Тодор Харманджиев

ПРЕД ЖЪТВА

Сякаш жълти невидими конници тук са преминали
през нощта и препускали буйно, без отдих, без път,
те с копитата жълта жарава в браздите разринали -
и узрели, и жълти, оклюмнали нивите спят.

Излетялото слънце запали широките пропасти,
в сини люлки небето се люшка докрай света.
И на слънце лежат тук и там из стърнищата проснати
тежки снопи - опити от знойния дъх на пръстта.

Набозали се с буйните жълти огньове на слънцето,
класовете са свели опърлени слепи очи,
и колите вървят, и колите, из пътя заскърцали,
возят тежката мъка. И знойната жътва бръмчи.

Нейде в жадната пръст са потънали жълтите конници,
а на изгрев запалени, техните ясли горят.
Тежки снопи лежат. И земята гори като подница.
И узрели, и жълти, оклюмнали нивите спят.

20-те г.

ГОСТИ

Над комините в утрото бели крила
долетелите щъркели склопиха
и над калните, в сън потопени села
затръбиха със огнени човки.

Над комините лъхнаха бели крила
и угаснаха всички огнища;
лек ветрец долетя от гори и поля,
и дълбоко, и жадно се диша.

ЗИМЕН СЪН

1.

Белее в мен една безбрежна зима,
вали снегът - безшумен, чист и бял -
като живот, навеки отцъфтял
през глухи и мъчителни години.

Небето става сякаш все по-ниско.
Аз търся топла дружеска ръка
и виждам колко сам съм и сега
сред толкова приятели и близки.

2.

През пушеците на градът
във здрачен ранен час да ида
та,. дето чист вали снегът -
зад хълмовете във горите.

И в някоя долина сам
да легна, скрит от ветровете,
и да заспя за дълго там
с поляните и лесовете.

Завинаги да се простя
със всички разочарования
и в тишината да проспя
последното си отчаяние.

И заедно с цветята нов
из снеговете да изникна,
препълнен със една любов,
каквато не е носил никой.

3.

Не капе цвят - това е зима,
засипва ме сега снегът,
в мен тихо и неудържимо
нахлува с вечерта сънят.

И аз сънувам в тая вечер
как зимата над мен реве,
през ветровете отдалече -
със непознати гласове.

4.

Животът ми тече сега
като вода под ледовете,
където силната река
напразно блъска бреговете.

Във жив и неспокоен сън
дочувам - някой шепне светъл,
че има път оттук навън -
там към света - през бреговете.

И топла, неизвестна мощ
разпалва ме - и зад стената
сънувам в пролетната нощ
светкавици в далечината.

Като ласкаеща ръка
усещам топъл лъх в лицето
и знам, че слънцето сега
със гръм протрошва ледовете.

Гърмят и падат брегове -
отекват някъде далече,
светът със ясен глас зове
и знам, че ще се съмне вече.

5.

Огромната тъга с нощта
събаря се като лавина,
зад хоризонтната черта
ечат нечувани години.

И сякаш аз се раждам пак,
сега съм се събудил вече.
Във утринния полумрак
се чува песен отдалече.

И знам - това е пак светът
и него в тъмното дочувам,
и знам - това е първи път,
и знам, че вече не сънувам.

ВИТОША ЗИМЕ

Из тъмните потайност наяве
излязъл е на видело лесът
и мълчалив, огромен, се изправя,
като светилници в деня стърчат

дървета сред магия от дантели -
в покой, във мрежеста виделина,
и виждаш ти, че те са много бели
от сняг, от сънища, от тишина.

И струва ти се, че от небесата
се е насипала спокойно тук
със тоя пухкав сняг и тишината,
за да приспи за дълго всеки звук.

Във тоя сън на снежните дантели,
във бялата прозрачна самота
и твойте мисли сякаш стават бели,
и въздуха със свойта чистота.

И ти разбираш, че си тук единствен
с дърветата, дантелите, снегът
и колко е тържествен и таинствен
във бялото безмълвие лесът!

Заничаш в дъното на тишината
и като че се приобщаваш ти
с дантеленото тайнство на гората,
с притихналите нейни самоти.

Блуждае вятърът сред дървесата,
безшумно лута се и криволи
и дири свойте сънища в гората,
загубени през нощните мъгли.

ПЛАДНЕШКА ЖЕГА

Заспали са дори и ветровете
и въздухът като че ли горчи.
И гледат слънчогледите в полето
със жълти омагьосани очи.

Във тайнството на жълтата магия
бълнуват нивите и тежко спят.
Сънят във летните недра се крие.
Денят дъхти със свойта жарка плът.

