Георги Н. Николов

Водевилната среща, организирана през ноември т.г. в Брюксел между нашата държава и българските общности по света, приключи. Близо 150 делегати в залата слушаха общи приказки от устата на вицепрезидента Маргарита Попова. Ставаше дума за взаимно доверие и самоопределение. За работа на ползу роду у нас и в страните с българска диаспора. За разработвани концепции и виждания и приобщаване на поколенията към Европейска вече България. За обмен на икономически възможности и духовност. За изборни урни, участие в реалната власт, създаване на Министерство за българите в чужбина. И пр. словесни балони под мотото „Дайте, за да дадете!” Защото на българската държава трябват неистово не сънародници, а сега, още в този момент пари на мястото на прахосаните за какво ли не. Те не са за народа в пределите на родината и извън нея, а за поддържане на пропаднал управленски имидж. Зад който прозират грозни негативи. Достатъчно е да споменем непрекъснатия емиграционен поток, който с лозунги не може да бъде примамен обратно. Няма как, защото няма поминък, а за младите - реално бъдеще. А демагогията, хашлашкият PR на управниците в медийното пространство и дебелашкото загърбване на реалността имат край. Все някога. Колкото и да е тежко търпението ни, ще го дочакаме до Видовден. Затова и проведената в Брюксел „българска” среща е поредно продаване на парвенюшки фасони. Защо там, а не у нас? Отговорът е ясен - имидж, имидж и европейско слагачество. Нека всички видят колко сме загрижени за сънародниците. Виж, за другата среща ще ги поканим у нас…
Въпросът е: „Къде именно у нас?” И какво се разбира под тази географска загадка? Защото България все повече заприличва на териториална баница, ръфана на гладни късове от всякакви патриоти. Неотдавна тук бе учреден Европейски институт „Помак”, чиято главна цел е да лее горчиви сълзи за съдбата на родопчани. И да прекроява историята по начин, станал вече традиционен. В документите му се уточнява, че помашкият етнос брои 1 млн. души. Хора лоялни (в което изобщо не се съмняваме), даващи всичко на обществото. Но към тях, оказва се, отношението е лошо. Още от времето на Балканската и други войни, водени в региона. С насилствено християнизиране на местните люде и пр. издевателства. С гонения. Едва ли не - с насилствени преселения. И в нарочно писмо до Президентство, Парламент и правителство помаковъзродителите настояват да се отменят срамните чествания около Балканската война. Зад всичко това се чете едно основно намерение - постепенно откъсване на Родопите от слабосилната българска държава. В етнически, религиозен, икономически, социален аспект. Включително - в разговорния език. Защото от доста време вече нарочна радиостанция в гръцкия град Ксанти излъчва предаванията си именно на „помашки” език. Научните цели на института „Помак” и компания имат ясна задача - анклав. В който нашенското присъствие ще се изразява - може би - в транзитно преминаване, с българско-помашки разговорник в ръце. Нищо, знаенето на чужди езици е от безспорна полза за мултикултурния образ на България. Негов пръв радетел е баш политикът Бимбо наш Люцернов. Явно, без да разбира ефекта му на бумеранг за малката по територия страна. Ние пък се чудим докъде ще стигне реалното загърбване на проблемите, които наистина нямат край. За чудене имаме много време. Защото сме вече 750 хил. безработни, 2,209 млн. пенсионери, а болните са отделно. Благодарение на правителствени „виждания” тази година не успяха да се пенсионират 14 хил. роби на труда. 58 хил. напуснаха границите на България в различни посоки. Закриха се официално и се изтриха от картата 15 бивши населени места. В които сега живее само дивата природа. Та, време за чудене много. А теми за чудене - още повече…
