Бележки върху типологията на романа на Йордан Радичков

Панко Анчев

1.

Хегел определя романа като „епос на буржоазната епоха”. Романът е израз на стремежа да тази епоха да покаже мащабно и всеобхватно мислене, способност да наблюдава и изобразява цялата пълнота и сложност на живота, както това е можела Античността. Буржоазията се обяви за нейна наследница и поради това искаше да й подражава изцяло във всичко. Но най-вече в обема на преживяванията и представите за цялост и протяжност на времето и на способността на човека да изживява това време като лично.

Нито времето, нито човекът обаче са едни и същи през Античността и модерната епоха. Затова и буржоазният епос носи толкова много отличителни белези, че е трудно и дори невъзможно да бъде идентифициран или дори оприличен с античния епос. Други са и проблемите, които човекът и историята решават заедно и поотделно; по различен начин те гледат и на себе си. Самата личност губи своята цялост, защото изгубва религиозното си съзнание и поставя себе си в центъра на всичко, обявява се за всесилна и всеможеща, но бързо осъзнава своята немощ и безпомощност. Това я разколебава и обезверява, лишава я от сили и духовна енергия, с каквито е надарен античният и средновековният човек. Тя се разколебава и обезсилва, но съхранява стремежа си към цялост и пълнота и се опитва да ги постигне чрез изобразяването им в романа.

Буржоазният роман постига целостта на съществуването, като поставя, както формулира основните правила на жанра Хегел, героя в центъра на повествованието, а около него се развива действието. То протича бавно и продължително, за да се разгърне широтата на света, към която този герой се стреми. Самият свят се съсредоточава в личността на героя, изпълва я и се персонализира и легитимира в нея. Преживяванията на героя са адекватни на мащаба на света. Но, подчертава Хегел, не е възможно да се изобрази положителният герой и поради това епосът се дегероизира и обезсмисля в модерната епоха. Обезсмисля се античният епос, но се утвърждават особеностите на буржоазния, който повествува за новата личност.   

Романът като жанр и формулировките на Хегел, които и днес са валидни, поставят въпроса за това какво е мащабно изображение, как е възможно да се постигне пълнотата на битието в буржоазното общество и доколко буржоазната личност е способна да бъде цялостна. Самата модерна епоха е твърде динамична; усещането за времето в нея е, че то тече прекалено бързо и за човека е непосилно да се приспособи към скоростта му. Личността днес знае повече, дори почти всичко, за света и себе си, но дали това й дава по-широк мащаб на мисленето и дали съзнанието й за реалността е наистина адекватно на неговата същност?

Романът се мъчи да намери отговорите на тези и на другите въпроси, терзаещи  душата и ума на буржоазния човек. Затова и е толкова разнообразен той като жанр. Фрагментирането на личността е фрагментиране и на света, в който тя живее. Тя може да вижда подробностите и да навлиза в дълбините на знанието, но самото й познание е фрагментарно, специализирано, съсредоточено в отделното. Цялото остава непостижимо, тъй като науката е обявена за единствения механизъм, с който това цяло може да бъде постигнато. Ала тя е неспособна да го направи, поради немощта на човека.

Романът е организиран около живота на един главен герой. Колкото и многобройни, многопосочни и разнообразни да се сюжетните линии, всяка от които е все свързана с някакъв друг персонаж от романа, действието и проблематиката се съсредоточават и осмислят от главния персонаж. Всеки отделен герой е проекция на главния и е носител на една негова важна черта. Сюжетните линии и персонажите в тях се пресичат или вървят успоредно, но в крайна сметка се събират в един фокус. Този фокус концентрира мащаба на изобразяваното цяло и съзнанието за него у персонажите на романа.

2.

Българският роман, при цялото си своеобразие и отличителност от европейския, а дори и от руския, отговаря на типологията, формулирана от Хегел. Той се появява доста късно - едва в края на ХІХ век и е под силното влияние на романтизма, сантиментализма и авантюрния френски роман. Българският роман изразява естетическото съзнание и представата за мащаба и пълнотата на цялото на българската буржоазия. И понеже тази буржоазия се роди късно и предимно като дребен собственик, без да се е борила с аристокрацията и поради това не знаеща, че трябва по някакъв начин да й подражава, нейното съзнание е лишено от мащабни идеи. Още повече че не успя да получи онова, което желаеше по време на национално-освободителната революция. Хоризонтът й се стесни до ежедневието. Но за това пък литературата и изкуството станаха остро социални, непосредствено близки до живота и малкия човек в него.

