Красимира Василева

МОРСКИТЕ ОБИТАТЕЛИ

Ето го най-после морето - тази сребристосиня мечта, този дълбоко пазен копнеж по свободата на детството, тази ласкава стихия, която ни приема с праисторическа благост, за да ни дари със слънцето на радостта.
Морето, спотаило толкова живот под блестящата си повърхност… Ето ги отломките от дълбинния свят - оплетените в кълбо черупки и водорасли. Тях ги забелязват предимно децата и старците - тези, които още гледат с широко отворени очи света, защото не са подвластни на суетата си, и онези, които вече са разбрали, че са само малка фибра от вселената и със страхопочитание и благодарност възприемат природата.
Черупките блестят на слънцето, мокри от обливащите ги вълни. Едно необхватно разнообразие от цветове и нюанси, един безкрай от различни форми. С огромна щедрост е работил Създателят, с гениално въображение. Какво по-голямо доказателство за Неговото съществуване от естествените явления, подчинени на строги, съвършени закони и същевременно наситени с толкова красота! Наистина, само тяхното внимателно наблюдаване може да ни направи мистици… Спомням си книгата на Никос Казандзакис “Аскетика”. При цялото ми уважение към неговия талант, не мога да възприема образа на бога, който той рисува - полуживотно, полугигант, който се бори сред кал и кръв с материята, за да я одухотвори и по този начин да одухотвори цялата вселена… Ето изповедта на автора:”Моят Бог не е премъдър.Умът му е кълбо от светлина и мрак… Препъва се, търси. Опипва надясно, връща се назад, обръща се наляво, души. Агонизира в хаоса…”
Не мога да се съглася! Не само морето, цялата земя, цялата вселена пулсира като гениално изграден механизъм. Божието съвършенство е във всичко и ако не беше Неговата светла мисъл, бихме ли имали красотата на морето, свежестта на въздуха, благодатта на живота?! Бихме ли имали дори една-единствена блестяща, преливаща от багри мидена черупка?!

ТЯЛОТО И ДУШАТА

На плажа човек е откровен, дори да не желае. Той не може да скрие тялото си зад скъпи материи и модни линии, тук е като дете. Наблюдавам телата на хората - младите с тяхната грациозност и самочувствие, възрастните с неизменните деформации и приглушено присъствие. Един неизменен ход, който накрая довежда тялото в пръстта. Душата и тялото всъщност имат противоположни посоки на развитие - с времето тя става по-богата, по-мъдра и всеобхватна, а то деградира… И си спомням “Аурата и безсмъртното тяло” от Жан Приор, който твърди, че освен физическото човек има и етерно тяло, което също е материално. Т.е.човек прилича на яйцето, като физическото тяло е черупката. И както от счупената черупка в един момент излиза пиленце, така след смъртта на физическото тяло човек продължава живота си, но в нов вид, в нови светове и по нов начин… Гледам старите хора и ме изпълва надежда. Може би защото не вярвам в смъртта на душата…

СТРЕЛА ВЪВ ВРЕМЕТО

Край морето децата са най-щастливи, макар и често навиквани и строго контролирани. Едно тригодишно момиченце, седнало голо в своя найлонов басейн, усърдно топи играчките си във водата, после ги вади на пясъка, и пак отново и отново… Съзирам в него бъдещата жена, жрицата на семейството. И не мога да не благодаря на Бога, че е дал толкова време на човешкия род да се развива и усъвършенства. Вярвам, че в това дълготърпение има голяма цел. И ние, подвластни на инстинктите си, създаваме деца така, както ловецът пуска стрелата си - далеко в бъдещето, там, където самите ние не бихме могли да достигнем. Само че тази стрела - детето- е пусната с любов. И от това няма нищо по-велико…

КУЧЕШКАТА ВЯРНОСТ

Това лято кучетата на плажа са много - достолепни колита, елегантни дакели, игриви болонки, крехки пинчери… Младеж изпитва своята немска овчарка - хвърля предмет в морето и въпреки че водата е студена, кучето послушно го изважда. А една болонка явно е драматично раздвоена - стопанинът й е в морето, а тя се страхува от вълните и яростно лае на брега, като при всяка връхлитаща вълна отскача уплашено назад. Инстинктът за самосъхранение пречи на кученцето да последва господаря си, но дългът му го дърпа напред, и ето че то се прежалва и плува навътре. Трогателни животни… Има кучета, които след смъртта на господарите си отиват на гробовете им и там умират от глад и мъка. Някои от тях дори имат паметници… Какво ги кара да постъпят така, освен любовта и предаността…
Мисля, че като цяло хората стават по-добри, дори само поради това, че и на морето не се разделят със своите любимци, а кученцата явно са щастливи от това внимание. Човекът може още много да се поучи от тяхната вярност…

БРЪМБАРЪТ

Привечер край морето има светулки, има и големи бръмбари, наречени жетвари. Един от тях пролазва към седящия до мен юноша. Казвам му на шега:”Виж какъв звяр идва към теб!”. Стреснат от думите ми, той настъпва бръмбара, който започва жаловито да бръмчи.” Това е жетвар - казвам - няма да те ухапе.” Юношата веднага дръпва крака си и ме упреква, че съм го подвела.”Не се тревожи, успокоявам го, в природата има милиони екземпляри от всеки вид, със смъртта на един не става нищо фатално.” Не е вярно, отговаря ми младежът, нали същото се отнася и за убийството на хората!” С тревога се сещам за вечерта, когато телевизорът отново ще ни покаже сблъсъци и жертви на насилие. Нима хората толкова обезумяха, че нямат разум колкото един юноша?!

ЛОВЦИТЕ

Рано сутринта плажът е почти пуст. Един мъж, облечен в тъмен водолазен костюм, навлиза в морето. Зървам голям автоматичен харпун в ръката му. Отминавам. Ловният инстинкт днес е модерно съоръжен. Осъдителното е, че този инстинкт вече не служи на човека за прехрана, а задоволява тръпката на преследването и убийството…
Малко по-нататък съзирам странна група -мъже и жени, облечени в нощници и ризи, приемат водно кръщение. Сред тях, също като в сцена от Новия Завет, има сляпа жена и сакат мъж с неестествено извити нагоре, явно схванати ръце. Тези хора също са ловци. И си спомням думите на Христос към рибарите: “Ще ви науча да ловите човешки души.” Този божествен улов обаче е свързан с бъдещето, той е онази сребърна нишка, която ни води към вярата и неумиращата човешка надежда…