Таня Шелхорн

Там, отвъд океана, който ни разделя от Новия свят, има едно дивно райско кътче на земята - остров Барбейдос, от групата на малките Антилски острови. За първи път в живота си щях да посетя такова екзотично място, където царува вечното лято. Взех картата и за миг отлетях до Карибско море - ето го Барбейдос (или Барбадос), някъде по средата между екватора и северната тропична окръжност. Малката точица земя, която моят съпруг избра за първата ни брачна ваканция. Беше януари, снежна зима, а ние отивахме на море! За швейцарците това е нещо обикновено, но за мен беше много вълнуващо.
Ето ни най-после, след дългочасово летене над океана, настанени в хотел “CRYSTAL COVE”. Но за какъв хотел става въпрос? Това, което виждах, изобщо не отговаряше на познатото ми понятие за сграда, пък било тя и най-луксозната. Пред очите ми се откриваше едно прекрасно селище, потънало в зеленина и цветя, с ниски двуетажни сгради, построени в причудливи форми и украсени с цветовете на фантазията. Кристални плувни басейни, в които се отразяваше слънчевото небе, се провираха между очарователна аранжировка от заоблени скали и екзотична растителност. Малки бели мостчета над тях, предизвикващи романтични емоции, допълваха този чуден ансамбъл. Нашата стая се намираше в първата редица малки хотелчета, построени на самия бряг - там, където свършваше пясъчната ивица. Това беше още по-прекрасно място от целия красив хотелски кът. Сутрин, щом се събудех, дръпвах пердетата встрани, излизах на балкона, обграден с нежния цвят “пепел от роза”, и поздравявах трите палми пред мен. Те свеждаха клони и безбройните дълги, островърхи листенца свежо отвръщаха на моя утринен привет. Провирах поглед между техните високи стебла и целувах морето. Трогнато от моя жест, то развълнувано ми поднасяше своите почитания и букет от водни цветове - картина, достойна за четката на голям художник, аз не мога да я опиша. Вкусвах “дълбока порция” въздух и денят, подарен ми от Бога, започваше!
При обиколката на острова видях с очите си неща, за които бях чела в книгите или гледала по филми - хлебни плодове, обширни бананови градини, надвиснали кокосови орехи. Вълнението ми достигна своята кулминация, когато влязохме в QUEEN`S PARK - резерват, наречен “кралски”, в чест на английската кралица при нейното посещение. Виждах и се движех в истинска джунгла! Не съм и допускала, че фикусите, които ние гледаме в саксии и се хвалим с тяхната “големина”, в естествената си среда са огромни дървета. Мъжът ми се увековечи в недрата на една жива пластика от около десетина фикусови гиганти, израснали задружно на едно място. Аз сторих същото пред разлюления декор от лиани, като не пропуснах да уловя едно тънко дълго стебло.
Излязохме от другия край на този приказен свят, разположил се върху западната страна на неголемия остров (площ 430 кв. км.) и се запътихме към източната му граница. Тя е Атлантическия океан. Една педя земя, а поднася такъв разнообразен природен декор. Сега стояхме пред живописни скали, подземни пещери и скалисти брегове, в които времето и океанските вълни бяха отбелязали своите вълнения. Тук цвета на водната шир е тъмнонаситеносин.
По-късно пътувахме с подводница по морското дъно. Този приказен свят е разказан толкова завладяващо във филмите на Жак Ив Кусто, които съм гледала с възхищение. Сега възхищението ми достигна своето висше удовлетворение, защото самата аз бях потопена в този безмълвнонеизказан свят. Винаги, когато чета Псалом 103, в който цар Давид е възпял сътворението на света, аз си спомням това, което очите ми видяха - то наистина поражда благоговение в душата!
“Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро; земята е пълна с Твои произведения. А това велико и пространно море! там има безброй влечуги, малки и големи животни” (Пс. 103:24-25).
Бях взела със себе си една книга от арх. Серафим, която все още не бях прочела - за живота на св. Серафим Саровски. Два-три дни след пристигането ни започнах да я чета. Към цялото удивление от новия за мен свят, който ми разкриваше малкият остров, се прибави едно ново вълнение, породено от всяка прочетена страница. През деня вървях по пясъчната ивица и упражнявах правилото на св. Серафим, което той препоръчва на тези, които все още не могат да се молят: три пъти “Отче наш”, три пъти “Богородице Дево” и един път Символа на Вярата. Бях ги научила вече наизуст, трябваше да добия навика да ги казвам сутрин, обед и вечер. В упражняване на това правило и сто Иисусови молитви аз не усещах разстоянията, които изминавах, нито изтеклото време. Когато се връщах под чадъра, мъжът ми, леко нацупен, отбелязваше, че много съм се забавила. На тебе така ти се струва, защото не си се помръднал от мястото си, отговарях му убедително, тъй като и това мое становище беше истина.