Най-многобройното съсловие на дребния собственик определи и социалния мироглед на нацията, а чрез този мироглед и на изкуството. Вместо на аристокрацията българската буржоазия подражаваше на европейските моди, а литературата и изкуството - на модернизмите, заливащи европейската култура от края на ХІХ и началото на ХХ век. Модернизмите оказаха влияние върху литературата, тъй като съответстваха на идейните лутания и страдания на българската интелигенция от неосъществените идеали на национално-освободителната революция, заради жаждата й за социална справедливост и солидарност. Българинът страдаше, а страданието винаги иска утеха и милост, душевен лек и състрадание. Преди още да се оформи окончателно, нацията започна да се разпада, да се фрагментира и да губи мащаба на своята национална идея. Нямаше условия българският роман да се превърне в българската буржоазна епопея. Той беше по-скоро нейната епическа лирика или драма, но не и епос. Едва през втората половина на ХХ век българският роман придоби епически характер в творчеството на Димитър Талев, Георги Караславов, Димитър Димов, Емилиян Станев („Иван Кондарев”), Антон Дончев, Ивайло Петров („Хайка за вълци”). Но този характер не бе трайно проявление на жанра. Като цяло той не можа да се идентифицира изцяло според определението на Хегел, но съответстваше на българския начин на мислене и възприемане на света.

Разцветът на българския роман е наистина едва през втората половина на ХХ век. Тогава се раждат и неговите най-ярки образци след „Под игото” на Иван Вазов и „Ден последен” на Стоян Загорчинов. И тези образци са проявление на мащабно епическо мислене, световъзприемане и изображение от класически тип (Д. Талев, Д. Димов, Г. Караславов, Ем. Станев, А. Дончев, Ив. Петров). Но имаше и друг тип роман, изразяващ по-фрагментарно изображение, съсредоточено в по-кратък времеви отрязък и в личност, която не бе готова да събира в себе си света и да го преобразява. Този втори тип роман е новият епос на времето, който концентрира, а не разлива изображението; съкращава, а не разтегля романовото време, като намалява сюжетните линии и броя на героите, за да се съсредоточи изцяло върху съдбата на главния герой. Романовия жанр сякаш е по-близо до повестта и новелата, отколкото до себе си и до своя класически образец.

Главният проблем на романа е проблемът за времето и на героя в него. Колкото повече времето се усеща като все по-бързо протичащо, а героят - все по-объркан и неспособен да се нагоди към това време, да го овладее и подчини на себе си. От там и постоянните му тревоги и съмнения, раздвоения и душевни драми.

Появяват се различни форми на романовото повествование, плод на различната степен на доближаване или отдалечаване от типичното романово мислене и изображение.

Такава специфична и оригинална форма е романът на Йордан Радичков.

3.

Всичко у Йордан Радичков е своеобразно, различно от другите. Романът му - също. Това различие е концептуално и типологично. Й. Радичков създава нов тип роман, който аз наричам „пясъчен часовник”.

Първият роман на Йордан Радичков „Всички и никой” е издаден през 1975 г. Времето, когато е писан и публикуван, е важно за обяснението на особеностите, които носи. 70-те години съдържат видими и доста сериозни симптоми за упадъка на колективистичното общество, чийто изразител с първите си творби бе писателят. Сега този свят се е разложил окончателно, макар у мнозина все още да е жива амбицията да задържат този разпад и възстановят разрушеното. Но преди това да го осмислят и така да го съживят и обновят. Равносметката на извървения път става една от основните теми в българската литература от това време. Надигат се сериозни съмнения, че идеалите, за чието осъществяване са дадени и човешки жертви, и огромни усилия от цялото общество, не са постигнати. Причините се търсят навсякъде, но най-вече в недостатъчната вяра в идеала и в изкористяването му от отделни личности. Гигантските революционни преобразования поставят човека в нова ситуация, към която не е готов да навлезе и се приспособи.

