Анита Коларова

ЦВЕТАРКА

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна -
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

И грамаден, и задъхан, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разбити- глъхне празничния град,
и под лунно наметало с шепот странен той разказва
повестите безутешни на вседневен маскарад.

А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето малката цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

—————————–

Шопен бе казал, че му е достатъчно да предизвика чувството, а на слушателите предоставя да „нарисуват” картината. Великолепна мисъл, според която възприемането на изкуството се свежда до ч у в с т в и т е л н о с т т а и културата на реципиента!
Всеки изпълнител на Бах, Моцарт, Бетховен и др. знае, че съществуват различни интерпретации, но общоизвестен факт е, че се ценят онези изпълнители, които четат нотите със сърце и професионализъм, тоест само най-талантливите и благородните, които не елиминират дължимото уважение към авторите и са проникнати от любов към тях. Любов, а не злоба.

Умението да четеш /тълкуваш/ ноти, текст или други знаци на човешкото творчество, наречено изкуство, изисква, освен задължителна подготовка, и МОРАЛ. За съжаление величина, разтеглива във времето и пространството. Един критик с морал ще потърси и открие морални ценности дори в скандални творби като романа на Владимир Набоков „Лолита” , „Метеорите” на Мишел Турние и много други. Обратно, дори ерудиран, критикът без морал, склонен на компромиси със съвестта си или перверзен по рождение, може да омърси и най-проникнатата от човешки добродетели творба само от докосването си до нея. Такъв критик е за съжаление, но той може да бъде и обществено опасен.
Публична тайна е, че идеята за „новия прочит”, идея, която, не отричам, е много често необходима, бе изкористена с политически цели. Една от първите жертви в областта литература, в частност поезия, бе Христо Смирненски. Не можеше и не биваше да му се прости, че той възпя „червените” ескадрони на Октомврийската революция, възпя столицата на Съветска Русия Москва… Не можеха да му се простят и много други „грехове”, например това, че беше безумно талантлив.

„ЦВЕТАРКАТА МАЛКА НА СМИРНЕНСКИ и страници от кръчмарския протокол” е заглавието на драстично претенциозната статия на Димитър Камбуров, поместена в „Литературен вестник”, 27. 12. 1993 г. - 09. 01.1994 г. Коледен брой, стр. 6. Изминали са много години от публикацията, но проблемът остава. Статията, образец на бъбривост, се занимава с едно от най-известните стихотворения на Смирненски - „Цветарка”. Ето нейната уводна част, която е напълно излишна:

„Веднъж след дълго прекъсване се озовах в долна кръчма със стари другари. След като пийнахме и поговорихме, съгласихме се да пийнем и да поговорим още. Опитах се да помоля келнерката да ни донесе. Ала моите другари я отпратиха. Казаха да не се тревожа с поръчките и как те щели да имат грижата. Повикаха я на ти и умалително й заръчаха в просто бъдеще, без „моля” и „бихте ли”. Жената се успокои и като ме позагледа, оттегли се по нещата си. хората от моята маса обясниха, че говорейки, без да искам стряскам хората. „Не спазваш кръчмарския протокол”, меко заключиха те.”

А аз си мисля, че на злополучния критик Камбуров оттам му е останал кръчмарският комплекс, та понякога бълнува, твърде болезнено впрочем.

Малко след уводната част той подхвърля, уж случайно, че за него стихотворението съществувало под заглавието „Малката цветарка”, но не смеел да твърди дали например в „някогашните читанки за трети клас то е излъчено” под това заглавие. Можел само да твърди, че „грешката не е случайна”. Как се нарича това да твърдиш нещо, в което не си сигурен, да имаш нахалството да го използваш като аргумент?! Този „аргумент”, освен че внася привкус на нещо несериозно, позволява на автора да изстреля смъртоносната си отрова под формата на супертеза, на бомбастично „откритие”, че малката цветарка, уважаеми читателю, въобще, ама „въобще не е малка”. Тя е професионал, „дама от занаята”, която добре познава кръчмарския протокол - за разлика от самия Димитър Камбуров, който се окайва, че не може да си викне, както трябва, едно пиене в кръчмата. Стих по стих, строфа след строфа Камбуров разчепква познатото ни стихотворение, поставя го под своята деформираща лупа, намества го, както той си знае, срещу кривото си огледало. За него стихотворението, ярка социална творба, е „един забележителен провал”, една проява на „възхитително разминаване между интензия и резултат”, където Смирненски е вложил „своята изнурена от пролетарска и творческа дисциплина бедна и блудножадуваща душа” /!?!/ След израза „пролетарска дисциплина”, иди че вярвай в „надпартийния” щурм на „новия” прочит, на неговата добросъвестност! Всъщност, без да забележат дори, тъй наречените демократи още в началото на прехода се превърнаха в погромаджии на литературата, в сектантски цербери, в нещо, което така страстно отричаха.

