Павлина Павлова

Откъс от новия роман на авторката

Има вечни думи, които никога не променят своето значение, независимо на колко години е човек. Думи като лимонада, сладолед, захарен памук, шоколад, орехов кейк… При произнасянето на всяка от тях устата се изпълва със слюнка, със сладостно примляскване и спомени за неповторимия им вкус и аромат.

- Искаш ли лимонада? - запита Саша и съзнанието му мигом избута на преден план висока стъклена чаша, пълна с жълтеникава течност, достатъчно прохладна, че да разхлади тялото му в горещ летен ден.

Кимна с пресъхнало гърло и пое пластмасовата чаша, в която се намираше освежаващата напитка. Отпи дълга глътка и щом небцето и езикът му подадоха ужасени сигнали, я изплю с отвращение.

- Гадост! - изригна Итън. - Откъде я намери.

- Търкаляше се по пътеката. Топличка е, но ободрява сетивата. - примирено сви рамене олюляващата се Саша.

- От домашно приготвена лимонада няма по-разхладителна напитка! - отбеляза зашеметеният Паул и взе с благодарност чаша от ръцете на любезната българка.

Всички бяха толкова замаяни, че все още не осъзнаваха какво се беше случило. От носовете и ушите на повечето течеше кръв, но само това. Климатикът очевидно не работеше, защото горещината беше нетърпима.

В този момент силен взрив откъм задния отсек разтърси совалката и тя се наклони наляво. Макар пламъците в резултат на експлозията да се издигаха високо нагоре, те като че се бяха оттървали невредими. Аварийната преграда вероятно се беше спуснала, преди да се взриви горивото.

Струпаха се край илюминаторите. Гледката навън беше потискаща. Високи пламъци и гъст черен дим танцуваха там, където допреди броени мигове беше задният отсек на космическата им совалка. Струите върху илюминаторите ги обнадеждиха, валеше проливен дъжд. Надяваха се той да е тяхното спасение, защото ако пожарът не бъдеше угасен, не се знаеше какво още може да се случи.

- О, Боже, намираме се сред гора! - възкликна ужасено Лиу. - Живи ще се опечем!

- При това, не просто някаква гора, а с гигантски дървета. Вижте онова, върхът му се губи в небето… - сякаш повече за себе си, констатира Рахул.

- Дали корпусът на кораба ни ще издържи? - изписка театрално Лиу.

- Предстои да разберем, - невесело додаде Масуко. - Скоро.

- Какво стана, по дяволите? - запита Костя. Продължителен небесен тътен заглуши думите му.

- Не призовавай дяволите, защото май сме твърде близо до тях. - смъмри го Джеймс.

- Чух нещо от рода на “Бъдете проклети, псета!”. Последва страшен взрив и нищо не помня. Кой го каза? - плъзна поглед по лицата на спътниците си Саша.

Настъпи мълчание.

- Ами пилотите? - сепна се Рахул. - Те дали са ранени?

Тъкмо понечи да отиде и провери как са шестимата от екипажа, сивотата навън се разкъса от ужасяваща синя светкавица, последва я втора, трета. После броят им стана толкова голям, че беше невъзможно да бъдат преброени. Корабът подскочи и се килна още по-силно наляво, след което всички почувстваха тътена от недрата на непознатата чужда земя, която сякаш се опитваше да се отърве от пришълците.

- Вижте! - Разтрепераният глас на Саша концентрира погледите на всички в страховития огнен стълб, който ставаше все по-висок и по-висок. - Не ви ли прилича на вулкан?

- Това си е вулкан! - натърти на “е”-то Итън.

- Ако сме кацнали на Марс, свършено е с нас, живи ще се опечем… - проплака Лиу.

- Невъзможно е да сме отишли толкова надалече! - поклати скептично глава Костя. - По-вероятно сме били засмукани от някоя “черна дупка”…

- И двамата говорите глупости! - избухна Итън.

- Боже Господи, няма ми ухото! - изкрещя Томас и всички глави се фокусираха към него. Единственото, което видяха, бяха ръцете му, облени в кръв, които той притискаше към лявата си ушна мида или поне там, където би трябвало да е тя.

Японецът реагираха пръв, спокойно взе подвижната си аптечка и броени минути по-късно главата на Томас беше бинтована, като единствено малък червен кръг напомняше за инцидента.

- Други ранени има ли? - запита доктор Масуко, като се усмихна само с устни, но присвитите му очи се плъзнаха наоколо. - Ха, май някой е пострадал по-сериозно.

Той се упъти към пилотската кабина и тогава останалите разбраха какво е имал предвид. Седалката на пакистанеца Хасан беше зловеща гледка и ако се съдеше по странното положение на тялото му, бе сериозно ранен, навярно защото мястото му се намираше непосредствено зад очевидно пострадалата пилотска кабината. За това свидетелстваше огромната дупка вдясно от вратата. Потърси пулс върху шията му.

- Мъртъв е, - отбеляза той.

Последвалата го Лиу делово се протегна към близкото багажно отделение, извади одеало и покри мъртвеца.

- Трябва да го преместим другаде, - открехна разнебитената врата към пилотската кабина Итън и понечи да влезе, но застина на място: - Тук скоро ще се разнесе непоносима воня. Майк, Андрю и останалите са мъртви.

Командирът на полета, главният пилот и четиримата специалисти не просто бяха “мъртви”, техните останки бяха навсякъде.

- Дали не се сблъскахме с метеорит? - въпросът на Лиу прозвуча неуместно.

- Ако е бил метеорит, защо не разби совалката на парчета? - отвърна малко троснато Паул. - Тогава горивото щеше да се е взривило начаса и от нас нямаше да остане друго, освен сажди. Лошата новина е, че апаратурата в пилотската кабина вече не съществува, както и пилотите…

- Сега ми е ясно кой извика: “Бъдете проклети, псета!”. - Смутена от констатацията си и напълно объркана, Саша  се извърна към наредилите се по пътечката Костя, Паул и Рахул. - Тогава си помислих, че е бил вик на тържество, безадресно ликуване, а Хасан е имал предвид нас…

- Сигурна ли си, че беше Хасан? Вероятно трябва да му “благодарим”, задето ни запокити тук. - ядно каза Паул и като си проправи път, се зае да оглежда пораженията от взрива.

- И защо ще ни взривява? За тези три месеца си въобразявах, че сме станали приятели за цял живот? - Саша отново се разплака и буквално се срина до седящия Джеймс.

