ИЗ „ПРИБОЙ. ИЗБРАНА ЛИРИКА” (1976)

Николай Антонов

МИГ

Не е възможна радостна раздяла със България!
Проклета е посоката, която й обръща гръб…
Ако я нямаше България,
би имало две полушария,
затварящи една планета скръб.

Животът ни приличал би на тягостно изгнание:
подхвърляни от бряг на бряг, от мъка към печал,
кой би ни дал утехата за победоносни разстояния?
И радостта на подвига кой би ни дал?

О, ние всичките посоки на света познаваме!
Пребродили сме цялата земя!
Та казвам ви: най-хубавият миг на всяко плаване
е връщането у дома -
когато океани и моря зад нас се плискат -
и като изгрев над утихналото ширине
въздига се брегът, където ни се иска
по ботевски да падаме на колене!

1961-1964


ИСТИНСКИЯТ ЦЯТ НА ОКЕАНА

Познаваш ли цвета на океана?
Той може би е син? Или зелен?
Или пък сив - отливка от стомана?

Да, може би… Но идва ден -
внезапно океанът побелява,
от бурята до дъно разоран!

Едва тогава той е океан!

Но със жестока смърт си отмъщава
на онзи, който бял го е видял!

Повярвай: бял е!… Но не пожелавай
да видиш океана побелял!

1964
На триста мили от Цейлон


КЪМ ПРИСТАНИЩАТА

Пристанища - позорът на морето!
Озлочестена със покой вода -
в съседство със пространството, което
от край до край е само свобода!

Ах, белият гръбнак на вълнолома
разделя всъщност две съдби:
тук свободата е размътен спомен.
Тук водораслен сън водата спи
и робски плакне бортове ръждиви -
дорде отвън, в безкрайни ширини,
вълните се надигат - живи,
умират и възкръсват във вълни!

1964


НЕЩАСТИЕ

Нещастие за камъка! Нордкап!
Единствен сред бушуващи вълни!
От страшни далнини и ширини
връхлитат тук във своя пристъп сляп!
Все тук,
все тук си хвърлят яростта!
Ни миг не стихва тук гневът им бял!

Нордкап… Не си ли го видял?
Тогаз не говори за самота!

1961


НЕПРИМИРИМОСТ

Не вярвайте на океана!

Когато ни търпи дори,
дълбоко в него ври закана
и мъст честолюбива ври.

Защото ний браздим надменни
простора син и величав,
но във вълните наранени
се трупа яд, нараства гняв…

И в миг - изригват урагани,
въстава океанът с бяс,
та и следа да не остане
от дързостта ни! И от нас!

1962


ТЪГА

Север.
Граница на света.
Сфинксове - гранити.
Мигът на деня.
Вечността на нощта.
Враждебността на вълните.

Сив гранит.
Сиво море.
Сивата скръб на простора.
Птица тук никога няма да спре!
Само - понякога - хора.

Смесва се облаци с мрак.
Гробищен мрак…

Но даже
за гроб да помолиш този бряг -
ще ти откаже!

1962
Нордкин


ВЕДНЪЖ…

Веднъж на сто години може би -
решава океанът да поспи…

Издъхват всички вихри свойто зло.
Водата се превръща на стъкло
и се разтваря във безкрайността
на нищото. На мрака. На нощта.

О, странно произшествие: покой
над океана да се разпростре!

Така навярно би изглеждал той,
ако ли бе способен да умре…

1962
Санта Мария де ла Крус


ПРОВЛАК

Стиснато за гърлото море.
Двата бряга с лапи го душат.
С хрип предсмъртен тук вълните мрат.
Сякаш и морето ще умре.
И кипи двубоят с грозен бяс.
Как ли ще завърши? И кога?
За морето съм спокоен аз.
Но не гарантирам за брега!

1964


НА БРЕГА

Брегът е граница. Спокойствие, дотука
достига твоята държава. А отвъд
вълните се премятат със закана глуха
и ветрове за пакост се роят…

И ти, вълнение, към моето сърце посягаш.
Нахълтай в мен! Залей ме цял! Не се боя!

Стоя с лице към бъдещето сякаш.
И с гръб към всичко минало стоя.

1960


МЪРТВА ПАЛМА СРЕД ОКЕАНА

Какъв мираж: самотна палма - права! -
по океана, сънно-стихнал, плава…

О, тя е мъртва! Палма без земя!
От див тайфун довяна тук, сама
виши чело все пак, не се превива!

… За миг повярвах, смърт, че си красива!

1963
Сиенфуегос - Ямайка


РАЗМИНАВАНЕ С ГЛЕТЧЕР

Самотната ти бяла красота
привлича като песен на сирени
с безмълвие макар… Отвесните ти линии
говорят за началото на устрем.
Какво е скрито всъщност в тебе,
гигантски плаващ мрамор?
Да приближа! Да видя! Да узная!

