ВИНА
Целува слънцето усоето на Искър,
върхари в него багрите на есен плискат.
Родино, в сърцето ми си винаги една,
но вместо обич, сега натрупваш в мен вина.
Виновна съм, че вечер в детските зеници
гнезди тъгата на простреляните птици,
че вместо силно, дръзко, полетяло ято,
прекършените им криле потъват в блато.
Виновна съм,че татковците са далеч
и скоро ще забравят българската реч,
че тук в контейнера клошарят унизен
мечти в отпадъци погребва всеки ден.
Виновна съм за жалките ни пенсии -
“държавниците” тънат в благоденствие,
а чака някъде една женица стара
сама и гладна най-последната си гара.
Виновна съм, че аз и другите търпим!
От срам дори и да не можем да заспим,
вместо да вдигнем сутрин яростна тояга,
покорно тръгваме да си печелим хляба.