- Май си решила сама да напълниш лакримария ни? - опита се да се пошегува той, като й подаде пакетче с носни кърпички.

- “Лакри” какво? - запита Саша.

- “Лакримарий”. Така се нарича древен съд, в който скърбящите са събирали сълзите си, докато оплаквали починалия. И преди да го погребат, поставяли този съд в гроба.

Ужасена от чутото, Саша ревна отново.

- М-даа, - сви рамене Джеймс. - Стана като в поговорката “Не говори за въже в дома на обесен”. Извинявай, не исках да те разстройвам, а да те разсея. Може би точно в този момент спасителите ни избират място за кацане нейде наблизо.

- Лъжец! - Саша му се усмихна и за пореден път избърса сълзите си. - Но, за да бъдеш добър лъжец, се иска талант, тъй че, не пробвай с други, защото като нищо ще си изкараш боя.

- Наистина ли съм толкова бездарен? - с невинно-глуповатото си изражение, Джеймс изглеждаше комично.

Тя поклати утвърдително глава и след миг двамата избухнаха в смях. Само онзи, който е бил в пълна безизходица, на ръба на отчаянието, би могъл да оцени въздействието на този смях върху останалите.

- Взривът е бил заложен в пилотската кабина, - оповести резултата от огледа Паул. - Поставен е бил върху стената точно пред Хасан. Това съвсем не означава, че е негово дело. Би могъл да е всеки от нас. Или от работниците и служителите по поддръжката. Или…

Той млъкна, смутен от констатациите си.

- Някой знае ли колко е часът? Моят е спрял на 18.07 и не иска да тръгне, - обърна се Масуко към останалите.

- И моят, - добави Лиу.

- И моят! - възкликна Рахул.

- Какво ти става? - разтърси ръка Итън. - Дадох за теб трийсет хилядарки, а се оказа боклук като за десетачка!

Всички трескаво навиваха часовниците си, мърдаха стрелките, допираха ги до ушите си с надеждата да чуят познатото равномерно цъкане.

- Ще задам въпроса си така: има ли някой с читав часовник? - запита високо Паул. - Отговориха му с мълчание. - Значи, не можем да се ориентираме по времето.

Навън внезапно притъмня и настана пълен мрак, сред който огненият стълб от разтопена магма изглеждаше още по-страховит.

- Успокойте се. Корабът ни е паднал обратно на Земята, на някое пустинно място, затова всичко изглежда толкова чуждо. - каза японецът Масуко и китайката Лиу, с която се бяха сближили по време на тренировъчния курс, тутакси закима в знак на съгласие.

- Доколкото забелязах, самолетът-носител липсва. - възрази тихо Паул, но думите му отекнаха злокобно. - Което означава, че се е издигнал високо в атмосферата и ни е изстрелял в орбита. Казано накратко: нищо не е ясно - нито къде сме, нито откога, нито защо!

- Не е ли малко топло тук или само на мене така ми се струва? - запита Саша, докато попиваше с книжна кърпичка потта, стичаща се от челото й.

- Ако огънят се е пренесъл по дърветата отдолу, сме като върху скара… Добави и вулкана… Чудесно местенце, няма що! - тросна й се Итън.

- Вероятно климатикът се е разстроил, сега ще проверя, - успокои ги Костя и тръгна да търси дистанционното.

Направиха оглед на совалката и установиха, че при приземяването си се е разцепила на три: пилотската кабина бе заорала нос в земята, товарният отсек се беше килнал назад и затова при взривяването на горивото усетиха слабо ударната вълна. Навярно, погледната отвисоко, совалката им с тези широки криле приличаше на разрязано сварено яйце. За късмет, задната врата си беше цяла и невредима, но не такова беше положението отпред. Голяма дупка зееше точно пред седалката на Хасан, а вратата на отчупилата се в горната си част пилотската кабина едва се крепеше да не рухне.

- Готово, беше се изключил! - Климатикът заработи и всички облекчено си поеха глътки прохлада. - Нищо чудно да сме “кацнали” в Тихоокеанския огнен пръстен, където се припокриват тектоничните плочи и има повишена сеизмична активност. - предположи неуверено Костя.

- Както се бяхме отнесли, ако не бяха трусовете, можеше неусетно да преминем от съня във вечния си сън. - възкликна Джеймс.

Огненият стълб разтопена магма осветяваше тежки тъмносиви и черни облаци, които се кълбяха все по-близо, а мълниите просветваха като лампички по коледна елха. Гледката беше страховита.

- Спомняте ли си, че когато изригна вулканът над Исландия, всички говореха само за едно: колко опасна за здравето е микроскопичната пепел, която се посипва на земята. - замислено каза Джеймс. -  Освен че предизвиква дихателни проблеми, може да застраши и безопасността на питейната вода.

- Прав е Джеймс. Ще се наложи да запечатаме по някакъв начин предния отсек, защото, освен пепелта и отровните газове от вулкана, останките на пилотите така ще се размиришат, че и скафандрите няма да ни спасят от вонята. - Паул се огледа, в търсене на изход. - Помогнете ми първо да преместим тялото на Хасан. - Итън се отзова и двамата с облекчение прехвърлиха трупа на спътника си отпред. - Нямаше ли и тук резервна преграда?

- Има. Задвижва се от пилотската кабина. - потвърди Костя. - Ще се опитам да я открия сред този кошмар от човешка плът…

- Щом главният компютър е унищожен, защо все още имаме електроподаване и докога? - промърмори повече на себе си Паул.

- За какво говориш? - погледна го кръвнишки Итън.

- Че шансовете ни за оцеляване са съмнителни. И да искаме, не можем да пестим електроенергия, а когато тя се изчерпа, и последните бордови системи, които все още работят, също ще спрат. Пък и да не спрат, пречистващата система на въздуха е разчетена за определения период от време, през който трябваше да протече нашият полет до приземяването. Сега, заради вулканичната пепел, има вероятност филтрите да се наситят по-бързо и нивото на въглероден двуокис да достигне до критични стойности.

- Чакай малко, нали не мислиш, че ще останем тук по-дълго от шест денонощия? - почти в истерия извика Саша.

- Нищо не мисля, просто разсъждавам, - обърна им гръб Паул и се присъедини към усилията на Костя да затвори достъпа до пилотската кабина.