След вечерята в ресторанта, сядахме под открито небе, слушахме оркестъра от тъмнокожи музиканти и аз правех компания на моя съпруг с един “оригинален” коктейл. С нетърпение обаче чаках момента, когато той кажеше, че желае да остане още малко навън с книгата си или пък в мъжка компания от говорещи майчиния му немски език. Ох, какво блаженство се откриваше пред мен! Връщах се бързо в нашата стая, вземах книгата за св. Серафим Саровски и сядах отвън на балкона. До мен палмите шумолят, морският плисък поражда покой в душата ми, аз отварям книгата и… небето се слива със земята, както там, в далечния хоризонт!
Един ден, поех отново покрай морския бряг, правейки обичайната си разходка. Събирах интересни камъчета, отделях ги на определени от мен места и на връщане ги взимах със себе си - като Хензел и Гретел. Така стигнах до пещерата върху морския бряг. Тук беше крайната точка от моя маршрут, след което потеглях обратно. Този ден реших да пресека тясната пясъчна ивица и да видя какво има от другата страна на издадената към морето пещерна скала. Щом прецапах леко разливащите се малки вълнички, пред очите ми застанаха двата величествени презокеански кораба - кацнали като две бели огромни птици. Бях ги виждала от по-далечно разстояние, когато пътувахме с един малък кораб към подводницата. Сега изведнъж се озовах съвсем пред тях. Реших да тръгна покрай брега и да отида колкото е възможно по-близо. Едва изминах няколко метра и скалистия бряг застана пред мен във формата на една отвесна висока стена, стъпила в морето. Този “страж” зорко бдеше над спокойствието и почивката на двата бели гиганта. На моето дръзко любопитство той безцеремонно каза: стоп! Върнах се назад и седнах върху една скала в пространството между стената-страж и пещерата. Оттук можех да разглеждам чудесно, с най-малки подробности, двата кораба. Първото нещо, което веднага грабна вниманието ми беше формата - дълъг похлупен ковчег с издадена долна челюст.
Може би и Ноевият ковчег е имал подобна форма?! мислено прозвуча в съзнанието ми въпросът, съдържащ едновременно и своя отговор. Преброих десет етажа над водната повърхност плюс палубата. Многобройните прозорци се отказах да броя - беше невъзможно. Как ли е устроен вътре? Та това е цял жилищен блок!
Някога много мечтаех да работя на такъв кораб в шоу-програмите! Спираше ме страхът от морска болест. Някои колеги, работили на кораби като вариететни артисти или музиканти, са ми разказвали, че понякога се е случвало артистичната програма да остане наполовина, че оркестърът бил и той разреден. Щом започнеха да ми описват как се движат чашите и чиниите по масите, аз вече губех равновесие. Сега, като гледах тоя масивен съд, си мислех, че може би в него не се усещат океанските вълнения.
Така унесена, хич не бях обърнала внимание, че скалата на която бях седнала, беше цялата потопена във водата. От моя унес ме изтръгна някакъв глас, който сякаш ми каза: тръгвай! Скочих и се огледах - пясъкът беше изчезнал под водата. Бързо притичах до пещерата и замръзнах на мястото си - бях уловена в капан! Приливите и отливите се редуваха толкова бързо един след друг, че едва оттеглилата се водна маса, се блъскаше отново и изпълваше цялата пещера. Стоях онемяла и не знаех какво да правя. До краката ми една тумбеста риба беше изхвърлена мъртва и вълнението хич повече не я смущаваше - стоеше си на мястото, поразлюлявана от вълните в двете посоки.