Сред тях е липсващото държавно отношение към откровената наглост на съседите. Македония, призната от нас за суверенна, използва всичко българско като очистително. Не и историята, на която издига паметници до небесата. Вече знаем, че братята Кирил и Методий, цар Самуил, Делчев, Яне Сандански, Вапцаров и кой ли още не, са македонци. А банскалията Паисий от Хилендар? Я да помислим и за хан Аспарух? И мислят здраво, с размах. Докато нашето правителство мига и се прави, че не се подиграват именно с представляваната от него държава. Същата картинка се разиграва и край тих бял Дунав. Там не спира процесът на „самоопределение”, иницииран от приятелска Румъния. Българин ли се самоопределя, или румънец човекът тук, у нас, по българския бряг на реката? Целите също са ясни и също - териториални. Територия не ще единствено братска Турция. Може би, защото не е поискала. За скромността си е възнаградена с транзитен ТИР-коридор Русе - Истанбул и с липсващ граничен контрол на река Резовска. И с тишина около идеята какво ще се строи там, до градчето Инеада: ТЕЦ, или АЕЦ? Защо именно там? За да я няма вече вовеки Странджа, поминъкът на Царево и българското Черноморско крайбрежие поне до Созопол? За духовните подаръци не говорим - те са много. Кутията на Пандора, в която са складирани, се пази в Министерството на културата. Какво се случва в действителност, виждаме всички - то няма как да се скрие. Ще го видят и сънародниците ни в странство с поканата за среща. Заедно с поредната демонстрация на радикален ислям в Пазарджик. Или поругаване паметта на генерал Васил Белов, освободител на Кърджали. Ще научат, че Балканската война е вид етническо прочистване и не бива да се чудят, че автор на прозрението е народен представител. С очите си ще се уверят, че да влезеш в циганско гето можеш, но не и да излезеш цял, небит и необран. Че на редица места у нас вместо български език се ползва нещо „алтернативно”, а тук там и знамето май не е нашенско. Че демографската криза измества българското население от картата на страната. А политическите хрумки превърнаха страната в Потьомкинско село: с красива фасада, зад която откровено хазяйничат отчаянието, мизерията и ранно пристигналата смърт. Такива са реалностите. Всеки ги тълкува от политическата си камбанария, или на чаша менте ракия у дома. Но е факт, че засега България е държава със затихващи функции. Тя дори не върви на автопилот, а плува като скъсана джапанка върху мътилката на световните процеси. Сервилна пред чужди големци, откровено воюваща с поданиците си чрез липсващи доходи, непрестанно растящи цени и управленска немощ. На този фон какво ще представлява Министерство за българите в чужбина? Каквото вече имаше, за да се угоди на близък до властта политически ветропоказател. Редом с министерството имаше, има и сега, Държавна агенция за българите… пак там. Новото министерство ще е просто Троянски кон, нахлул в делника на българските общности по света. То не ще е по-различно. Няма как да е по-различно в общата политическа дебилност у нас. Пак ще е безпарично, високопарно, родолюбиво на приказки, меркантилно и сребролюбиво. На сънародниците ни се гледа като на дойни крави, които трябва да се омайват с патриотизъм срещу пари. Иначе, защо досега тези срещи не бяха организирани? Защо продължава да няма яснота какво да се прави? Дори не е странно. Виж, че е банално, банално е… Отделно си е откровеното лицемерие, че държавата не финансира нищо от структурите в диаспората - училища, културни сдружения, медии и пр. Което пък е пинтилък в родолюбиви гащи…
А на нас ни се струва, че отношенията България - диаспора трябва да са коренно различни. И диаспората трябва не да се приобщава към нея, а да спасява старата родина. Реалната държава, с мислещите си и добронамерени поданици, живее в странство. Там показва на какво е способна. Какви са националните ни добродетели. Какво можем и как го правим. „Официална” България трябва да се учи от своята диаспора и от най-ярките й представители. Да реализира идеите им в нашия делник, да ги цени и уважава. Защото днес страната ни е капан за наивници с пари. И ролите са разменени. Истинската Република България е по всички континенти. Диаспората: между Тимок и Черно море. Може и да е намаляла, ако някой комшия си е куснал вече от територията й. Но, истината за отношенията между родина и сънародници не се крие в официалните медийни фанфари, а в разменените граждански роли. Другото е от лукаваго, бащици и майчици президентски…