Таня Шелхорн

Полунощ наближаваше и всички Кукли се вълнуваха от предстоящата среща с д-р Кристиан. Трябваше да бъдат много внимателни, защото Мартиан беше буден и можеше да забележи тяхното присъствие, а това положително би му се отразило твърде зле. Особено трудна и деликатна се оказа задачата на Берта, която доброволно се ангажира да наблюдава ситуацията, докато другите се вмъкнат в компютъра на Дарина.
Когато Вълчан даде знак от вратата, че всички са готови, тя огледа за последен път захласнатия в телевизора самотен стопанин и пошушна на Ханс, че моментът е подходящ за тяхното приземяване. Двамата спуснаха едновременно своите долни крайници и тъкмо се канеха да се присъединят към тях, Мартиан се надигна от дивана с намерение да се пораздвижи из апартамента. Берта и Ханс се спогледаха ужасени и тъкмо се чудеха как да прикрият изпънатите кадифени панталони и белите дантелени кюлоти, чакащи ги долу на пода, Шани им се притече на помощ. Той скочи върху корема на своя господар и с ласкателно мъркане го принуди да се изтегне отново в своето леговище. Мартиан не можеше да се съпротивлява на тези обаятелни котешки ласки и с удоволствие се подчини на капризите на домашния любимец, който му носеше такова успокоение. Започна да го гали по лъскавата козина и пак се загледа в телевизионния екран.
Берта и Ханс пъргаво се приземиха и с леки валсови стъпки се завъртяха към спалнята. Вълчан учтиво разтвори вратата и двамата се вмъкнаха директно в компютъра. Вълкът изръмжа доволно и като хвърли бегъл поглед към коридора, побърза да ги настигне зад тъмните кулиси.
Сега всички се бяха събрали в познатата им компютърна зала и не отделяха поглед от големия бял екран. Изведнъж се разнесоха игриви музикални звуци, плавно се завъртяха около Куклите и възторжено ги поздравиха. Те им отвърнаха с въздушни целувки, които полетяха към екрана и се разляха на малки морски вълнички по цялата му повърхност. От дълбочината изплува портретът на д-р Кристиан, обкръжен от трептящи сребристи кръгове. Радостни усмивки засияха по лицата на всички и те се втурнаха напред с разтуптени сърца.
– Д-р Кристиан, мили д-р Кристиан! – развикаха се до един и махаха неспирно с ръце.
– Здравейте, приятели! – кимаше усмихнат портретът и спираше погледа си върху всеки поотделно. – Ето ни отново заедно след успешното изпълнение на поредните задачи от нашия план. Браво на всички вас! – И д-р Кристиан заръкопляска с възхищение, което се предаде на цялата негова компания – в залата се разнесоха бурни аплодисменти и емоционални възгласи. Когато радостната възбуда поутихна, отново прозвуча гласът, който ги милваше със своята топлина: – Както ви бях обещал, дойде време пак да посетим нашия любим LITTLE BIG CITY! – Д-р Кристиан не можа да продължи, защото емоционалното състояние на всички достигна до своята кулминация и целият екран се разлюля от вибриращото настроение.
– LITTLE BIG CITY! LITTLE BIG CITY! – крещяха с пълни гърла щастливите Кукли и нямаха търпение да полетят в звездната нощ.
– Но преди това искам да ви запозная с Професора! – разнесе се гласът на д-р Кристиан, надвиквайки шума от небивалото оживление. – Неговите лекции ще бъдат твърде интересни и полезни за вас! – Всички застинаха с отворени уста и недоумяваха за кого се отнасят тези думи. – Преди да посетим цюрихските нощни заведения, в които работихте дълго време с Дарина – тихо и много интригуващо заговори д-р Кристиан, – ни са нужни някои важни обяснения, които ще ни помогнат в следващите наши планове. – Изгледа изпитателно своите чудни приятели и добави: – А най-полезните неща можем да научим единствено от Професора!
– Къде е той? – с видимо вълнение попита Берта, но преди да получи отговор, нещо профуча като вихър през цялата зала и се спря пред екрана, отдясно на д-р Кристиан. Блесна светлина, от която излетя кафяво зимно палто, и пред очите на смаяните Кукли се появи един господин с големи мустаци и дълга щръкнала коса. – О! – извика Берта, – но това е господин Айн…
– …шт! – повдигна се на пръсти странният господин и премигна красноречиво: – …айн…! – Облещи се комично и дръпна мустака си нагоре. С артистичен жест се завъртя назад и като фокусник извади от ръката си жълто светлинно кълбо, което веднага се трансформира в електрическа крушка и кацна над главата му. Прегърна лактите на двете си ръце и се вгледа изпитателно в своята аудитория. После започна да се клати напред-назад, сякаш беше яхнал детско дървено конче, да потропва нетърпеливо с левия крак, подпрял глава върху дясната си длан, да почесва съсредоточено брадата си, поглеждайки ту наляво, ту надясно. Всички го гледаха като хипнотизирани и не можеха дума да обелят. – У-ууу! – махна им с ръка непознатият и тръсна глава.