Тръгвай, ако не искаш да станеш като тая риба! - властно ми заповяда гласът. Изчаках поредния прилив и точно когато се разбиваше вътре в пещерата, си казах: сега или никога! Хукнах напред, надявайки се на големи скокове да се добера до другия край на пещерата, откъдето започваше по-широка пясъчна ивица. Само след два-три скока се намерих във времето на отлива, който смятах за по-слаб. Пясъкът властно ме теглеше навътре към морските дълбини, връщащата се вълна направо ме поваляше. Под краката ми попадаха само камънаци, някои от които ме удряха по кокалчетата. Светкавично ми мина мисълта, че ако падна назад, ставане няма - ще се нагълтам с вода и край! Хвърлих се устремено напред и застанах на “четири крака”. За да бъда още по-стабилна, прегънах “задните” крака в коленете и бързо запълзях без да обръщам внимание на циничните остри камъчета. Водата ме влаче навътре, аз се изтеглям навън. Успях малко да се отскубна - това разгневи прилива и той бясно се впусна да ме гони. Предала се изцяло на първичния инстинкт у човека, се доверих напълно на четирите мои крака, които за миг си паснаха изцяло с надвесилото се подобно тям тяло. Вече бях вън от опастност и разгневената водна злоба само ме блъсна в седалищните части, с което ми стори голямо добро - подкрепи моите отпаднали сили. Усвоила странно добре четириногоходенето, аз продължавах да се придвижвам по същия начин върху сухия пясък, докато стигнах отсрещния му край. Стоварих се по гръб и направо не знаех дали преди малко не бях сънувала преживяното. Бавно се надигнах и седнала върху безопасния пясък, извих глава към пещерата. От устата й излизаше такава пяна, че не ми остана и капка съмнение спрямо “истинското приключение”.
“Беж, Лиске, да бягаме!” казаха ми нежно четирите изранени крайника и аз ги послушах. Повече не се обърнах към побеснялото приливо-отливно безсилие. Опитваше се все още да ме уплаши, но отдясно имах вече широка спасителна площ. Отминавах с поглед моите каменни купчинки - не ми беше сега до тях. Утре ще ги взема или ще събера нови. Отдалеч видях, че мъжът ми ме търси с поглед. Този път беше направо разгневен:
- Знаеш ли, че бях започнал да се безпокоя, да не ти се е случило нещо! Тъкмо щях да тръгвам да те търся!
Той изобщо не подозираше колко близко беше до истината. Реших да премълча, защото иначе нямаше да имам мира оттук нататък. Мъжът ми отиде до бара да уталожи жаждата си (или гнева), а аз седнах умаломощена под чадъра и се загледах в ожулените си колене.
От потиснатото ми настроение ме извади гласът на един млад абориген, работещ на плажа. Питаше ме нещо на английски, сочейки колената ми. От този толкова хубав и с голямо значение език, аз знам само няколко думи. Но погледът и жестът у човека казват много повече, отколкото думите. Разбрах за какво ме питаше и красноречиво отговорих, че една “голяаама” вълна ме е съборила. Да обяснявам за приливи и отливи на английски, се изискваше повече усилие, на което не бях способна в този момент. Малкият тъмнокож красавец загрижено ме погледна и пак ми заговори на кралския език, от който разбрах “father”. Стана ми ясно, че е видял сцената с разгневения мой съпруг и го е взел за баща ми. Използваше момента, че този строг “pappy” го няма, и се беше притекал на помощ.
- No, no father! - смеех се аз. - Man!
- Man? - учудено ме погледна младият туземец. - Married?!
- Омъжена, married, yes! - сочех венчалната си халка.
- Ааа! - учудване. - Ооо! - разочарование. - Bye!
- Бай! - усмихнах се весело и мислено му казах: благодаря ти, Могли!
Този толкова непринуден разговор възвърна настроението ми, от което имах нужда след понесеното изпитание. В този момент пристигна мъжът ми и аз развеселена му разказах, че са го взели за “баща ми”. Ех, език мой, враг мой! Друг “прилив” се стовари върху мен.
- Кой посмя да ме нарече father? Покажи ми го! - гневно святкаха очите на оскърбения мой съпруг.
Разликата във възрастта ни е неголяма и то в негова полза, а сега да го вземат за мой “папи” беше прекалено. Опитах се да загладя сторената от мен нетактичност и му обясних, че малкият говореше с голямо уважение за “мнимия ми баща”, защото го гледа по цял ден да чете книга под чадъра. Лицето му никой не е видял отблизо. Този аргумент прозвуча убедително и мъжът ми тръгна победоносно към морето. Енергично се хвърли върху му и порейки различносинята повърхност, доказваше своята младост и сила. Когато се превърна в малка точица сред вълните, си поех най-после дъх и се протегнах под слънчевите лъчи.

Предстоеше ми още едно изпитание през двете седмици прекарани на остров Барбейдос. Между различните атракции за туристи, имаше и риболов в открито море с малък риболовен кораб. Един тур включваше четирима човека, като най-често това бяха две двойки. Ние се случихме с едно семейство англичани. Аз лично не бях много ентусиазирана от това развлечение, защото на мен ми прилошава само като гледам вълните. Но как мога да откажа една такава силна емоция за моя мъж! Той много страдаше, че през живота си не е уловил нито една рибка. Докато всички негови приятели още от детство се радвали на своя улов, на неговата въдица освен някоя жаба или водорасло, друго не се закачало.