Добре, че бяха се приземили върху твърда почва, а не сред вода. Споменът за една ужасяваща самолетна катастрофа сред блата, пълни с крокодили, които бяха изяли горките пасажери, изплува от обърканите спомени на Саша. Къде се беше случило това? И къде, по дяволите, се намираха? Може би, ако не валеше, ако вулканът спреше да бълва гъсти черни облаци и небето се прояснеше, щяха да забележат планетите от Слънчевата система… Луната… Венера… и да се ориентират. Но сега трябваше да се молят този дъжд да не спира, докато и последните пламъци бъдат напълно загасени.

- Готово! - долетя гласът на Костя, открил бутона за аварийна защита.

- Костя, Паул, преградата се спуска! - изкрещя Саша.

Ухилени и страшно доволни, двамата се провряха под спускащата се здрава преграда, която щеше да им осигури известен комфорт, докато спасителните екипи ги намереха.

Саша отново се разплака и сълзите й закапаха като дъждовни капки. Чувството за пълна безпомощност вземаше надмощие и трябваше непрестанно да се бори с него, да го изтиква в най-тъмните кътчета на душата си.

- Защо ли ми трябваше да се втурвам в това пътуване? - простена тя. - Имах всичко, което да ме прави щастлива: мил съпруг, прекрасни деца, уютен дом, добра работа…

- Ами да си беше седяла на гъза! - грубо я прекъсна Итън.

- Мечтата ми да полетя сред звездите се беше загнездила в мене още от детството, - вдигна тя към него насълзените си очи. - Беше неописуемо преживяване: и вълнението около подготовката, и възторгът при старта… А ето че изгубих всичко! И всички, които истински обичам. Няма повече да ги видя, усещам го…

- Кой пусна тази жена на кораба? Нали преминахме през куп психотестове?! - избухна Итън.

- И какво от това?! - възрази Костя. - Някой предупреди ли ни, че може да се озовем живи погребани в това метално туловище? Да ти е хрумвало, че и други се чувстват като Саша?

Тя благодари с поглед на Костя, защото при създалата се ситуация се нуждаеше от добра дума, а не от спорове и нападки. Главата я болеше. Непоносимо. От взрива с едното ухо не чуваше нищо, вероятно имаше спукано тъпанче. Но беше жива! Нейде на Земята или из необятния Космос, с повредени системи за комуникация и с неизвестно колко кислород за живот. Добре, че седеше на третото място, зад Томас, и вероятно затова не бе сериозно контузена.

- Бях в резервите и до последно не ми се вярваше, че ще ми проработи късметът, - въздъхна Лиу.

- Е, при толкова много изисквания, на които да отговарят кандидатите. - подхвърли Рахул. - Едни отпаднаха, защото са пушачи, други - по здравословни причини, трети - заради генетична обремененост от заболяване.

- Явно не е бил късмет, а проклятие. - примирено въздъхна тя.

- Други предположения къде може да сме се приземили? - запита настойчиво Рахул.

- Със сигурност, не е на Луната. - високомерно констатира Итън.

- Всяко предположение би следвало да почива върху някакви изходни данни! - прекъсна го със също такава надменност Костя. - Само че бордовите уреди са взривени, часовниците ни са повредени, за да се ориентираме поне приблизително колко дълго сме се носили и дали сме навлезли в открития Космос. Не знаем нищо. По-страшното е, че нямаме информация за колко време ще ни стигне кислородът и дали въздухът навън става за дишане?

- Според една нова научна теория, ние съществуваме в две Вселени едновременно. - Рахул старателно избърса и последните капки кръв от носа си. - Някъде има точно копие на Земята, с точни копия на всеки от нас, ала  ще можем да се срещнем с двойниците си само ако успеем да намерим начин за придвижване, по-бърз от скоростта на светлината.

- Искаш да кажеш, че някой живее моя живот нейде из Вселената? Пълни глупости! - Паул врътна глава по посока на илюминатора.

- Само казвам, че пространството и времето могат да се преплетат, но засега никой не е наясно какво следва от това. - поясни Рахул. - Всичко, което сме преживели, ще се повтаря отново и отново. Затова, в известен смисъл, сме безсмъртни, някой от нашите двойници ще живее вечно.

- Що за глупости говорите? Паднали сме обратно на Земята и онова отсреща е действащ вулкан. - изрева Итън.

- Прав си. - сви рамене Костя. - Именно затова се притеснявам, че въздухът е отровен. А целостта на совалката ни е нарушена.

- Спокойно! Веднага са изпратили спасителен екип подир нас, - самоуверено предположи Паул.

- При този взрив и унищожения команден пункт, как си представяш, че бързо ще ни намерят? - ядосано отбеляза Джеймс.

- Може би изпускаме сигнали, нещо от рода на “SOS”? - театрално раздвижи пръсти Костя.

- Може би?!

- Нали самолетите имат “черни кутии”, - продължи Костя с подигравателен тон. - Вероятно и тук някъде трябва да има поне една. Пък и над двеста камери следяха излитането ни, траекторията на полета. В совалката ни също има монтирани камери, които и в този момент препредават глупавите ни предположения и предизвикват смях в Космическия център…

Мощната буря сипеше все по-тежки дъждовни струи. Гръмотевиците трещяха наоколо и сивото небе изливаше потоци вода. Изглежда водата съвсем не беше студена, а по-скоро - гореща, защото, въпреки работещия климатик, температурата в салона се вдигаше до нетърпими граници.

- Сетих се за един виц, - опита се да разведри обстановката Костя: - В банята Петка трие гърба на Чапаев: “Чапаев, потникът ти се показа, а беше казал, че си го загубил.” И аз имам чувството, потникът ми е някъде върху гърба, само трябва да се изстърже натрупаната мръсотия.

Смях не последва.

- Дано не сме попаднали в някоя Зона на тишината. - изпухтя тежко Паул. - Има такава местност в Мексико. Там цари пълно мълчание на радиоефира, там стрелката на компаса започва да се върти бясно, докато стрелките на часовниците замръзват.

- Не се шегуваш, нали? - тревога се разля от гласа на Лиу.

- Не се шегувам. Най-близкото населено място е градчето Себальос, където няма нито телевизор, нито радиоприемник, защото е невъзможно да работят. Оттам е и името на местността: “Зона на тишината”. А науката така и не успява да открие причината за тези аномалии.