Няма да се спирам на всички „открития, но ето някои от тях: смътният гребен на Витоша е „гигантски фалос”, кошничката с хризантеми напомня нещо „друго”, самите „златожълти хризантеми” болното и цинично въображение на Камбуров вижда като „рунтави” /трябва да му се признае, наблюдателен е!/, „влажният” поглед на Цветарката излъчва похот и не Тя е жертва на Града, а Градът е нейна жертва /!/, жертва на нейната „перфидна” еротика. Туберкулозният юноша, който умира ненавършил 25 години, не е пощаден не само като поет, а и като човек. Според Камбуров, трябва да си го представим като перверзен субект, заради твърдения като следното: „…черните пипала на плъзгащите се отвред погледи, ироничните усмивки и неприветната мисъл, които комай са заклеймени от страна на пишещия като неадекватни спрямо въпросната невинност, се оказват кондензия на собствените му несъзнателни, ала все пак изречени под вънкашност чужда /!/ желания /!/ /Справка - посоченият вестник/.

Какво кощунство! Каква развинтена фантазия! Много сложно, бе, Камбуров! Но за да добие читателят представа, ще си позволя още един, по - голям цитат:

Но да се върнем на нашата русалка. Тя действително изглежда като току пристъпваща в света на желанията. П о г л е д ъ т с м у т е н е винаги вече влажен. пристъпя между масите, чиято масивна мъжка масовост смущава, без това обаче да се отразява на предлагането, което дори съгласно кръчмарския протокол е редно да бъде тихо. Тук бих казал, че предлагането се отличава с онази обиколност, която не оставя място за никакви заобикалки. Огромните рунтави хризантеми се оказват втъкнати в кошничка, която едновременно се вижда принудена да бъде кокетна и малка. Самите цветя, устойчиви символи на долнопробната проституция /?!/, са не просто жълти - цветът-норма на чочарката, а злато- жълти, което вече не усъмнява. Предлагайки пресилено двусмислената до еднозначност фигура на занаята /която ми напомня за оня Персей в Джон- Бартовата „Персеида”, характеризиращ майка си Даная като първата проститутка в историята на цивилизацията, имайки пред вид прословутата сцена със златния дъждец, под формата на който Зевс й се явява между краката/ героинята на Смирненски не спира дотук. Според него тя предлага, не мога да се въздържа да не цитирам стиха отново, и у с м и в к а т а с м и р е н а п о р у б и н е н и у с т а. Усмихнатата рубинена смиреност: любимият цвят на Смирненски и възлюбленият образ на малката робиня тук си дават удивителна по своята овладяна и обещаваща еротична мощ среща на подчинение, агресия и добро настроение.”

Имай още малко търпение, читателю, цитатът продължава:

„И така, мисля че вече е ясно какво имам пред вид. Разбира се, не се опитвам да твърдя,че цветарката разполага с достатъчна вола, та да регламентира собствения си имидж. Нито пък смея да мисля, че Смирненски съзнателно и нарочно се домогва до постигнатата удивителна еротична плътност и професионална идентичност на своята героиня. Той най-вероятно си е представял, че създава безукорно невинния образ на своята малка цветарка. Не мисля обаче, че в случая се касае за прословутия случай /забелязвате ли тавтологията?, бел. авт./ Олга и Пушкин; не мисля, че цветарката се е изплъзнала от контрола на създателя си по своя воля. Струва ми се, че тя просто се е оказала обект на желание от страна на Смирненски. Неговата малка цветарка и прокудена русалка се е превърнала в несъзнателно желана от самия него дама от занаята”

Край на цитата. Нормалният човек ще се задъха от яд пред това кощунство, ще му трябва пауза, за да подтисне сърцебиенето си. Набеденият критик обръща всичко в отвратителна порнография, а Смирненски е обвинен в несъзнаван, но смъртен грях - педофилия. Този „червен бард на бунта”, отличаващ се, според Камбуров и със сивота, раздвоен между „езика на пролетарската конкретика” и „устойчивия и клиширан символистичен език” /не са пощадени и символистите, обогатили българската поезия, бел. авт./ е и… педофил! Макар и несъзнателен, треторазряден съставител на текстове за стари градски песни!

Камбуров съвсем съзнателно не пише нито ред за стихотворението „Уличната жена”. Споменаването на въпросното заглавие би довело до сгромолясване на невярната му теза. Защото съвсем ясно е казано, че цветарката може би ще има същата съдба някога, но тя е още невинно дете. А двете стихотворения са част от цикъла „Децата на града”.
Наукообразната, умишлено усложнена стилистика на статията е един прозрачен камуфлаж, ловко прикриващ липсата на истинска научност и рационално мислене. Камбуров е решил да донесе вода, като мине през девет земи, та от десетата, но не му се е отдало. А и ние не пием такава вода!Това е един съвременен гнусен бай Ганьо, който от висотата на своята камбанария оценява европейската жена: „Какво ми се пери! Санким честна ли е!” И отново опираме до морала.

Цинизмът, липсата на най-обикновен човешки морал са позволили на Камбуров да се гаври с един гениален поет, но той е попаднал в капана на своята вулгарна и деформирана литературна мисъл.

О, ако Конституцията, гарантираща свобода на словото, ни гарантираше и МОРАЛ!