Ала здрависването с тебе значи смърт…

Най-подлото коварство
е туй, което се прикрива с красота!

Благоразумието заговори в мен
и падна помежду ни сянка.

На разстояние една благоразумност
държа те, гневен ръб.
Изплъзваш се от погледа ми вече.

Глетчер,
на океана вероломен зъб.

1963
Край Гренландия


ОТЛИВ

Разсърден ли на тоя бряг за равнодушието сънно -
отдръпна океанът себе си оттук -
и се оголи дъно - грозно дъно.

И заподскачаха един през друг
свадливи раци със походка страна.
Разпърпаха се рибки във агония
сред мокър камънак
(живота изтърваваш - изтървеш ли океана -
съдба достойна за глупак!)
Глави на призраци - медузи бели -
замръзваха в купчинки от желе.
И дъното решило бе да се разстели
като след бой - поле.

И връхлетяха чайки-мародери
с ликуващ грак, със писък настървен.
О, пир на слабите! Сърцето ми трепери…
(Любов, не си отивай никога от мен!)

…Така, дорде от необятността направо
не се завърне океанът пак:
презрително, спокойно, величаво
изми срама на този бряг!

1964
Южна Англия


ПРИЛИВ

И ето - океанът се завръща
със шумно дишане и бял кипеж
като стопанин в свойта къща,
плячкосвана от птича гмеж -
и в пролетния плисък на водата
брегът се дави, занемял,
и мре скоропостижно грозотата
в леговището си от кал.
На местопрестъплението хванат,
загива хаосът презрян…

Помни: щом тук е властвал океанът,
тук винаги ще властва океан!

1963
Ню Кясъл


***
От всички вечности
морето,
морето ще предпочета!

Не слънцето,
което
ми казва сбогом през нощта!

Не и небето -
неискрено, студено вишине
под маската на облаците.

Не!

Морето ще предпочета -
огромно и могъщо, -
различно винаги
и винаги едно и също.

1963


РЕПЛИКА

Недей ме изкушава с лесна слава,
със сухоземен шум не ме блазни -
по океана свикнах да сравнявам,
по шемет дължини и ширини.

И запилян в пространството голямо,
измервам точно всяка суета:
да знаеш колко малко място само
нищожният заема на света!

1963


ВЪЛНИ

Долавяш ли достойнството на вълните?
Как царствено у тях и яростта расте!
Надигат се. Прииждат. Размирни. Страховити.
Какво е океанът? Това са всъщност те!

1963


НЕУДОБСТВО

Океанът цяла нощ вилня
с валове и вихри - грозна орда.
А сега уж същата вълна
гузно се умилква покрай борда.
Чувствува вина, кажи-речи.
Смешно в този миг наподобява
нервен старец, който все греши,
след което все се извинява.

1963


БУРЯ

Подгонени от вихър бесен,
летят гръмовно вал след вал.
То сякаш в смъртен страх понесен
се мести океанът цял!
Но де ще иде? Кой го чака,
щом бурята се разрази?

От себе си не ще избяга!
Във себе си ще се спаси!

1963


КОГАТО СЕ ЗАВРЪЩАМЕ

…и вместо хоризонт - брега -
ах, твоят бряг за среща с нас изплава,
и зареве сирената така,
че цялата вселена занемява,
и котвите се хвърлят по очи,
за да забравят чуждите простори -
тогава ний мълчим.

Единствено сълзата ни говори…

1964


МЕЧТА ЗА ФАР

Аз съм обречен на морето… Един прибой съм си избрал,
където врат вълни, където и камъкът от гняв е бял…

Там кораб никакъв не смее да мине отдалеч макар…
Там погранично се белее един самотник стражник-фар…

Там също като на застава ще се заселя… Да, така -
и няма да се раздвоявам между морето и брега…

Нелепица! Моряк на суша! О, бавна, бавна, бавна смърт!
Но все пак там вълни ще слушам и мислено ще съм на път.

И в страх по корабите мои със неизвестни имена
ще се изкачвам неспокоен да паля вечер светлина.

Запаля ли я - ще си сляза… А вън прибоят разярен
с безумна злоба и омраза ще се бунтува срещу мен.

Ще слушам дълго как не стихва гневът му гръмовит и бял,
като на сън ще се усмихвам и ще се правя на заспал…

1970


КЪМ МОРЕТО

Като окаян емигрант тъгувам
по твоите размирни широти.
Сънувам те.
Все бурно те сънувам.
Насън говоря с твоите вълни.

Това накрай така ще ми додее,
че ще се върна пак, ще стана твой -
могъщо моя прах ще залюлееш,
да ме спасиш навеки от покой!

Навеки да ме слееш със вълната,
която се надига пак… и пак -
за да се хвърля ничком във краката
на българския бряг!