- Същото не става ли и в Бермудския триъгълник? - запита Костя и, без да дочака отговор, продължи: - Според учените причините са в тъй наречените “магнитни аномалии”, които са в резултат от движението на огненото ядро на Земята. Получава се нещо катоо… да го наречем “магнитно земетресение”. Следва рязко повишаване на магнитната активност в района и затова стрелките на компасите и други уреди просто полудяват. А когато това се случва в морето, магнитното поле предивиква силна турболентност, както при приливите. Само че водата идва на неравни интервали и от всички посоки. Такова завихряне може да засмуче облаци и да ги струпа там. И понеже всичко става много бързо, условията за катастрофи на кораби и самолети са налице.

- Мдаа, както се беше изразил изследователят на земните недра Айвън Сандерсън, всичко е вследствие обичаят на планетата Земя да се “оригва”, - отбеляза Итън. - А хората предпочитат да си измислят страховити истории за намесата на извънземни и всякакви фантасмагории.

- И все пак, предположението на Костя, че сме били засмукани от някоя “черна дупка” не бива да се отхвърля с лека ръка? - Рахул надничаше през илюминатора. - Не помня дали беше преди четири или пет години, откриха планета, идентична на Земята. На 20 светлинни години.

- Е, далечко ми се вижда. - ехидно отвърна Итън.

- Наистина ли е двойник на Земята? - оживи се Томас. - И хора като нас ли я населяват?

- Все още не се знае дали има хора, но на “Gliese 581d” съществуват условия за наличието на океани и атмосфера с облаци и дъждове. Планетата обикаля около звезда, червено джудже и, което ми се стори твърде забавно: едната й страна е постоянно обърната към нейното Слънце, а другата - никога, което означава, че в едната й половина е постоянен ден, а в другата - постоянна нощ.

- Пътуването до този земен двойник с днешните технологии би траяло около 300 000 години. - изчисли Итън.

- Но ако ни е засмукала “черна дупка”, - не се предаваше Рахул, - тогава времето се превръща в абстракция.

- Каквото си е изначално… - добави Итън.

- Загадката “черна дупка”, - все така замислено каза Рахул. - Засмуква всичко около себе си, включително и светлината. Тогава къде отиват пространството и времето? Възможно ли е “черните дупки” да са маскировка на високо развити цивилизации?

- Ами ако в тях е продължението на човешкия път сред един, колкото мистичен, толкова и реален свят? - сбърчи вежди Джеймс.

- Да му …. - последва цветиста псувня по адрес на времето, на лошия им късмет и на световната конспирация. След като изпусна “парата”, Костя лаконично запита: - И какво ще правим сега?

Отговорите заваляха едновременно:

- Ще чакаме…

- Сякаш можем да предприемем каквото и да било!

- Не е за вярване, иска ми се да е само един сън.

- Всеки момент ще ни намерят! - отсече самоуверено Итън.

- Ами ако се забавят? Ако изобщо не се появят? - осмели се да изрази съмненията си Джеймс.

- Гладна съм! - проплака Лиу.

- А аз съм жадна. - Саша се изправи и се упъти към помещението за закуски и кафе.

- По-полека! - спря я Паул. - Трябва да се проверят наличните хранителни запаси и да се направи разчет. Да се въведат минимални дажби. Сега животът ни може да зависи от нас самите.

***

Централното осветление над пътечката в салона за пътници не можеше да бъде изключено, но лампите, с които бе оборудвано всяко от местата в “Дракон”, се регулираха според желанието на пасажера. Една след друга те започнаха да гаснат и изтощените от злополучния полет космически туристи се предадоха на съня. Техният първи ден от пътуването беше изтекъл. Оставаха още неизвестно колко денонощия и всеки от тях по своему се опитваше да събере сили за предстоящото изпитание.

- Вижте! Извънземни! - изкрещя Рахул, като сочеше през своя илюминатор.

Разбудени от гласа му, всички се залепиха за илюминаторите. Дъждът беше спрял и сред сиво-бялата сумрачност от все още пушещите недоугасени дървета съзряха зелените човечета. Бяха различни от онези, които им рисуваха филмите и разказите на очевидци за срещи с неидентифицирани летящи обекти: тези бяха досущ като хора, но твърде дребни, надали имаха повече от метър, с дълги ръце и ужасяващо тесни и дълги глави, поставени върху също неестествено тънки и издължени вратове. Бяха голи и зелени, с по две искрящи очи, имаха си уста и нос, както и уши. И по една сплетена конска опашка от сухи треви, завързана пред слабините им. С изключение на нея, всичко останало им беше зелено.

Скупчени под сини дървета, те възбудено жестикулираха и сочеха към космическия им кораб. Вероятно спореха, или се караха, или решаваха как да постъпят с пришълците. Дали щяха да ги подложат на медицински изследвания, както твърдяха разни земни жители, изпитали при среща с НЛО върху собствените си тела техните болезнени методи?

- Я стига! - сякаш прочел мислите им, избоботи над главите на всички Итън. - Обзалагам се, че тези пигмеи в живота си не са виждали летателен апарат. Добрата новина е, че все пак приличат на нас и дишат този въздух.

- Не бързай да се радваш, защото може да се окажеш пръв в техният казан за деликатеси! - размърда се Томас.

- Ох, олекна ми! - засмя се незлобливо Джеймс.

- И как да сме сигурни, че онова, което дишат, не е въглероден двуокис или амоняк? - запита Масуко.

- Щом има дървета… - предпазливо започна Рахул.

- А дали са дървета или само приличат на тях? - контрира го Костя.

- Престани с твоите предположения! - викна Джеймс.

- А вие спрете да си фантазирате, че можем да оцелеем на някакво неизвестно място, населено с дребни зелени пигмеи, подобни на листни въшки! - заговори високо Итън. - Молете се да ни намерят спасителите, докато имаме осветление, вода и храна на совалката. Иначе… Бог да ни е на помощ!

- Ами ако именно Бог ни е пратил тук? Може би вече не сме живи… преселили сме се в отвъдното… - Гласът на Томас звучеше някак треперливо.

- Кой пусна този смешник на совалката? - Гневът на Итън се насочи към дребния в сравнение с него французин. - Ако не млъкнеш, сам ще се погрижа за това.

Зелените същества сякаш се изпариха пред очите на всички. Вероятно се бяха отдалечили в гората, а зелено върху тъмносин фон сред тази гъста сива и бяла пара създаваше мистичен привкус на видяното.