– Да получиш помощ е относително просто нещо – прозя се той широко и се почеса по брадата, – щракни върху мене и готово! – и потропа върху една табела появила се върху белия екран. – Моето име е Професора! Работя със скоростта на светлината! Възползвайте се от силата на моя дух и спестете време и енергия! – И отново се ококори срещу всички, очаквайки техните въпроси. – Ало! Мога ли да ви помогна с нещо във вашата работа? – Тъй като никой не смееше да проговори, г-н Професора извади един будилник и завъртя пръст по циферблата, с което искаше да им покаже, че времето тече.
Куклите погледнаха умолително към д-р Кристиан, но той беше застинал в рамката на своя портрет, загледан в една невидима точка пред себе си. Разбраха, че трябва да се справят сами и това беше тяхната нова задача. Спогледаха се помежду си и безмълвно дадоха думата на Берта – както винаги, тя беше единствената, която не губеше кураж и в най-трудните моменти. Берта беше напрегнала цялото си съзнание и се мъчеше да си припомни нещо от това, което Дарина четеше и преповтаряше на глас.
– Трудно ли е да вземеш един завой или е съвсем невъзможно? – обърна се тя към Професора, като се стараеше да изглежда компетентна по въпроса.
– Имате предвид главната линия, която ни отвежда от миналото в бъдещето? – усмихна се той и косите му щръкнаха от удоволствие.
– Точно така! – окопити се Берта и машинално изрече: – Може ли времето да вземе една съседна релса, която обрисува обратен завой? – И сама се възхити на себе си от добре заучената фраза.
– Времето като железопътни релси! – многозначително изрече Професора и невидима ръка начерта върху екрана една дълга червена железопътна линия. От двете й страни се появиха други две линии, които излизаха от главната релса и като правеха по един завой назад, отново се вливаха в нея. Три локомотивчета, изпускайки кълбета черен дим, се плъзнаха в различни посоки, направлявани от оранжеви, лилави и червени стрелки.
– Какво е Времето? – важно заговори Професора, въртейки очите си в кръглите бели орбити. – Дали то е един главен релсов път, който води само в едно направление, а именно в бъдещето, или може на един завой да се обърне назад и при една лежаща назад железопътна стрелка, отново да достигне главния релсов път?
Всички се загледаха в нарисуваната картина и не можеха да се начудят как тази дълга червена релса, по която едното локомотивче се движеше напред, не свършва. От нея сякаш извираха другите две релси, в сив и тютюнево-златист цвят, по които се движеха другите две локомотивчета в обратна посока. При завоите лежаха извити дебели стрелки и току променяха посоката на движението, тъй че понякога беше трудно да се разбере дали се движат три локомотивчета или само едно, което оставя своето отражение в съседните две релси. Куклите бяха във възторг от вълшебния спектакъл и бурно заръкопляскаха на първата лекция изнесена от господин Професора. Той им махна шеговито с ръка и се задруса нетърпеливо.
– Какво е Времето? – твърде прочувствено прозвуча този път въпросът. – Дали това е вечният поток, който ни отнася като нашите сънища, или е един релсов път? Може би съдържа завои и отчаяния, така че хората да продължат напред или да слязат на близката гара и да се върнат обратно! Всеки един от нас се пита: какво е времето, как започва и накъде ни отвежда?
Професорът застана разкрачен, със скръстени зад гърба си ръце, и се вторачи изпитателно в своята публика. Попремига няколко пъти и сведе поглед надолу. Остана така замислен, сякаш беше отпътувал някъде надалеч. Никой не смееше да помръдне, от страх да не наруши неговия вътрешен мир, но Мануел и Нани не можеха повече да издържат при вида на тези палави локомотивчета и се отскубнаха от обятията на Хари.
– Времето е релсов път! То се движи и напред, и назад! – весело се развикаха те и Професора се стресна.
