на времето, в което е било служението му, е отредила неговото място в българския исторически и културен пантеон.

Бележки

(1) Славейков, П. Р. Спомен на четиридесетгодишната ми писателска деятелност. // Славейков, Петко Р. Съчинения в осем тома. Т. III. София, 1979, с. 139-140; Славейков, П. Р. Автобиографично писмо. // Славейков, Петко Р. Цит. съчинения. Т. III. София, 1979, с. 160-161. Обратно в текста

(2) Славейков, П. Р. Спомен за четиридесетгодишната ми писателска деятелност…, с. 141. Обратно в текста

(3) Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. ІІІ. София, 1933, с. 573. Обратно в текста

(4) Славейков, П. Р. Автобиографично писмо…, с. 162. Обратно в текста

(5) Славейков, П. Р. Съчинения. Т. VIII. София, 1982, с. 58. Обратно в текста

(6) Подробно вж.: Сивриев, С. За псалом 136 в “Не пей ми се” на Петко Р. Славейков. // Трудове на катедрите по История и Богословие. Т. IV. Шумен, 2001; също: Сивриев, С. Книга Псалтир и българската поезия. София: Карина М, 2004, с. 46-56. Обратно в текста

(7) Славейков, П. Р. Съчинения. Т. VIII…, с. 409. Обратно в текста

(8) Съвременният гръцки философ и богослов Христос Янарас смята, че идеята за своето, за националната идентичност е причината за сегашната трагика на балканските народи. (Янарас, Хр. Кризата като предизвикателство. София, 2002.) Обратно в текста

Сава Сивриев – ЛИТЕРАТУРНА АРХЕОЛОГИЯ