- Имаше гъста мъгла, може да е бил смог, нищо не се виждаше на няколко метра, - бавно заговори Джеймс, сякаш отново връщаше лентата на спомените и не искаше да пропусне и най-дребния детайл. - Бързах към метрото и тогава мъглата като завеса се разтвори и под един електрически стълб пред погледа ми се появи Ан. Беше като видение, като сбъдната мечта. Спрях пред нея, погледнах я в очите и запитах: “Вие истинска ли сте?”. Тя се разсмя, но не ми отговори. Тръгнах след нея. Прекосихме половината Лондон, докато стигнахме до нейния дом. Връщаше се от командировка. Все пак, разбрах къде живее, а тя склони да се срещнем следващата вечер. Оттогава сме заедно. Ако не беше мъглата, сигурно не бих я забелязал сред множеството забързани хора. И сега нямаше да си имаме нашите Хю, Роджър и Ралф…

- Аз пък се загубих сред една такава мъгла. - Паул явно не беше запазил приятен спомен от мъглата. - Представяте ли си: загубих се в своя роден град Кьолн! Мислех си, че го познавам, че мога да се ориентирам сред лабиринта от улици даже със затворени очи. Но се изгубих… Нападнаха ме…

- Кой те нападна? - запита Рахул.

- Улична банда. Пребиха ме, ограбиха ме, оставиха ме гол, само по слипове… Никога не съм се чувствал по-жалък и унизен.

- Закопчаха ли ги?

- Има ли значение? И с главите надолу да ги обесят, моят спомен няма да бъде заличен. Оттогава минаха години, а аз отвреме-навреме продължавам да сънувам кошмари.

- И тогава ли беше частен детектив? - полюбопитства Рахул.

- Не, готвех се за последните изпити в Юридическия факултет. Мечтаех да стана адвокат. Този случай ме накара да преосмисля бъдещите си планове. Нима щях да си изкарвам прехраната като защищавам такива отрепки?

- И избра, вместо да ги защитаваш, да ги разобличаваш. Не съжаляваш ли?

- Нито за миг. Отначало бях следовател по тежки криминални престъпления. Ала ми направиха постановка, започна вътрешно разследване. Обидих се, подадох оставка и станах частен детектив.

- Така не поемаш ли твърде голям риск?

- Определено. Понякога животът ми буквално е висял на косъм.

- Разкажи ни. - помоли Саша.

- Веднъж се бях промъкнал на тавана на необитаема къща, откъдето ми се струваше, че ще имам добра видимост, за да наблюдавам и заснема невярна съпруга в съседство. А станах неволен свидетел на гангстерска среща в къщата, където се криех. Заснех ги, когато започнаха да пристигат. Записах и разговора им. Бяха свързани с кокаиновата мафия в Мексико, при това с един от най-страховитите картели, ръководен от Оскар Гарсия Монтоя.

- Името му сякаш ми звучи познато? - опита се да си спомни Рахул.

- Арестуваха го в средата на август тази година. Обезглавил е над 600 човека, като при половината е участвал лично в екзекуциите. Известността на картела идва от това, че са отрязвали главите на своите жертви и са ги хвърляли по улиците на Мексико сити.

- Мдаа, сетих се. Четох за този тип, когато го арестуваха. Първо е бил морски пехотинец, после полицай, само че, за разлика от тебе, е минал на страната на лошите. И какво стана нататък?

- Разбрах, че очакваха голяма пратка, укрита в контейнери с детски кукли.

- Ами ако ти беше звъннал GSM-ът? - запита Саша.

- За аматьор ли ме вземаш? - хвърли й обиден поглед Паул.

- И не кихна нито веднъж? - упорстваше тя.

- За малко, таванът беше прашясал. Затова си стисках основата на носа, докато ми се размина.

- Не е било само от стискането, - погледна го в очите Саша. - Мисълта е сила. А не се ли уплаши? - Очевидно беше впечатлена от разказа му.

- Ти как мислиш? Ако ме бяха открили, жив щяха да ме одерат, за да им разкрия кой ме е изпратил и кой друг знае за срещата им.

- И после, шат на патката главата. - обобщи Рахул. - Е, и какво стана?

- След час се ометоха, а аз се измъкнах подир тях и право в полицията. Пипнаха ги до един. Слава на Бога, те така и не разбраха кой ги беше издал.

- А невярната съпруга?

- Оказа се вярна. Имала незаконно дете отпреди брака и не искала никой да знае за него. Затова го дала за отглеждане в семейство испанци и ту мъжът, ту жената й го водеха да го види. Щом научи истината, съпругът й поиска тя да си прибере детето. Хепи енд.

- Понякога си мисля, че всяко семейство е омотано в кълбо от тайни. - някак тъжно промърмори Рахул.

- Някой друг ще сподели ли преживяванията си сред мъглата? - язвително запита Итън.

- О, няма ли да престанеш да се заяждаш?! - сряза го Костя. - На тебе май главата ти е пълна с мъгла!

- И какво, ако е така? За разлика от вас няма да й позволя да изтече навън през ушите ми, - засмя се пресилено той и продължи със същия заядлив тон: - Е, кой е следващият с мъгливите си спомени?

Настъпи гробовно мълчание.

Честотата на подземните трусове и интензивността на изригванията от вулкана постепенно се засилваха и това ги тревожеше повече от вероятността да останат без кислород, вода и храна.

- Точно така съм си представяла деня на Страшния съд, - каза тихо Саша. - Огнен стълб до небето. Няма звезди. Няма слънце и луна. Вали вечна скръб.

В този момент отново заваля поройно и тъмно-сивата пелена наоколо скри всичко. Нагорещената от вулканична дейност повърхност превръщаше дъжда в пара, която се смесваше с пушеците от пожара и вулканичната пепел.

- За какво се умисли? - обърна се Паул към Джеймс, вперил невиждащи очи навън.

Джеймс го погледна отнесено:

- Гледал ли си сериала “Изгубени”?

- Само една серия.

- Беше хит. След катастрофата на пътнически самолет от Сидни за Лос Анджелис 71 човека и едно куче са принудени да оцеляват на привидно самотен остров.

- Да, май спечели доста награди… “Еми”… “Златен глобус”.

- Не знам защо си спомних за кошмарите, които трябваше да преживеят оцелелите. Там те срещаха една французойка на име Даниел Русо, която е корабокруширала на острова преди около шестнайсет години. В последните серии неколцина успяха да избягат със самолета на Аджира, някои умряха, а други заживяха щастливо на острова. Дали и ние, Паул, няма да преживеем ужасни неща. Ами ако като французойката останем тук с години? Представяш ли си: цели шестнайсет години?!