– Браво! Браво! – разсмя се той. – И аз така мисля, за разлика от един мой стар приятел… хм… – поизкашля се и енергично добави: – Моята теория, която чрез голямо число експерименти е потвърдена, показва, че времето и пространството са неразривно свързани. – И като прокара пръст по нарисуваният релсов път отсече: – Не може да се изкриви пространството, без да се включи в него времето. Следователно… до известна степен… хм, тъй да се каже, времето има също форма! – Изгледа всички един след друг и потропвайки с крак отчетливо изрече: – Да се опитаме да облечем Времето в неговите разнообразни форми! – и кихна толкова силно, че потъна назад в екрана. Той се огъна като еластична мрежа и неговата повърхност се изкриви от тежестта на падналото тяло. От джобовете на Професора се разпиляха метални топчета, които се затъркаляха около него като малки планети в гравитационното поле на една масивна звезда.

След като се полюля в своята небесна люлка, г-н Професора скочи енергично и с ритмично потропващи крачки застана отново на мястото си. Погледна набързо в своя тефтер, почеса се зад ухото и с един замах опъна изкривената повърхност на екрана. Събра очите си в основата на носа и почуквайки с молив по челото промърмори:
– Нищото е по-голяма загадка от времето и пространството… – разпери пухкавите си мустаци като ветрило и допълни: – …и въпреки всичко не ми е кахър… даже и една мисъл не прахосвам за него! – Премигна три пъти и изстреля своя провокиращ аргумент: – Нищото не съществува! – Тръсна силно бялата си грива и се поприведе напред, гледайки твърде изпитателно своите нощни посетители. Но понеже те мълчаха смутени, той се усмихна ласкаво и съвсем непринудено изрече: – Хайде да опишем едно място, намиращо се в центъра на… никъде! Съществува ли? – и спря поглед върху мистър Талиман, който подскочи от изненада.
– Ти не можеш да бъдеш никъде… това не съществува… – твърде неуверено изрече той и се обърна към Хари.
– Щом едно нещо има име, то съществува, пък макар да е нищо! – делово отвърна чернокожият продавач на банани.
– Хората мислят, че никъде не съществува, защото не могат да го назоват точно, нито пък да го посочат! – подкрепи го Мери Лу.
– Ама никъде трябва да съществува – усмихна се прелестно Ерта. – Ако ли не, то експресията – нашите чувства, преживявания, впечатления – също не съществуват!?
– Хората назовават “нищо” това, което не им харесва, но много често, то, нищото, е по-добро от тяхното прехвалено “нещо”! – прочувствено изрече Люсиен.
– Точно когато си никъде, се раждат чувствата, преживяванията, които не могат да те съпровождат в шумните места, наречени “някъде”! – тихо прошепна Сузана.
– Нищо е началото на Нещо! – възторжено разпери Розата своята корона и подаде усмихнатото си личице. – Малката невидима точица, от която започва всичко!
– Никъде, това е микрокосмоса – светът на човека! – победоносно издекламира Берта чутото от Дарина и важно добави: – Но точно тогава достигаш до някъде!
Професорът гледаше удивен тези разпалени от жар Кукли и се възхищаваше от ненаситното им любопитство, в което се криеше коренът на тяхното съществуване. Никога досега не беше чувал толкова уверени и смислени разсъждения върху подобни филосовски въпроси. Погледна усмихнат към малките Мануел и Нани, които през цялото време си играеха пред него и закачливо им подсвирна.
Маймунчето стъпи върху скъсената сянка на пода и като подрипна нагоре, радостно извика: – Нищо! – Бананчето се приближи свенливо до Професора, улови ръката му и сладко пошушна: – Нещо!
– Но и двете съществуват! – доволно изръмжа Вълчан и смигна на Лапен.
– Нищото е сянката на нещото! – наежи той своите дълги уши.
– Браво! Браво! Браво! – заповдига се г-н Професора на пети и пръсти и отбеляза една микроскопична точка върху екрана. – Можем да построим един математически модел, в който посоката на едно въображаемо време – и той изтегли една линия нагоре – да се завърта под прав ъгъл надясно и да протече в обикновеното реално време! – Сега начерта друга линия надясно и залепи две големи стрелки сочещи съответните посоки. Те разляха своите цветове, които потекоха обратно и се пресякоха в пространството. Хоризонталната линия стана открай докрай червена, а отвесната се оцвети като небесната дъга. Професорът се поотдръпна встрани и фиксирайки начертаното изображение, промърмори на себе си: – Кръстът на живота – една от формите на времето!
