ПРОЩЪПАЛНИК
ПРОЩЪПАЛНИК
На дъщеря ми Лидия
Столът е отрупан със предмети:
книга, шиш за плетиво, пари,
две крила на малко самолетче,
дървено чукче
и макари…
Кой ли ще хареса дъщеря ни?
Кой ли властно ще я увлече?
Книгата? /Учителка да стане?/
Самолетчето? /Не е момче…/
Може би стотинките? Чукчето?
Интересно пред какво ще спре.
Но не спира никъде детето:
без да иска, без да разбере.
Столът е отминат безразлично.
Безразлично ли? Е, може би…
А из двора - сенници, кирпичи,
пилци,
гъски,
кладенец,
върби…
Всичко в розово е разцъфтяло,
клоните ни ръсят с ален дъжд.
Дъщеря ни вече е простряла
двете си ръце… И изведнъж
облаците, във венец събрани
лягат плавно в буйните коси.
Дъще, накъде със празни длани:
подир време… кой ще те спаси?
с. Цалапица,
1959
МАНАСТИРЪТ „СВЕТИ СПАС” В СОПОТ
На Евтим Евтимов
Наричат те и Мъжки манастир.
Закътан между каменисти пазви,
ти и сега, отрекъл своя мир,
легенди и безумия разказваш.
От входа ти, извит като венец,
приведени от помисли „неверни”,
поемат в своя вечен път и днес
мъжете на България от вчера:
клисурецът Партений - във ръка
с „Историята” нова на Паисий
/Без род и без начало? Как така?/
Къде са нашите предци? Кои са?/;
Неофит Рилски, гаснал в самота,
и Каблешков, измъчван от интриги:
покръстени навеки в любовта
с прегърнати револвери и книги;
и дяконът Викентий - още млад,
и дяконът Игнатий, сиреч Левски…
По урви и поля, от град на град,
куцукат те по своя път и днеска.
Как трябваш ни - като ориентир,
и страшно е достойно, че те има.
… Наричаме те Мъжки манастир!
… Забравям вече другото ти име.
гр. Сопот,
1975
***
Мисля си за вас, реки немирни,
оцелели в жеги и във бури:
бързате безумни през баири,
между грохнали и тъмни мури,
презглава се мятате във мрака,
запъхтени дращите по светло…
Ах, да беше ви разказал някой,
че под планините е… морето!
Кърджали,
1981
ПАМЕТНИКЪТ НА СЕДЕМТЕ ЖЕРАВИ
На различните фронтове на Отечествената война
загиват седемте братя Газданови от с. Дзуарикау,
Северна Осетия
Къде летите, жерави?… Постойте -
поспрете се до мен поне за час.
Защо напомняте ми руска тройка,
внезапно спуснала се от Кавказ?
Какво, укрили във дъха си топъл,
спотайвате във тоя тъжен впряг?
Очакваната вест от Севастопол?
От Харков? От пламтящия Райхстаг?
Или пък… многоточие от болки,
тревожен морз от мъка и любов -
оплаквате другарите от полка,
заспали с вас под тъжния покров?
Стоя под вас объркан и разбирам
как трудно е да се родиш веднъж
и колко тука, под брезите мирни,
е тежък изпитът да бъдеш… мъж.
Желая да го издържа… За „вчера”,
за днешния, за всеки следващ ден.
Аз бих могъл да бъда осми жерав,
какво - кажете - иска се от мен?
с. Дзуарикау, Северна Осетия,
1983
***
На дъщеря ми Николета
Яви се ти във циганското лято
и може би пред залеза почти,
във времето на суховей, когато
едно цветче в полето не цъфти;
когато багрите - разкошни, свежи -
помръкват в свойта суха сивота
и в нас увяхват сетните копнежи
за слънце, за летеж, за красота;
когато бавно, с мълниите горди,
във мамещия още син простор
печално стихват сетните акорди
на жизнения многогласен хор;
но в тихата и вече бяла есен
ти чудо най-вълшебно сътвори:
и вместо с тъжна лебедова песен,
с божествен химн живота ми дари.
Кърджали,
1984
***
Каква несправедливост: няма вест!
Кутията ми пощенска е празна.
А толкова вълнуващ ден е днес;
задава се такъв чаровен празник.
Познати, близки, хиляди на брой:
забравям вече имената даже.
От всички, близки и далечни, кой
приятелски две думи ще ми каже?
Да ми напомни, че във този свят
и аз с човешките неща съм дружен,
че - все още за всекиго познат -
и аз за някого… съм още нужен.
С две топли думи да ме поздрави
със нов живот през Новата година.
… Но пощенският раздавач - уви! -
и днеска, както вчера, ме подмина.
Какъв непостижим човешки грях:
света е днес надолу със главата.
… Защо се чудя ли? На кой от тях
самият аз бях поздрави изпратил?
Кърджали,
1998
КОНСЕРВАТИЗЪМ
Безкрайни пътища насред полето,
гнезда на птици във зелена ръж,
талиги - и ехтеж на колелета,
приятен ромон на затихващ дъжд…
Кое от всичко туй ни е противно?
Защо проклехме този тих уют?
Без мозък ли сме или сме наивни?
Корете ме - мислете ме за луд, -
консервативен съм: отдавна зная.
Но като селско простичко момче
по пътя ми невъзвратим към края
първичният живот ще ме влече.
Консервативен съм и пасторален.
С издраскани и мръсни колене
понасях се към всеки изгрев ален
на дръзки и на луднали коне…
Влудяват ме свирепи самолети
и дразнещи със скоростта коли,
които ни стъписват с пируети
и ни пронизват като със стрели.
Залъгват ни отколе със прогреса,
със който трябвало да сме на ти,
но земните ни радости къде са,
къде са те - най-земните мечти?
Що за прогрес насред едни ужасни
картини и видения, сред страх,
сред трупове, разкъсани на части,
сред здания, превърнати във прах?
Умираме в агония, сред ужас,
на всеки път и всеки кръстопът,
а разфасовани… кому сме нужни,
в какви одежди… да ни погребат?
Консервативен съм: отдавна зная!
Съдете ме, че все тъй съм живял,
но към последния ми дом желая
в ковчега ми да ме положат цял!
Кърджали,
2003