- При нас е различно, - успокои го Паул, - двата случая са несравними.

- Само по това, че в единия става въпрос за катастрофа на самолет, а при другия - на космическа совалка. Оттам нататък не съм сигурен дали няма да започнат приликите.

- Предстои да разберем, - сви рамене Паул. - Скоро.

***

Саша не беше на себе си. Една всеобхватна, една нечовешка умора тежеше с хилядите си тонове върху главата и раменете й, стичаше се по изтръпналите й крайници и мачкаше вътрешностите й. Да можеше да заспи, да изпадне временно в кома, да избяга някак от реалността, докато дойде спасението. Навярно и останалите се чувстваха по същия начин, запратени сред пустошта и неизвестността. От върховите емоции преди полета, когато стотици камери бяха насочени към тях и целият свят следеше всяка тяхна стъпка по червения килим към совалката, се озоваха на дъното на отчаянието. Истинско чудо беше, че не загинаха и при първия взрив, и при приземяването, и при експлозията на горивото, ала дали ще оцелеят тепърва?

Откакто се озоваха тук не им се отдаде възможност да зърнат небето. Вулканът изригваше непрестанно, трусовете - ту по-силни, ту по-слаби, следваха един подир друг, затова ветровете, колкото и силно да духаха, все не успяваха да разпръснат плътната завеса от вулканична пепел. Навън цареше постоянен полумрак и затова губеха представа дали е ден или нощ, защото разликата в осветлението бе трудно различима.

Може би имаха шанс за спасение, ако се съдеше по гигантските дървета, стълпени наоколо, чиито силуети се бяха мярнали за кратки мигове размазано през люковете.

- Колко ли е часът? - апатично запита Томас.

- По-добре се запитай кой ден сме! Или, не - кой месец? - сряза го Итън.

Макар да бяха преместили трупа на Хасан в пилотската кабина и бяха спуснали преградата към нея, очевидно не всички пукнатини към салона за пътници бяха запушени, защото вонята от разлагаща се плът скоро започна да се усеща и ставаше все по-остра и нетърпима.

- Цял живот градиш някакъв образ и носиш върху гърба си освен своите лични проблеми, и проблемите на света, - замислено каза Паул. - Гадното е, че те си взаимодействат и понякога така се преплитат, че те изкарват извън релси.

- Имаш предвид катастрофата на “Дракон”, нали? - погледна го с интерес Джеймс.

- Не само. Ако си послужа с езика на социолозите, ние сме като “представителна извадка” от света. Всеки тръгна към една своя мечта, пълен с планове с какво ще се заеме шест дни по-късно. Защото трите месеца, далече от дома, ми се сториха цяла вечност.

- И на мене. Нали уж го направиха с цел да се сработим, за да няма издънки.

- А ако издънката е била пред очите ни през цялото време? - поклати неопределено глава Паул.

- Как мислиш, възможно ли е Хасан да ни е намразил толкова силно, че да подготви смъртта ни?

- Почти съм сигурна, че омразата му не е била насочена конкретно към нас. - включи се в разговора им Саша. - Затова не упреквам Хасан, ако той се е опитал да ни убие. Малко преди полета видях снимка на неговата любима. Очите му бяха просълзени и ми сподели, че е била убита от “приятелски огън”, докато работела във военно-полева болница в Афганистан. Тогава ме запита дали съм чувала нещо по-цинично от това: смъртта да бъде от “приятелски огън”. Сякаш едно “Извиняваме се” може да върне убитите мирни хора.

- Съжалявам за Хасан, не подозирах каква лична трагедия го е сполетяла. - каза Рахул.

- Ако от Центъра за космически полети бяха научили, щяха да го изхвърлят от екипа. - ядосано отбеляза Паул.

- Знам, затова не казах на никого.

- И като нищо можехме да загинем.

- Така е. Ала той ми се довери като на приятел… - тихо рече Саша: - Видях как странно заблестяха очите му и си помислих, че са сълзи…

- Докато всъщност са били светкавици на омраза и жажда за мъст. - тросна й се Паул.

- Той не ни мразеше, - упорито натърти Саша, - просто му се е отдал шанс да привлече общественото внимание към проблемите в Афганистан, в Пакистан и на други места по света. Я си представи, че се прибереш и намериш семейството си избито. Няма ли да превъртиш?

- Определено, - съгласи се Паул. - Много пъти съм си представял разни ужасяващи неща за тях, все пак, професията ми сама по себе си е твърде рискована и част от този риск се прехвърля върху Керстин, Ханс и Софи.

- Е, би ли грабнал автомат, за да стреляш по невинни хора? Или да се опашеш с взрив и да отидеш в най-големия МОЛ, за да мъстиш? - запита Саша.

- Колкото и да съм превъртял, защо ще избивам невинни хора? По каква логика?

- Най-после стигнахме до същността на проблема - плесна с ръце Саша. - Щом войници от Чуждестранния легион могат да нахлуят в твоята родина и да убиват мирни беззащитни граждани, тогава потърпевшите нямат друг избор, освен да им отвърнат по същия начин. Ние имаме такава поговорка: “Око за око, зъб за зъб”.

- Чакай малко, Хасан не е някакъв случаен човек, а изтъкнат учен, инженер-конструктор, работеше в американска научно-изследователска база по космическата програма на НАСА. - опонира й Паул.

- Явно за него животът е изгубил привлекателност след убийството на годеницата му. Сърцето му е било мъртво много преди да се самовзриви. Просто е продължил напред единствено, за да си отмъсти.

- Колкото да ви се стори странно, и аз не съм изпълнен с ярост към Хасан. - отбеляза Рахул. - Безспорно обаче някой е искал да ни принесе в жертва и само по някакво чудо оцеляхме…

- Засега! - вметна Саша.

- Да, засега.

- Едно не мога да си обясня, - сбърчи вежди Паул: - Как така службите по сигурността са го изтървали? Нали е работил към НАСА, там през иглени уши ги проверяват. Защо са му разрешили да се сгоди за афганистанка?

- Тя не е била афганистанка, а американски гражданин, като него. - поясни Саша: - Работила е към Червения кръст и е била изпратена на мисия там.

- Ето защо не са се усъмнили…

Неочаквано Саша се изправи и високо заяви:

- Помощта може да дойде всеки момент, но би могла и да се забави достатъчно дълго, за да не я дочакаме живи. Затова нека не седим със скръстени ръце.   