Литературата много внимателно следи и адекватно изразява този сложен и драматичен процес. Тя първа почувства и предупреди още през 60-те години, че не всичко е наред, че тенденциите в колективистичното общество не са положителни и че човекът е поставен в трудна и неясна ситуация. Промениха се сюжетите, появи се нов тип герой. С Радичков българският роман търпи сериозни трансформации. По своя мащаб те са подобни на тези, които през 60-те години на ХХ век писателят извърши в жанра на разказа със сборника си „Свирепо настроение” (1965).

Времето изтича бързо и сякаш не оставя нищо след себе си. Затова романът на Радичков се мъчи не просто да го задържи, но и да го повтори макар и по друг начин, с други акценти и от друга гледна точка. Писателят сякаш обръща пясъчния часовник и времето потича отново. Вътре в чашката песъчинките са същите, но вече са се подредили по друг начин, разместили са се видимо, но незабележимо. Всяка от тях носи в себе си някакъв смисъл от живота, характеристика на героя, истина за драматичния процес. Това няма как да бъде видяно и чуто при първото „пускане” на пясъчния часовник. Писателят го обръща, за да наблюдава отново изтичането на „същото” време, но вече „в друго време” и от друго място. След като пясъкът изтече, часовникът отново може да бъде обърнат и повествованието да започне от там, където е било приключило, за да се проявят нови сюжетни линии, нови истини, нови герои.

Разбира се, наивна и невярна е илюзията, че като се обърне пясъчният часовник, времето ще потече отново по същия начин, за да се повтори - макар песъчинките да са подредени различно. Точно на тази илюзия разчита и писателят. Защото тя му позволява да разглежда случващото се по няколко пъти и всеки път да открива в него важни подробности, които могат да разбулят тайната на битието. Уж всичко е същото, но е различно. И уж всичко е различно, но е едно и също. Само пясъкът в часовника е един и същ.

Това не е ретроспекция, която би трябвало да обогати образа на героя, защото не е връщане в миналото. Пясъчният часовник не измерва изтеклото, а изтичащото време. Романът на Радичков разказва за станали събития, протекли едновременно с това, за което се разказва в момента; тези събития започват в романа или малко по-рано, или малко по-късно от главното, но вливащи се в романовия сюжет в точката, в която се пресичат различните съдби.

Този тип роман, който е характерен за Йордан Радичков, изпълва формулата на Хегел по особен начин. При него мащабът на изображението е по-скоро мащаб на художественото и социалното мислене и не е необходимо обемно повествование за бъде разказано с думи. Мисленето, а не обемът и сюжетът правят романа. Кратката форма при Радичков е в състояние да обхване благодарение на „пясъчния часовник” в не особено дълго романово време обилен житейски материал. Персонажите се проявяват не толкова в участието си в различни случки, а в размишленията си и в съучастието си в съдбата на другия. Те мислят за едно и също и в размишленията си се стремят да намерят общата истина, а не някаква „обективна истина“, която за тях е недостъпна, пък и ненужна. Пространството, в което се подвизават, е тясно, но мисълта им е широка, всеобхватна, дълбока и умна. Романите на Йордан Радичков са кратки, но вътрешният им обем е голям и побира цялото мироздание.

В романа на Йордан Радичков винаги има поне две-три гледни точки, от които се наблюдава едно и също събитие или случка. Но тези различни гледни точки са на самия повествовател, който се избира различни места, за да види отново и отново това събитие, да повтори етапите, през които то преминава, за да ги ускори или забави и в различните скорости, в които ги кара да протекат, да ги изпита по няколко пъти и провери истинността им. Така главният персонаж получава възможност и той да се види от различни гледни точки и да придобие повече знание за себе си и за хората около себе си. По този начин оглеждан светът става по-голям. А центърът, в който се намира персонажът - по-важен и по-силен фокус на ставащото във времето и пространството.

Епичността на Радичковия роман е във вътрешните му измерения, а не в обема на повествованието. Героите се поставят в сравнително малко ситуации, прокарват се малко сюжетни линии, а и броят на персонажите е ограничен. Това дава основание на критиците да обвиняват автора, че невярно определя жанра на трите си романа. Радичковите романи обаче се отличават от повестта и новелата, тъй като в тях сюжетът не се развива линейно, а чрез метода на „пясъчния часовник” те придобиват обем, какъвто кратките жанрове не могат да придобият.

