ВЛАКЪТ
Беше селски учител. Разправяха, че имал годеница нейде - и тя учителка като него. Заедно учили в Пловдив и се били врекли на детското просвещение да служат. Но хората нито веднъж не ги видяха събрани наедно. Само събота по пладне учителят напущаше селото и тръгваше пеша за града. Там бяха родителите му, които в китна къщица над гарата караха старините си. Пенсионери бяха вече, прелели на години, но държеливи на крака и здрави по сърце. За тях се знаеше, че като млади в Швейцария учили за съдии. Но понеже бяха социалисти, не им дадоха да се ширят по държавни служби. И синът им, учителят, теглеше от туй. Не го пратиха в градско училище, а в селско, задето родителите му били против властта.
Да беше поне това училище стока, а то - за глухонеми деца, събирани по разни краища на страната. Кое глухо, кое нямо или пък и с двата недъга, те мучаха по цял ден из двора на пансиона. Канел съм се сто пъти да вляза и да ги видя отблизо, но все не ми даваше сърце. Виж, зазяпвах се с почитание в техния учител, щото стегнат човек беше, прибран. Пък хубав, млад и снажен, като от читанка излязъл. И отдето мине: “Добър ден! Добър вечер!” Все тъй. Ние, децата от село, още като го забележехме отдалеч, и ушите ни пламваха от мерак да се разминем с уважителен поздрав. Накачулени по коне, дувари, каруци или дървета, зяпвахме и високо поздравявахме. А старите хора се изправяха до бастуните си, сваляха калпаци и в един глас отвръщаха: “Да си жив и здрав, даскале!”
Когато съботен ден учителят отиваше да понавиди майка и баща, другари и годеница, в село се завръщаше чак в понеделник заран. По него време влакът минаваше покрай Чергарево само два пъти на ден - веднъж къде Карлово и втори път къде Бургас. А разписанието не се заварваше с часовете на учителя ни кога отиваше към града подир обед, ни кога сутрин идваше на село. Та насам и натам той извървяваше шестнайсет километра все пешком. Кога тръгваше от града - не знам, но щом в понеделник се покажеше на височкото до кладенеца, под дебелата черница, всички вече знаеха, че часът е шест заранта. И тогаз, по неговото пристигане, черковната камбана почваше да бие. А подир като по команда захващаха да реват магарета, да пролайват кучета и да кукуригат петли. Сякаш всичко живо се нарочваше да известява пристигането на учителя.
И зиме, и лете - все тъй. Почивка нямаше. Щом влезеше в село, без бавене се залавяше за училищната си работа. Учениците му, нали бяха деца все на сиромаси родители, лете нямаше къде да идат, та си оставаха в пансиона. И като нямаше какво друго да правят, директорът на училището и кметът ги караха да берат черничеви листа за бубите, които развъждаха, та уж да покрият издръжката си през лятото. Пък колко от печалбата влизаше в пансиона и колко потъваше в джобовете на властниците - никой не знаеше.
Тъй мина бая време. От лапе, вързах години за войник, а учителят кажи-речи трийсет навъртя. После, докато си среша наболия мустак, по Димитровден влязох в казармата. И то къде - в 23-ти пехотен Шипченски полк в нашия околийски град. Хем градът познат като петте пръста на ръката, хем хората нашенци и на един хвърлей място от село. От тоз по-голям късмет има ли за млад войник?
Близо, викам, ама докато не изтече годината и преполових втората, никаква отпуска. В месеца само един път даваха градска от два часа, колкото да пощъкат невиделите очи по младо и гиздаво и - хайде пак на юруш зад казармените телове. В домашна отпуска ме пуснаха чак на втората пролет, по Великден. Щом ми подписа ротният билета, лъснах ботушите, накривих фуражката, грабнах раницата с пушката и леви-десни - право в село.
До междинната гара с влак пристигнах, а оттам насетне - с хаджипешовия файтон. Хубаво и светло ми е на душата, че да има как като пиле да хвръкна. Не е малко - в роден дом се завръщам, от година и нещо невидян. За войнишка душа, впримчена в поясок, знаете ли какво е туй!
Претропах по дървения мост на Тунджа, позяпах отгоре мрените, които като сребърни мечове се забиваха към дълбокото, и пред очите ми се ширна нашата долина. Отсам - равното с напъпилите рози, нататък - Средна гора, извила снага като многогърба камила. Накъдето се обърнеш - все зелено и омайно. Чучулигите се разпели над шубраците, прасковите и сливите поклащат на припек цветните си наметала, та чак коленете се прегъват от захлас. Толкоз хубост пълнеше очите ми, толкоз гиздавина люлееше думата ми, че като стигнах могилата, която събираше железницата, пътя и реката, засилих се и на куцук изкачих върха. А като стъпих най-отгоре, турих раницата с фуражката на топографския дирек, опрях пушката връз тях и започнах като Боримечката да викам: “О-хо-хо-о”… Шантава радост заблика от душата ми, та затуй. Чудех се как да я излея навън към зеленото и светлото, та още по-китна и грейна да стане земята.