– Правилата на този модел – обърна се той отново към Куклите – повеляват случките във въображаемото време да зависят от случките в реалното време и обратно! – Потри доволно длани и възкликна: – Позитивни и негативни числа! – Завъртя една нула в средата и без всякакъв спомагателен уред, разпредели дължината на четирите отсечки на пет абсолютно равни части. – Историите на въображаемото време се движат по отвесната линия, а тези – на реалното време – по хоризонталната. И те, както всичко в живота, имат своите позитивни и негативни прояви! – Докато говореше, Професора изписа от двете страни на нулата числата от едно до пет, като пред тези, които бяха в долната вертикална и лявата хоризонтална отсечка, постави по един минус. – Някои могат да си помислят, че въображаемите числа са само една математическа игра, която няма нищо общо с реалния свят – продължи усмихнат той. – Кое обаче е позитивно и кое въображаемо? Съществува ли разлика в нашето мислене? – Разкърши плещите си и начерта две заоблени стрелки между позитивните и негативните истории от въображаемия и реалния свят. – Относно пространството, което има три посоки, всеки може да смени своята предпочитана посока на движение. Точно тогава въображаемото време се простира на десен прав ъгъл към реалното, проявявайки се като една четвърта пространствена посока – при това, разполагаща с един широко простиращ се спектър от възможности. В този въображаем смисъл времето има една форма!
Професорът гаврътна съдържанието на голяма порцеланова чаша, появила се незнайно откъде, обърса мустаци и като захвърли чашата зад себе си, щракна с пръсти. Бим-бам-бум! – полетяха нежни звуци към екрана и спуснаха неговата черна завеса. Пред нея се открои начертания математически модел на времето, чиито искрящи цветове заблестяха върху фона на обкръжилото го сияние. Бим-бам-бум! – долетя голяма бяла звезда и кацна в средата. Бим-бам-бум! – грейна ярко тя и се закръгли от излъчената топлина. Бим-бам-бум! – завъртя се огнената топка и по нажежената й повърхност се разляха буйните води на големия син океан. Бим-бам-бум! – изплуваха многобройни късове земя и цялото кълбо се завъртя около оста си.
Всички притаиха дъх и гледаха като омагьосани огромните вълни, които се блъскаха по бреговете на сушата, разливаха се обратно назад, издигаха се високо нагоре, но при цялата тази неспирна игра не изпускаха в пространството и капчица от себе си! А кълбото се завърташе немирно и показваше на захласнатите от почуда Кукли ту едната, ту другата си половина!
Отново се разнесоха познатите музикални звуци и по цялата топчеста повърхност, която г-н Професора нарече “планетата Земя”, се плъзнаха отвесни и хоризонтални кръгови линии, които изплетоха своята мрежа от неуловими цветове. Възхитената публика бурно заръкопляска на тези дивни метаморфози, показващи им разнообразните форми на въображаемото време!
Професорът пак щракна с пръсти и улови един къс земя. Изтегли го върху екрана и го разпери като географска карта. Сега квадратчето земя се разшири и всички познаха в него светлините на своя любим LITTLE BIG SITY! Професорът щракна върху една самотна светлинка и тя освети миниатюрна къщичка с градинка, от която излезе мъничката фигурка на един господин и се задвижи с бавни крачки. Професорът го докосна леко с връхчето на една стрелка и цялата картинка се уголеми многократно. Сега всички виждаха ясно разхождащият се господин, под чиито стъпки изпълзяха златистите конци на невидимата мрежа, обгърнаха го целия и се опитаха да го повдигнат. Мрежата се изду в долната си част от тежестта на годините и бавно започна да се разтегля нагоре. В нейната вътрешност се завъртяха прозрачни дискове с различен обхват, а в средата се движеше замисленият мъж.
– Когато се движим назад във времето, напречните разрези на нашият обратен светлинен конус достигат една максимална ширина и след това стават отново по-малки! – Професорът грабна върха на светлинната мрежа с островърхата стрелка и бавно я премести встрани от движещият се човек. – Нашето минало има формата на круша! – усмихна се той към ококорените Кукли и бръкна в джоба на широките си сини панталони. Извади една истинска круша, по чиято издута долна част тиктакаха равномерните удари на заобления циферблат, и като хвана стърчащата дръжка, я завъртя пред себе си. После я подхвърли нагоре, улови я в шепите си и когато отново разпери пръсти, тиктакащата круша беше изчезнала като по магичен начин. Професорът хвана ухото на Мануел и преди той да отреагира, крушата позвъни под носа му. – Заповядай, Мануел, подарък за тебе!