4.

„Всички и никой” е първият роман на Йордан Радичков. Той е построен върху криминално-приключенски сюжет, но тази „постройка” е твърде условна и несъществена. Разследването, което Иван Мравов води на извършеното престъпление, е само подтик да се вгледа в себе си, в своята способност да отделя личното от общественото; да преценява другарите си според това, което те реално са, а не по симпатии и обич, останала от детството. За Иван Мравов дългът е всичко и той се е посветил на него изцяло. Но дългът не може да унищожи чувствата и да спре съмненията. Затова и младият милиционер си задава най-често въпроса „защо”. Приятелят му Матей е сгрешил веднъж, но не е осъзнал грешката си  и не е потърсил сили в себе си и помощ от приятелите си, за да я поправи. Полакомил се е и вече е напуснал полето на честта и достойнството. И е станал престъпник - откраднал е и е убил човек. Иван Мравов тръгва след престъплението и стига до големите проблеми, които един млад човек трябва да разреши в края на своята безгрижна младост. Но тази „безгрижна младост” е младостта и на обществото, което се изгражда. Обществото се е объркало, поддало се е на ентропията и е застрашено от хаоса. Животът отново трябва да се подреди, да се пребори с хаоса и да го победи вътре в себе си. И Иван Мравов започва да търси логиката на този хаос, за да го подчини и подреди. Но пред него се изправя висока и здрава стена от причини, произвели явления с необратим характер. Тези явления са разрушителни и в тях „обитава трагедията”.

В романа ритмично се сменят сцени на хаос и въвеждане на ред. В завършеното дело обитава самодоволството, както казва Йордан Радичков, и затова пясъчният часовник на романа отмерва ту самодоволството, ту трагедията. Накрая трагедията и самодоволството изтичат в едно празно пространство, което обезсмисля всичките усилия.

Пясъчният часовник във „Всички и никой” се обръща няколко пъти. Първият път е на противошапния пункт, когато криминалният сюжет току-що е заченат със съобщението, че е убит селянин. Тогава се завихря и суматохата с циганите, мечката и биволиците. Вътре в суматохата сюжетът ще сменя посоката, ще се насочва по лъжлива следа, после пак ще се завръща към завръзката на разгадката, за да дойдат най-накрая нещата на установеното си място. При това обръщане на часовника действието се ускорява неимоверно и до краен предел. После часовникът отново е обърнат и същото това действие ще потече по нови коловози. То пак тръгва от същата бариера, но вече започва разследването. - тогава идва ред на Матей да се включи в сюжета и да даде своя тласък на романовото действие. Часовникът ще се обърне за последен път, когато се появят фалшивите златни монети, за да станат основната улика в разкриването на престъпника.

След всяко обръщане на часовника писателят повествува за нови случки и събития, но уточнява подробности (а те се оказват и важни съставки) за вече разказани неща. Новото движение на сюжета започва малко или много преди края на предишното обръщане на пясъчния часовник, повтаря случки и реплики, изяснява недоисказани преди реплики и действието потича в зададеното му темпо.

Иван Мравов иска да забави развръзката, двоуми се дали да разкрие престъплението на своя най-добър приятел Матей, преживява силно и неутешимо истината, но няма как да се спре. Той е част от една задействана вече машина и колкото работата му е проявление на лична воля и съзнание, толкова е впрегната в неумолимата логика на тази машина, която не изпитва чувства и не се бори със съмнения.

5.

В „Прашка” по-ясно и отчетливо проличават особеностите на романа на Йордан Радичков. Тук пясъчният часовник също се обръща няколко пъти, за да се повтори донякъде вече разказаната история, но вече по друг начин и с повече подробности, за да стане ясно това, което преди се е оказало загадка. Авторът доразказва и преразказва вече известни от повествованието истории, за да ги постави в нов контекст и в този контекст да им придаде истинския смисъл. Защото героите на „Прошка” много повече и с повече умствени усилия търсят смисъла на живота и своето лично съществуване. Когато животът се обърне рязко и измени своя ход и постави човека в безизходица, все някой трябва да се появи, за да го изведе из нея, да му покаже пътя, да го посъветва и му даде кураж. Но такива хора не винаги се появяват тогава, когато най ти трябват. В такива тежки моменти се налага сам да напрегнеш усилия и сам да потърсиш посоката, по която да тръгнеш, за да излезеш из житейската пустош и намериш смисъла.