На въздуха солената горчилка
се носи над стаените поля.
И топлата душа на всяка билка
витае със невидими крила.

А слънцето припича и от него
топи се пладнешката тишина.
Извира от земята жълта жега,
трепти миражната далечина.

Покой. И небеса - от зноя бледи.
И суха, стихнала синевина.
И ореол на зрели слънчогледи.
Миражна, треперлива мараня.

ВЪВ ЛЮЛКИТЕ НА СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ

Във люлките на слънчогледите
врабците хитро се таят,
нащрек и крадешком поглежда те,
озобват питите, кълват.

А наближиш ли ги - и във ято те
избухват и се разхвърчат.
Тежи в полята жълто лятото
и жълти питите тежат.

ПРИПИЧА СИЛНО СЛЪНЦЕ НА ОТКРИТО

Припича силно слънце на открито.
И нещо мълчаливо те зове
натам, където се таят в горите
зелените прохладни ветрове.

Като опиянени класовете,
със жега набозали се, тежат.
И нажежено е дори небето,
дори листата като че пламтят.

Притихнали поля под жарко пладне.
Приспивна тишина и тежък зной.
И как душата и плътта са жадни
от жегата и жълтия покой!

А лятото из нивите блуждае.
Къде изчезват сините криле?
В оранжевата пладнешка омая
притихнало е цялото поле.

Изправените едри слънчогледи,
захласнати от жълта светлина,
в далечината неподвижно гледат.
Нивята спят във знойна тишина.

Припича силно слънце на открито.
Далечен глас примамливо зове
натам, където се таят в горите
зелените безшумни ветрове.

ГЪЛЪБИ

Аз от момчешко време още
ги помня в нашето небе,
след много зимни дни и нощи
това за всички празник бе.

Излитаха в небето с плясък
и губеха се дълго там,
загребваха с крилата блясък,
що горе диреха - не знам.

И мислех си, че из небето
кръстосват те из утринта
да се заглеждат там, отдето
ще се покаже пролетта.

Те втурваха се надалече,
зад най-далечната черта -
дали я забелязват вече,
дали не се задава тя?

Къде са те отдалечават?
Дали я срещат в тоя час?
Дали не ще я придружават
оттам навред и чак до нас?

КОС

Поточе през зелената ливада
шурти между копринена трева.
Шурти, шуми прозрачната прохлада -
отгоре в миг изправя кос глава.

Разсъмнало е. Утринта е синя
със своите огромни небеса.
А косът чисти свойта перушина
в зеленина и сребърна роса.

Превръща със крилата си веднага
водата във роса, росата - в прах.
Личи си, виждаш колко му е драго -
той пъргаво се къпе цял във тях.

Самозабрава, унес, бодър плясък.
И ненаситна в утрото игра.
Така разпръсква и вода, и блясък -
във тях изплаква своите пера.

Играта му изглежда ти омайна,
така си изживява радостта,
той иска тя да бъде дълготрайна,
не както е росата в утринта.

С крилата си разсейва свойта младост -
и от вода и слънце - светъл прах.
Перата стават чисти като радост -
прашинка не останала по тях.

Разсъмнало е. Утринта е синя.
А косът - пощурял от ведрина -
измива свойта черна перушина
обилно в синята виделина.

ГОЛИ ДЪРВЕТА

Река, край нея тук-таме дървета,
изправили се до самия бряг,
високо, на открито сред полето.
Подухва тихо синият южняк.

И сякаш всякое от тях излага
на вятъра и слънцето снага.
Така от топлината му е драго,
и на зората радва се така.

Съблекли се, високи, дървесата
на слънце голи в утрото стоят,
те сякаш сенките си по тревата
са разпрострели - за да ги сушат.

ИЗМАМНИ ГОРСКИ САМОТИ

Планински дебри, гъсталак,
със раница на гръб минавам.
Тук-там във горския листак
като че някой се подава.

Измамни горски самоти!
След миг измамата откриваш.
Но все пак неусетно тя
към непознатото отиваш.

В зелени сенчести недра
по непознатата пътека
пристъпвам в гъстата гора
и стъпките се чуват леко.

Къде съм се замислил аз?
И за къде вървя - не зная.
Не търся нищо в тоя час -
нито началото, ни края.

В ЗЕЛЕНИТЕ НЕДРА

Във лятната прохлада на клонака,
сред гъстите разперени листа,
сее стаил в зелено светъл мрака
във тихите закътани места.

Тук е зелена и здрачевината
във дъното на всеки сенчест кът.
Във пладнешкия час на самотата
потайно гъсталаците мълчат.