- Жена на кораба се е възприемало като лоша поличба още от древността! - изсумтя Итън.

- Май си превъртял! - присмехулно го стрелна Джеймс. - Какви глупости говориш? Та ние сме първите космически туристи на първата в света совалка - междупланетен кораб. Или твоите велики прадеди са летели с кораби, теглени от дракони?

- Разбра ме! Имах предвид морски плавателни съдове, - не се предаваше Итън. - Това суеверие не е за подценяване, щом е поставило под въпрос дори полета на първата жена-космонавт Валентина Терешкова.

- Слава на Бога! Надделял е здравият разум. - възкликна Джеймс.

- Как мислиш, - обади се присмехулно Костя, - ако сега отворим вратата и изхвърлим навън жените, късметът ни ще проработи ли?

- Късно е, драги, - тросна му се Итън. - Трябваше да го направим преди старта. А най-добре беше изобщо да не тръгвам. Но името ми беше изтеглено пред погледите на милиарди зрители по целия свят, всички ме поздравяваха, беше такава еуфория. Защо пък не, казах си, ето моят шанс да променя живота си, да изпитам нови тръпки и да се превърна от черната овца в семейството в знаменитост за всичките си роднини и приятели. Както разбираш, идеята беше добра, само дето реализацията й се превърна в катастрофа. В буквалния смисъл..

- За малко живи да се опечем! - вметна Лиу.

- Това, че при падането ни тоновете гориво не експлодираха веднага, вероятно дължим на парашутите и на гората. Дъждът угаси пожара и засега ни се размина. Ами ако огнената лава потече насам? - запита Рахул.

- Стига глупости! Корпусът на кораба ни е направен от сплави, които да издържат на къде-къде по-високи температури. При навлизането ни в атмосферата температурата достига до 1500 градуса по Целзий. - Итън повиши глас. - Писна ми да се паникьосвате с глупави догадки. Пак ви повтарям: паднали сме нейде на Земята, вероятно мястото е доста отдалечено и трудно достъпно, от друга страна атмосферните условия са усложнени, затова спасителите все още не са достигнали до нас.

- Най-важно за оцеляването ни е да запазим спокойствие. - подкрепи го Костя.

- И да направим нещо! - не се предаваше Саша. - Някой трябва да излезе и да разузнае.

- Не ставай смешна! - сряза я Итън. - Нито знаем къде сме, нито разполагаме с информация за съществата, които зърнахме отвън. Седни си на задника и престани да се правиш на много умна..

- Тя е права, Итън, - несмело я подкрепи Джеймс. - Трябва да направим нещо! Колко от вас са запознати с последствията от изригването на вулкана Лаки в Исландия?

- Името му не беше ли Еяфялайокул? - коригира го Рахул.

- Говоря за изригване в края на 18-ти век. Облакът от сярна киселина се е движил като мъгла през цяла Северна Европа и е убивал хиляди хора. Само във Великобритания са загинали 21 000 души. За Исландия това е имало необратими последици. Растителността, отровена от изригването, убивала и домашните животни. През следващите няколко години починали около 10 000 души, което е 20% от населението на Исландия. Но вулканът Лаки предизвикал и редица метеорологични аномалии за планетата: летните периоди станали по-горещи, а зимните - по-мразовити.

- Много интересно съвпадение, - обади се Масуко. - По същото време е имало изригване и на вулкана Унзен на остров Кюшу в Япония. То пък предизвикало свлачище, което породило цунами. И в резултат на свлачището и на цунамито загинали над 15 000 души.

- Концентрацията от серен диоксид в такава близост до вулкана може да е смъртоносна, - вметна Джеймс.

Всички се умълчаха, защото отговорът сам се налагаше, а рискът от излизане извън совалката бе твърде голям. Тъмносивият облак неспирно се движеше, люлееше се, подобно плътна завеса и скриваше всичко наоколо. Накъдето и да погледнеха - беше все черно, тъмно-сиво и мръсно бяло. Дори не успяваха да зърнат очертанията на хоризонтите, нито върховете на дърветата.

- Откъде я намериха тая? Не мога да я понасям! - просъска Итън на седналия до него Джеймс. - Джудже такова!

- За малката сладурана ли говориш?

- За оная, дето е две педи от земята.

- Извинявай, Итън, но Саша е най-очарователното човешко създание, което някога съм срещал. И ако си въобразяваш, че с твоите 210 сантиметра я превъзхождаш по друго, освен по ръст, жестоко грешиш. - тросна му се тихо Джеймс, но не спря дотук, а продължи: - Умът ти, драги, е като на пиле, надут си като пуяк и си самовлюбен като глухар. За тебе думи като състрадателност, милосърдие и доброта са изпразнени от съдържание, докато тя им вдъхва още по-дълбок смисъл.

- Да стои по-далече от мене!

- И как да стане? Всички сме като корабокрушенци в една лодка. Или искаш да я изядеш?

- Ако се наложи…

- О, стига плямпа. Отвратителен си!

Джеймс хвърли поглед напред. От мястото, където беше седнал, не виждаше лицето на дребничката българка. Само част от екипировката й, подаваща се извън очертанията на облегалката подсказваха, че тя е там. Стана и се премести до нея.

- Как си? - Гласът му бе носов, с мек спокоен тембър. Овладян глас на делови човек.

- Добре съм, благодаря! - усмихна му се Саша и той се почувства облекчен след разговора с грандомана Итън.

- За какво си се умислила?

- Опитвам се да преброя всички неща, които не успях да свърша в своя живот.

- Много ли са?

Тя тъжно поклати глава:

- Повече, отколкото предполагах. Преди ми се струваха маловажни, несъществени…

- Като например?

- Амии… да хапна сладолед с приятелки…. после да обходим някои магазини и да пробваме рокли и обувки, които никога няма да купим, защото са прекалено скъпи за нас… Или да прекараме цял ден в увеселителен парк с децата, без да се притеснявам от къщната работа, която няма край…

- Чакай, това винаги можеш да го направиш!

- Именно. Затова отлагах безброй покани за срещи. Толкова неизяден сладолед… неизразходван смях… спестени радостни емоции… Не съм спестявала правилно, Джеймс. Парите са важни, ала не и когато ги трупаш за “черни дни”. Ей го, на, този е най-черният ден в живота ми. С какво ще ми помогнат онези хартийки?… - Сбърчи вежди и като въздъхна, добави: - Ех, ако отново ми се даде възможност да повторя живота си, бих променила всичко.