Хайде, съгласна съм, ще издържа, отвърнах на питащия му поглед, докато организаторът на това мероприятие чакаше отговор. За моя беда, в определения за риболов следобед, морето беше силно развълнувано. Явно таеше някакво чувство към мен! Потеглихме, настанени четиримата на палубата, с трима души екипаж. Предложено ни беше да се полюбуваме отвисоко на морската шир, преди да встъпим в действие. То щеше да бъде в открито диво море. Островът остана далече зад нас, после изчезна напълно и ние, седем човека на брой, понесени от риболовния плавателен съд, останахме потопени в синева. Дори само за това изживяване си струваше да не отказвам своето участие. Бяхме навлезли в Атлантическия океан - капитанът обясни, че се движим в ивица с дълбочина от двеста до две хиляди метра. В момента бяхме на около хиляда метра. Английското семейство и моята “половинка” бяха заели местата си отдавна, аз стоях сама на палубата и все повече се вкаменявах. Не можех и пръста си да помръдна. Почувствах, че започна да ми притъмнява… причернява… добре, че в този момент дойде мъжът ми! Опитвах се да поддържам бодър дух, но бледия цвят на лицето ми беше веднага забелязан. Попитах как върви риболова?
- Англичанинът улови една найлонова торбичка пълна с вода. Доста труд положи, докато я извади!
В шеговития тон долових и доста безпокойство, да не му се случи същото. То е по-срамно, отколкото уловен треволяк в една рекичка. Сега трябваше на всяка цена да сляза долу, защото наистина можеха да ме изгубят в дълбочината. Корабът беше заприличал на орехова черупка. Всичко се въртеше около мен. Черносинята вода се качваше на небето, то пък се провираше под нея. Докато слезна по тясната стълбичка, изразходвах и последните си силици. Всичко в мен се надигна, надвесих се над борда, мъжът ми ме държеше за кръста и аз олеквах от изхвърлените в океана килограми.
В този момент и пирати да ни бяха нападнали, и акула да се беше появила, даже корабът да почнеше да потъва! - нямаше да отреагирам. Сложиха ме на един стар диван в малката каюта и аз потънах умаломощена. Чувствах се в такова състояние, че направо проплаках: върнете ме на земята! Не съм човек, който проявява капризи, още повече в този случай, когато хората си бяха платили удоволствието. Но наистина повече не можех да издържам. Моят мъж, смутен, не знаеше какво да прави. Не можеше да предложи да се върнем, дори и да пожелаеше да заплати сумата от сто долара на англичаните (толкова струваше удоволствието). Тези хора си бяха определили този следобед за съответното развлечение.
Разбрах, че съм в ръцете на Бога - ясно, с цялото си съзнание и разум! Кинолентата се завъртя и в миг видях безбройните Божии милости проявени към мен. Изплува картината отпреди няколко дни - пещерата, бесните вълни… и аз лазя на четири крака… и после се обявявам за хладнокръвна… Отпадах все повече и повече. Чувствах, че ударите на сърцето ми стават някак по-бавни и по-тежки… започнах да “потъвам”… понечих да викам за помощ и обърнах леко глава назад. Видях моя съпруг, отдал се изцяло на риболова, стиснал въдицата и забравил всичко друго. Казах си: дано поне улови някоя рибка, след което ми се стори, че сърцето ми всеки миг може да спре. Мисля, че в това състояние отправих към моя Спасител така наречената сърдечна молитва. Вик за помощ, милост и прошка се изтръгнаха от глъбините на душата ми. Очите ми бяха затворени, нищо друго не съществуваше около мен, станах безтелесна и имах чувството, че стоя в пространството!