Потръпваш от това, че си самичък
сред дъбовата жива тишина.
Където да погледнеш - виждаш всичко
в зелена тайнствена виделина.

КРАЙ ЕЗЕРОТО

Край езерото дървесата
полунаведени стоят,
те сякаш пазят на водата
спокойствието и сънят.

То сбрало е от планините
вода, прохлада, тишина
и син покой във дълбините,
и сребърна здрачевина.

Във твоята душа събрала
небесната синевина,
водата сякаш е заспала
във тая чиста тишина.

В съня си кротко се люлее
като в прозрачна люлка тя.
И дървесата бдят над нея,
над светлата й чистота.

Ветрецът сенките им клати,
те розови трептят едва.
От рози ли са им леглата!
Магия, сън ли е това?

БРАТ НА ЛЕСОВЕТЕ

Пристъпвам тихо, изморен,
под клоните на дървесата.
И виждам изведнъж пред мен
до дънер - извор във гората.

И аз разбирам чак сега,
че съм отдавна много жаден,
изтривам устни със ръка
да се напия със наслада.

И аз - на лесовете брат -
за малко в него се оглеждам
и вдъхвам ведрия му хлад,
и коленичил, се навеждам.

И със изпръхнали уста
целувам искрено водата,
в прозрачната й чистота
оглеждам си дори душата.

Във живата й хладина
усещам светлата й сладост,
пречистата й бистрина
и нейната предвечна младост.

ОБЛАЦИ

Във пладнешката жега лете
най-благодатен в сънят
и тихо е зад върховете,
където облаците спят.

Те спят, изпълнени със здраве,
титански сън на тишина,
но нещо тежко изтрещява
в огромната далечина.

Те бодро се събуждат, стават
и тръгват, за къде ли пак?
Какво ще имат те да правят
из хладния небесен мрак?

Светкавица небето пали,
раздира всички широти.
И тъмната въздушна хала,
задъхана от гръм, лети.

Издухва жегата в простора
със хлад и трясък наведнъж.
И пълни облаци отгоре
тежат от пламъци и дъжд.

Отвред събират се гръмливо
на тъмни сборища стада.
И по земята се излива
порой от трясък и вода.

ВЕЧЕРНОТО ВЪЗДУШНО ЗЛАТО

Подухва, клони шумолят
и сенките си дървесата
люлеят, за да ги приспят
във тази люлка на водата.

Това е вече вечерта
и неусетно се здрачава,
душата си раздава тя
и сякаш нищо не остава.

Остава може би мигът,
когато слънцето угасва
и сенките ще отлетят
отвъд познатите пространства.

Но нека с тях не отлети
вечерното въздушно злато
и мълком радвай му се ти,
душа, със изгреви богата.

И със душата, и с плътта
усещаш го - и то не гасне,
от светли мисли и в нощта
нещата ти изглеждат ясни.

ЕСЕННА УТРИН

Дърветата - по-тънки, по-високи -
пламтят със свойта жива пъстрота.
Открито е на всичките посоки,
докрай света е ясна утринта.

Ечи - като че някой във гората
извил е шепата си на тръба.
И ти се чудиш, гледаш по листата
на златото богата везба.

Навред невидим вятърът минава,
със листопадни лаври увенчан,
и себе си, и тях навред раздава
със шепот - на въздишки разпилян.

ТРЕВОГА В УТРОТО

Вървиш и гледаш удивен
как всички телеграфни жици
са почернели в тоя ден
от лястовичите редици.

Тревога в утрото. Тъга.
Ще почернее и простора.
По гласовете им сега
разбра, че заминават скоро.

Сега не си ли мислиш ти,
че някой ден от тия жици
и есента ще отлети
като огромна златна птица.

БЕЗШУМНО ШУМАТА ГОРИ

Безшумно шумата гори.
Пожар от хиляди огнища
обзел е всичките гори,
горят, а не изгарят нищо.

Из тия пъстри широти
не може нищо да е скрито.
И нищо ли не чуваш ти
в мълчанието на горите?

Горят насипани листа
във жълти есенни огнища,
гори на клада есента,
но не остават пепелища.

ЖИВОТ ОТ ДЕТСТВО САМО

Сега е нова пролет в парка:
навред в алеите - цветя,
и весели игриви шарки,
и чиста жива пъстрота.

Цветята - палавници вече,
с развеселени личица,
ти махат шапки отдалече
като зарадвани деца.

Живот - от детство само - слава,
която бързо се мени
и неусетно преминава
във няколко красиви дни.