В този роман също има една слабо проявена разследваща линия в романовия разказ, въведена за да се засили напрежението в него. Тази линия се прекъсва в края на творбата, за да остави финала отворен. Защото и в живота, докато не настъпи смъртта, надеждата съществува и са възможни всякакви изходи.

Главният герой Левачето търси този изход сам, като се уповава на собствения си опит и на своя подвижен и търсещ ум. Записките в тетрадката му са размишления за живота, усилия да се проникне в обикновените неща, които за младия човек изглеждат като философски въпроси. Той сам усложнява живота, придава му мащаб, какъвто иска да придобие и в бита си, защото смята собственото си ежедневие за дребно и незначително. После учителят Апостолов ще го вкара в своя начин на мислене, ще задълбочи противоречията му, но и ще му даде практически начини за разрешаване сложностите и драмите, неизбежни за навлизащия в реалния живот младеж. Но самият Апостолов не притежава отговорите и сам живее с илюзиите на Левачко. Той има книгите и опита, но няма устоите, върху които да се опре, когато ходи по земята.

В „Прашка” е интересен начинът, по който се обръща пясъчният часовник. За разлика от „Всички и никой”, където авторът движеше действието и разменяше местата на чашките, в които се изсипва пясъкът, тук тази роля изпълняват заедно с повествователя и някои от героите. Първото обръщане е с дневника на Левачко. В този откъс Левачко разказва за учителя Апостолов, за себе си и баща си и за неговата неочаквана смърт. После ще дойде разказът на бързата кафява лисица, споделен от Левачко, но вече като повествовател на романа. Този разказ ще отвори нов контекст за съдбата на главния герой и ще го обеме в големия мащаб на природата и световните дела. Така ще се стигне до следващото обръщане на часовника, след което ще потече времето на взаимоотношенията между Левачко и учителя Апостолов. Двата свята ще се пресекат, за да създадат нова реалност, постоянно отдалечаваща се и едновременно с това приближаваща се до природата, за да търси в нея изворите на мъдрото устройство и хармонията. „Бързата кафява лисица” ще пробягва от време на време между единия и другия, за да завързва разкъсаните им връзки, но това ще става все по-трудно и по-невъзможно.

Пясъчният часовник ще се обръща още няколко пъти, за да дойде развръзката в живота на Апостолов и краят на неговите душевни терзания и усилията на ума му да слепи отломъците от собствения си свят, в който е вмъкнал и Левачко. Смъртта му ще подреди живота отново, като ще събере заедно жена му и учителя Вентов, за които неговите съмнения са малко понятни и поради това лесно разрешими. Но те (Вентов и жената на Апостолов) показват как трябва да се разрешат със своето ново семейство. Смъртта обаче ще изхвърли Левачко от пътя, по който е тръгнал заедно с Апостолов. Този път излиза от тесния и неудобен свят на ежедневния бит и отвежда в неизвестна посока. Натам тръгва и младият герой, за да се изгуби в безкрая на времето извън романа.

6.

Левачко излиза от „Прашка”, за да заживее в света на следващия Радичков роман „Ноев ковчег”, публикуван през 1988 г.

Макар и съставен от отделни новели, чиято връзка една с друга и с целостта на романа сякаш е трудно уловима, този роман е изключително сложно и дълбоко произведение на романовия жанр. И неговата епичност е в общото звучене, в единството на внушенията на всяка отделна новела, в събирането на различните гледни точки в една гледна точка върху мащаба на битието.

Струва ми се, че пряко продължение на „Прашка” е новелата „Щърков сняг”. Разбира се, връзката не е механична, най-малкото поради различията в главните герои - един млад човек и един ранен и не отлетял на юг щъркел. Но всяка отделна новела в този роман е обръщане на пясъчния часовник, разказ на история, която вече е била разказвана, но случките в нея продължават и новата започва вътре в предишната. Всички истории протичат в трюма на Ноевия ковчег.