– Тпррр, та-ка-та-ка! Тпррр, та-ка-та-ка! Тпррр, та-ка-та-ка! – буйно се разскача маймунчето и радостно припна към майка си. Всички се събраха около него и не можеха да се начудят на тази оригинална играчка. Нани потропваше нетърпеливо с крачета и въртеше черните си очички към Професора.
– Я да проследим тази нощна история! – весело извика той и посочи друго местенце върху картата. След като го уголеми достатъчно, пред очите на възторжената публика се прожектира следната вълнуваща картина: едно момиче стоеше самотно върху тротоара на полуосветената улица и гледаше тъжно пред себе си. Сподавени въздишки се изтръгваха от дълбочината на неговата душа и отлитаха към небето, оставяйки тънка следа по своя път. После потъваха в звездния небосвод. Момичето вдигна глава нагоре и очите му се разшириха от изненада: от кръглия небесен купол се спускаха два златисти лъча, които се събраха заедно и целунаха неговите устни. Конусовидното пространство се изпълни с въртящи се златни плочи, от които се разнесоха спасителните звуци на радостта. Звездният небесен кръг се отрази върху тротоара и облече момичето в нетленна светлина.
– Въздишките отправени към небето – горещи и продължителни, могат да се обърнат като зареждаща душата ни енергия или радост! – тихо пошушна Професора и съзря пред себе си малкото бананче, което го гледаше настоятелно в очите. – Ах! – възкликна той, – ето подарък и за тебе, малка Нани! – и нахлупи върху заоблената бананова главичка една златиста отровърха шапчица. Нани разпери своята закачлива рокличка, радостно се завъртя около себе си и се намери в прегръдките на Хари.
В залата цареше пълна тишина. Видяното беше толкова красиво и в същото време малко тъжно! Кое беше това момиче? Къде е сега? Какво ще стане по-нататък?
– Формите на времето! – наруши мълчанието Професора и застана разкрачен със скръстени зад гърба си ръце. – Въображаемото време, което няма край, е една топка – посочи той балона на мистър Талиман, – а реалното непрестанно се разширява! – и въздъхна дълбоко, а след него и цялата аудитория. Червеният балон пое въздишките на всички и като се поизду, важно се заклати в пространството. – Мисля, че днешната лекция е достатъчна, но преди да се разделим, ще ви покажа още някои епизоди, в които вие сами ще откриете въображаемото и реално време! – и щракна отново към екрана.
Една след друга се занизаха картините от човешкото ежедневие: около забързаните хора подскачаха гребените на разливащите се вълни; отраженията на собствените им тела се клатушкаха като някакво махало или пробягваха по виещите се наоколо серпантини; преследваха ги дълги червени ленти, гърчещи се като змии, а други – насъскано-сини – се насочваха стремително срещу тях. Около седящите в заведенията хора се преплитаха тънки китарени струни, осукваха се на осмици или се къдреха като пружинени спирали. От фунията на грамофона изхвърчаха невидими частици и със своите овални или ръбести форми се прицеляха в човешките глави. Прожекторите се споглеждаха с прозорците и огледалата и пресичаха реда на мисленето – въображението и реалността разменяха постоянно своите места!
Електрическата крушка светна над главата на Професора и разливащата се жълта светлина пренесе разперената географска карта в гънките на земното кълбо. То се завъртя шеметно надясно и от разширяващите се морски вълни изклокочиха нестихващите звуци на времето. Те се плъзнаха по земната повърхност и я покриха със звезден небосвод. Под него грейнаха светлините на LITTLE BIG SITY!
– Надявам се, че моята лекция ще ви бъде полезна във вашите бъдещи планове! – завъртя очите си Професора и с вдигнат показалец тайнствено изрече: – За хората много от тези неща са невидими и опасни, но за вас – Куклите – са напълно възможни! – Грабна светещата крушка и под акомпанимента на един музикален тон я скри в шепите си. Весело помаха с ръка и като изтегли за последен път мустака си, огледа всички един по един и усмихнато изрече: – Желая ви много успехи! До нови срещи! – след което кихна силно и с разперени ръце потъна в синьо-белия екран. Той раздвижи своята невидима еластична мрежа и от дълбоките му пластове изплува портретът на д-р Кристиан.
– Д-р Кристиан! Д-р Кристиан! – развикаха се развълнуваните Кукли, които не бяха успели да се сбогуват с Професора – той изчезна така шеметно, както се беше появил.
– Браво на всички! – усмихна се д-р Кристиан. – Вие спечелихте завинаги сърцето на Професора! Той е просто възхитен от вас! Браво! – Помилва ги нежно с погледа си и тихо пошушна: – До утре, точно в полунощ!