- Тогава започни да го променяш, щом се върнем.

- Ако се върнем.

- Престани поне ти с този песимизъм!

- Прав си. Човек трябва да вярва в хубавото, да бъде позитивен. Тогава непременно ще успее да се изкачи на върха.

- На кой връх, по-точно?

- На своя връх на щастието!

Джеймс я погледна изненадано.

- На колко си години, ако не е тайна?

Саша се усмихна, но само с устни и като сведе свенливо глава, отвърна уклончиво:

- В най-хубавата възраст?

- Това ми е ясно. По-конкретно?

- Най-хубавата възраст е някъде между достатъчно стар, за да знаеш най-важното, и прекалено млад, за да не ти пука от последствията.

- Държиш се като стара мома. Наистина те питам, имаш ли 25?

- На 28 съм, - кротко му се усмихна тя.

- Е, добре, Саша, сега се успокой, защото аз ти обещавам, че заедно с твоето семейство ще отпразнуваме 30-тия ти юбилей…

Докато Джеймс вървеше по пътечката към своето място, Рахул го дръпна за ръкава и приглушено запита:

- Тя защо пак плаче?

Опита се да му отговори по същия дискретен начин, но сред тишината, увиснала тягостно в совалката, всички чуха думите му:

- Пита се какво би променила в живота си, ако получи втори шанс и се завърне жива и здрава у дома.

- Глупачка! - избоботи Итън, ала срещна пълния с укор поглед на Рахул и млъкна. Почувства известна неловкост, защото и той беше влагал подобни надежди на този полет - когато се върне, да промени живота си.

Ненадейно, всякога сдържаният Масуко, високо я подкрепи:

- Права е Саша. Някой трябва да излезе навън на разузнаване. - И като откъсна лист от малък бележник, с какъвто бяха екипирани всички, написа през ред имената на деветимата, наряза ги на тънки лентички с парче метал от разрушеното място на пакистанеца, сгъна ги в еднакви правоъгълници и като ги подреди в допрените си длани, поясни: - Който изтегли собственото си име, отива.

- Ами ако никой не го изтегли? - изчурулика Лиу.

- Ще пробваме, докато се получи. Хайде.

Итън пръв протегна ръка, разгърна листчето и отсече:

- Няма да се наложи. Лошият късмет ме следва и тук.

Всички се включиха в подготовката му за трудната и опасна мисия. Нищо не трябваше да бъде забравено: термометър за външната температура, компас и торба за пробите. Накрая му помогнаха за скафандъра. Беше яркожълт, а времето, през което можеше да разчита на кислород, беше два часа. За всеобща радост вратата се отвори и затвори без проблем, стълбичката се спусна и Итън успя да слезе на непознатата земя, въпреки ураганните пориви на вятъра.

Обърна се и махна по посока на корпуса. Тук, долу, първото, което му направи впечатление, бяха земните трусове, които следваха един подир друг и се усещаха много по-отчетливо. Термометърът сочеше 122 градуса по Фаренхайт или 50 градуса по Целзий. Кратерът на вулкана вероятно се намираше наблизо, може би на 30-40 километра, но беше невъзможно да прецени накъде се движи огнената лава. Ами ако идеше насам?

Най-много го подразниха ветровете. Сякаш танцуваха около него, виеха пронизително и се опитваха да го съборят на земята. При всяка крачка напред се оплиташе в гъсти трънаци, виждаше острите им шипове и се страхуваше, че могат да му съсипят скафандъра.

Скоро навлезе под короните на синята гора и разбра, че дърветата съвсем не са сини, както ги бяха зърнали за кратко, а имаха приятен зелен цвят. Стори му се, че приличат на евкалипти, макар че никога през живота си не беше виждал такива гиганти, ако съдеше по стволовете им - бяха като небостъргачи и се губеха нейде високо сред тъмносивата мъгла. А вятърът сякаш остана пред прага на гората.

Движеше се бавно и мъчително през обраслата с гъсталаци джунгла, спъваше се в преплетени лиани, оплиташе се в плъзнали към върховете на дърветата растения с множество разклонения, подобни на бръшляни. Сякаш след цяла вечност се озова в началото на малка полянка и спря като парализиран. Защото гледката смрази кръвта му и ускори пулса. Окачени върху най-ниските клони, точно срещу него висяха и леко се полюшваха пет глави. Приличаха на главите на зелените пигмеи, които зърнаха от кораба, само дето тези бяха много, ама много големи, поне два пъти по-големи от нормалните човешки. И тези си имаха всичко: по две очи, нос, устни, коса… Порив на вятъра ги разлюля, Итън извика и хукна обратно през гъсталаците, сякаш отрязаните глави щяха да го последват. Спъна се в нещо и се претърколи, при което си удари главата в областта на тила. За мигове му се стори, че губи съзнание, но като мобилизира волята си, се изправи и продължи.

Едва когато се отдалечи на достатъчно, според вътрешното му усещане разстояние, си възвърна разсъдъка и осъзна, че освен дребосъците тук живееха и същества-гиганти. Кой тогава беше обезглавил петимата нещастници, чиито глави висяха, окачени по клоните? Може би някой още по-гигант?

Цялото му начинание се оказа грешка, голяяма грешка. Как можа да се поведе по акъла на досадната Саша? Ами ако не успее да намери обратния път към кораба?

Разтреперан спря и започна да се озърта. За безкрайно дълги мигове му се стори, че е изгубен завинаги, че никога няма да открие посоката, откъдето бе дошъл. Беше в капан, в гигантски зелен капан, от който нямаше измъкване… Обзе го ужас, за пръв път в живота си изпитваше паника и безпомощност. Не беше честно! Той, наследникът на империя, оценявана на 18 милиарда долара, сега седеше сам, изгубен сред безкрая на уж най-романтичното си приключение, което все повече се превръщаше в зловеща реалност. Зави му се свят. Протегна ръка и се подпря на близкия ствол. Такаа, първо да успокои дишането си, защото сърцето му лудо биеше в гърлото.

Щом се овладя, Итън тръгна по следата, оставена от него преди малко. Помагаха му разкъсаните паяжини на гъстата растителност, счупени клончета, смачкана трева. И стъпка по стъпка се озова отново на поляната с отрязаните глави. Постара се да не поглежда към тях, а се съсредоточи върху следите от своите стъпки. Този път му провървя - като по чудо налучка обратния път към совалката.