Ноевият ковчег е метафора на живота, който извън Ковчега се разпада, но и вътре в него не е спокоен и защитен от разрушителните сили, които таи в себе си. Механизмът на изпитанието и страданието, на проверката на това, което е достойно да оцелее заради добротата и благородството, са пуснати в ход. В природата има разум и логика; в човека разумът и логиката се проявяват обаче по-рядко и не на време. Това го прави често техен рушител в природата. И когато той реши да си скове свой собствен Ноев ковчег и го насели с животинските видове, които иска да съхрани и след потопа, разбира колко е безпомощен в амбициите си надмогне себе си и престане да се смята господар на природата. Той не е господар на природата и не е състояние да й наложи своя разум и своята логика, нито своя ред и начин на живот. Той може само да я нарани и изопачи.

Съставните новели на романа са постоянно обръщане на пясъчния часовник. Когато изтече пясъкът от една чашка, авторът търси на нейното дъно някакво решение на човешките въпроси. Но разбира се не го намира. И обръща отново чашката, за да пусне пясъка да тече и след като изтече в другата чашка, да съзре на дъното й този отговор. През повечето новели ще се появява и трупът на удавника, за който се разказва в първата новела „Космически дневник, или въведение към Ноевия ковчег”. Ще се явяват и други реални и митични същества от нея. В творчеството на Йордан Радичков повторянето е знак за дълговечност и за това, че във всичките състояния, в които изпада човекът, действа един и същ закон за неговото съществуване. Само при животните е просто и ясно. Но връзките между тези новели не е толкова чрез сюжета и повтарянето на герои и епизоди, колкото чрез общата идея на романа.

Събирането на частите на цялото и възстановяването на цялото е темата на този удивителен роман. Но възможно ли е това в един свят, който не само вече се е пропукал, но и е започнал да се разпада неудържимо. Човекът се раздира от съмнения и противоречия и търси спасението в природата, понеже не го намира в себе си. В природата също не го намира, защото, влизайки в нея, я подлага на тежки изпитания и нарушава естествения й ритъм. В „Щърков сняг” човекът е добър и благороден и прави всичко по силите си, за да спаси ранения щъркел в студената зима. Но когато идва пролетта, а с нея и ятата щъркели, отлетели на юг през есента, този щъркел бива убит от тях. И това е напълно нормално и естествено, понеже по техните правила и норми не можеш да започваш от начало, ако не си бил в „топлите страни”, т. е. не си преминал очищението на огромните разстояния и в него да заслужиш правото да създадеш потомство и продължиш рода. За да си част от това цяло, трябва да си като всички: здрав, силен, енергичен, способен да се подчиняваш на законите и да се справяш сам с тегобите на живота. Пред очите на благодетеля му щъркелите убиват нещастния щъркел. Той се диви на тяхната жестокост, забравяйки, че е по-жесток от тях, защото делата му не са оправдани от тяхната логика и хармонията на живота им. Човек си служи с хитрости, с измами, насилие, докато у щъркелите всичко е просто и ясно. Срещу тази простота никой не е способен да върви.

Романът на Радичков, който аз наричам „пясъчен часовник”, е построен върху бързото действие, което тече подобно изтичането на песъчинките в часовника. Точно когато това действие достигне предела на бързината си, времето в часовника спира. А с него и действието, за да продължи едва след обръщането на чашката. Ритъмът следва последованието бърз ход - рязко спиране - бърз ход. Бърз е ходът на падащите песъчинки; тези, които са все още далеч от отверстието, само се разместват и наместват, докато дойде редът им да полетят в другата чашка. Така върви и действието в романа. Паралелно с бързия ход на живота на главния герой се наместват съдбите на другите персонажи.

И уж всичко се движи заедно с главния герой, а всъщност сюжетът е много по-богат и многостранен, а романовият свят - пълнокръвен и сложен. Мирозданието придобива завършен вид и естетически организирана форма в романа.

Типът роман на Йордан Радичков е едно от най-важните явления в българската литература от края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век.