1969


СРЕДНОЩНО

Ако решиш да ме убиеш, не идвай рано сутринта:
тогаз съм пълен със живота на сто започнати неща,
тогаз съм силен като слънце, което влиза в своя ден.
Безсмъртен съм от труд, това е! И време не губи със мен!

Ако решиш да ме убиеш, в нощта притихнала ела,
когато всичко са ми взели сто незавършени дела -
умора, тежка като болест, ме тръшва в тъмното по гръб
и сякаш стигам на живота самия край, самия ръб!

И сякаш мракът ме погребва в бездънните си глъбини.
В подобие на гроб пропадам… Във този миг ме издебни!
Не се бави! Ще боледувам от тъмна нощ и мрак нелеп,
но ще възкръсна утре рано - и, значи, свършено е с теб!

1974


СЪЛЗИ НА СЦЕНАТА

Тук странни роли всекиму се падат -
не знам за зло ли, или за добро:
играе роля на дворец шперплатът.
Станиолът лек минава за сребро.
Прожектори, в които няма спомен
от слънце - правят бързо, бързо ден:
светът се ширва - евтин и огромен,
блестящ наистина, ала студен.
Невидими гръмовни тенекии
суфлират, дето трябва, божи гръм
вдън небеса - опънати хартии,
над книжен лес и над картонен хълм…

И посред тези глупости купешки,
с които всяка сцена се краси,
единствено са истински, човешки
пролените от нас и вас сълзи…

1972


БЕЗПОЛЕЗЕН СПОР С ОБЛАЦИ И ГРЪМОВЕ

Като пияни хулигани превзеха облаци небето.
Отнеха му височината. Задръстиха го с мрак студен.
И гръмовете затрещяха с дивашки глас от вишинето,
отправени, така си мислех - към други не, а все към мен!

Разбирам ви! Трещете диво! Дано забравя за безкрая,
за синевата, за простора със ласкавата синя власт!
Но ако ли дори изплашен, вас, клети, за небе призная -
все пак небето си остава високо някъде над вас!

1974


ОПТИМИСТИЧНО

Възмогнати над ярости и зло,
където някога е властвал мракът,
летим - крило мълниеносно до крило,
а не наежен лакът срещу лакът!

Ний встъпваме в най-висшата си власт,
една стихия светла ни владее -
че доблестта на всекиго от нас
е личното му право да живее!

1960-1975


НОСТАЛГИЯ

… И ако ли далеч от теб умра,
с най-тежка смърт наказан - смърт в чужбина,
със всичко друго ще се помиря,
но не и да остана без родина…

В далечна, в чужда някоя река
сълзата си последна ще укрия:
цял век, ако е нужно, ще тека,
но в твойта пръст ще дойда да попия.

Със вятъра ще слея сетен дъх,
по чуждите раздолища ще стена -
дорде от някой твой балкански връх
въздъхна със въздишка облекчена.

Във тъмен облак ще се възнеса,
със мълнии и бури ще се гоня,
но ще достигна твойте небеса,
като сълза над теб да се отроня…

към теб ме водят пътища безброй!
Зоват ме древни български пътеки!
Жив или мъртъв - но ще бъда твой!
Жив или мъртъв - ала твой навеки!

1968


ЗИМНИТЕ ДВОРЦИ

Дворците си приличат по фасада:
навред един и същи стил: Версай!
Все същата натруфена досада.
И същият - един за всички - край…

Те може да са пролетни и летни,
ала ще станат зимни по съдба,
когато гръмне в залите кокетни
куршумена народна веселба.

Но днес те съществуват… съществуват…
последните от зимните дворци…
По ривиери, в паркове царуват.
Издигат се в сърца на подлеци!

От бъдещето миналото пазят
като отрова в пръстен със опал…

Не зная аз доколко те ни мразят,
но ний ги мразим с грозен гняв, побрал
мъстта, обидата на вековете!

Преструвайте се, че не ви е страх!
На ведри, на достойни се правете!
(Притворството в дворците не е грях!)

За бъдещето няма с вас да споря -
но мога даже още в този час
да обещая по една „Аврора”
за всекиго от вас!

1964


КЛЕТВЕНО

Ако на твоя празник ме забравиш,
ако без мен подемеш веселба -
аз няма, майко, да изпитам завист
и няма с укор да те наскърбя.

Бъди щастлива в своя ден заветен!

Но връхлети ли, майко, труден ден
и ти потрябва нечий дъх последен,
та ти да дишаш - помени и мен!

Ако ти трябва кръв, за да си жива -
не ме забравяй! Позови ме там!
Не зная аз как в бой се кръв пролива,
но моята до капка ще ти дам…

Лети животът… Времето не спира…
Предчувствия за старост ме гнетят…

Не зная как за тебе се умира,
но не желая, майко, друга смърт!

1974