В този момент някой се приближи до мен и започна да ми вее над лицето, без да каже дума. Помислих, че това е тъмнокожият мъж от екипажа, който стоеше долу с нас. Трогнах се от неговия жест, но не можех да отворя очите си - леко кимнах с глава и се насилих да се усмихна. Прохладата, която чувствах, започна някак да ме освежава. Постепенно чувство на бодрост като че ли пропълзя по цялото ми тяло и сърцето ми започна да тупти по-леко. Все още не можех да отворя очи - може би от слабост или защото така се чувствах по-добре! Нежни пръски вода се поръсиха по лицето ми, след това по краката и ръцете. Това беше наистина много затрогващо от страна на този човек, не можех да стоя повече със затворени очи, трябваше да му благодаря. Отворих очите си и с почуда видях, че няма никой при мен. Извих главата си назад - тримата “рибари” бяха по местата си, англичанката пушеше цигара, преметнала крак върху крак, а чернокожият отваряше в момента бутилка бира. Погледнах към капандурата встрани и си спомних, че я отвориха още когато легнах на дивана, защото казах, че много мирише на цигари. Ясно, че полъха и пръските вода бяха дошли оттам. Едва си помислих това и в същия миг се сетих, че толкова време лежах, без да усетя нито полъх от вятър, нито морска вода. Освен това, веенето беше съсредоточено най-вече върху лицето ми, сякаш някой размахваше над мен… крила!… Да, това е бил той… моят Ангел-пазител…!
Най-после проблесна в съзнанието ми тази мисъл и разбрах, че вече се чувствам по-добре, че от “потъването” не можеха да ме извадят пръски вода и веене с вестник от човек. Лежах на дивана без да мърдам, но сега друга “слабост” се разливаше в мен, която беше толкова приятна и успокояваща. Сега знаех кой е бил над мен и какво се беше случило! Знаех само аз и Бог!
В този момент дойде при мен черният мъж, развълнувано повтаряше: “Камера, камера… кам фиш…” Разбрах, че иска фотоапарата и че се е закачила най-после риба. Бръкнах в чантата до себе си и му подадох моя фотоапарат. Обърнах главата си и в лежащо положение започнах да наблюдавам какво става. Моят съпруг навиваше с голямо усилие макарата и поразително приличаше на буквите от неговото име - ОТТО. Беше се издул като “О” и стоеше закован върху стола като двойно “Т”. В момента нищо друго не можеше да ангажира вниманието му, освен уловилата се риба. Фотоапаратът го запечати в момент на небивало усърдие!
Изведнъж нещо грамадно се запремята, блесна под слънцето, черният барбедосянин го цапардоса с бухалката приготвена за тази цел и всичко изчезна. Отново се обърнах по посока на движението, лежах неподвижна и се чудех дали не ми се привидя нещо. Чувах оживените гласове на всички, суматохата, погледнах към тях и видях, че гласят моя мъж за снимка. Той сияеше. Подадоха му в ръцете… една неочаквано голяма красива риба. Тук повече не се сдържах, станах и леко олюлявайки се, излязох от каютата.
- Ти ли улови това чудовище!
Рибата беше най-малко метър дълга, покрита с блестящи люспи в преливащи се сребристосиньо-лилави цветове.
- Kingfish! - отговори победоносно Отто и тържествуващ позираше.
Видях в далечината нашия остров. Значи, беше уловил “кралската риба” не в големите дълбочини, които едва не ме “погълнаха”, а в по-слънчеви и тихи води. Научихме, че това е една от най-бързите риби - развива 40 км/ч и филето от нея е истински деликатес.
Вече се приближавахме към брега. Ох, един път да стъпя на здрава почва и никога повече на кораб! Въздъхнах с облекчение и скрита благодарност към този, който продължаваше да ме крепи с крилете си.
Слязохме на сушата. Отново снимки - снимаха се с рибата и англичаните, които бяха си останали с уловената найлонова торбичка. Мисля, че три-четири кораба обслужваха туристите с това развлечение. През днешния ден никой, освен мъжът ми, не беше уловил каквато и да е риба, въпреки че другите бяха влезли още по-навътре в океана. Предишния ден е имало голям улов, морето било тихо, почти без вълни. Щастливците от “нашия” кораб уловили към седем-осем риби, две-три от които били двойно по-големи от Оттовата. Той като чу това, тихо ми прошепна: “За мен тази беше достатъчна, по-голяма щеше да ме вкара мене в морето”. Щедро я подари на екипажа и оттук нататък започваше неговата “морска болест”!
Вълнението му беше толкова голямо, че коктейлите от целия бар нямаше да му стигнат. Не се успокои до момента, докато не видя готовите снимки (колко беше треперил да не се повреди филма). Аз извадих много копия от най-хубавата поза и изпратихме на всички приятели, за да го видят с кралската риба. Огорченията, понесени заради уловените жаби и водорасли в швейцарските рекички, бяха възнаградени с KINGFISH в Атлантическия океан!
Многомилостив Бог! Как ни радва, милва и избавя от беди нас, неговите непослушни непораснали деца!