Тогава до върбалаците на реката съгледах глухонемите. Едни клечаха на брега, други шибаха реката с пръчки и се пръскаха едно друго. Бистрите капки припламваха на слънцето като жълтички и щом докоснеха напечените им бузи, децата надаваха провлачени, гъкащи звуци. Нали и те бяха деца като другите - радваха им се душичките. Читавите щяха да пропищят със смях, а те, като не можеха да отронят тоз прост звук, дето и зайчето в гората го има, само мучаха и размахваха ръце. Пак изказваха детската си волност и закачки, но бяха толкоз жаловити техните викове, че нещо ме секна и бързо грабнах багажа си.
Но ме възпря друг вик в отговор на моя: “Е-хо-о”. Викът се повтори, потрети. Беше учителят. Отпървом не го видях. Чак когато изскочи из една изкорубена върба, догоре овъглена от гръм, тогава го съгледах. Чул беше моя вик и с радост ми отвърна.
Докато сляза от могилата на полянката, учителят сам ме пресрещна. Поздравих го по стария си обичай. А той не можа да ме познае и рече усмихнат:
- Накъде, войниче? В отпуска ли?
- В отпуска, господин учителю - отвърнах. - Година и половина сторих, откак съм в казармата. Пък като видях селото от височкото, рекох да…
Тогава той се тупна по коленете:
- Ама, Бончо, ти ли си, моето момче? Не мога да те позная в таз форма!
Раздрусахме си ръцете и заприказвахме за туй-онуй: той - какво ново-вехто има из село, аз - за града и войнишкия живот. Разбрах, че извел децата хем на пролетна разходка, хем да им покаже разсадника оттатък железницата. Децата - по на десет и отгоре години, ме заобиколиха като скакалчета. Сочат пушката, барат ножа, въртят ръце на чекрък и ме гледат с разчекнати усмивки. Мъчат се, невинките, да ми кажат нещо, което не мога да им разбера.
Стана ми терсене. Обърках се. Хеле учителят усети, че стоя като на тръни, и взе да им дава някакви знаци. Като изрече нещо на техния си език, децата мигом се умълчаха, нанизаха се едно до друго и се понесоха покрай реката. Тогава видях, че всяко стискаше в ръка шарено великденско яйце, дадено навярно от нашите селянки. Повървяха така, после нестройно се заобръщаха и взеха да ми махат за довиждане. Свалих и аз фуражката и замахах, а гърлото ми се запуши. Без думи се разделих и с учителя.
Като изскочих пак пред могилата, за втори път видях децата, които наближаваха линията. Тя правеше силен завой наляво и се скриваше в гъста салкъмова гора. Досами нея от реката се отделяше малка вада за поливане, която се провираше под тясно мостче. Щом стигнаха до него, едни от децата поспряха и зацамбуркаха във вадата камъни, а други продължиха към линията и се навървиха по релсите едно подир друго.
Учителят тъкмо им даваше знаци отдалече, когато иззад могилата се разнесе тежък тътен на влак. Още не се беше показал от гората, ала все по-близо се чуваше шумното му пъхтене. Тогава учителят хукна напред, махаше ръце и дереше гърло. Децата бяха насред линията, а влакът гърмеше в гората и всеки миг щеше да връхлети отгоре им. Гъсти краваи черен дим се издигаха над дърветата. Без да чуят и разберат какво става отдире им, пет-шест от глухонемите продължаваха да пристъпват с разперени ръце по линията. Още миг-два, и черупка от великденско яйце нямаше да остане от тях. Влакът вече изскочи от завоя и наду свирката си с бясна сила. Откритите вагони бяха натоварени с тежки оръдия и дулата им прицелваха посоката на движението.
Захвърлих пушката и се проснах по очи. Беше страшно да гледаш как тази черна броеница от окадено желязо връхлита връз шепа дечица. Преди да заровя глава в треволяка, видях как учителят се втурна и почна да мята насам-натам децата по канавките. После всичко се забули в бяла пара и чак когато влакът затресе земята под снагата ми и отгърмя нататък, отворих очи. От ужас пред страшното, което си представях, че е станало между двете релси, вдигнах пушката и започнах да стрелям. И не във въздуха, а във влака. В самия му локомотив, в тресящите се туловища на оръдията и в сляпата им, премазваща сила. През малките осаждени прозорчета се показаха черните глави на машинистите. Подир малко влакът изпуфтя и сред скрибуцане и трясък на желязо спря. Хукнаха войници назад, а с тях и аз.
Стигнахме мястото. Всички дечица - здрави и читави. Сгушили се бяха в канавките от двете страни на линията и трепереха в буренака. После наскачаха и се спуснаха към учителя си. А той сякаш нищо не чува, нищо не вижда и нищо не усеща. Стоеше сгърчен на чакъла посред релсите и не се знаеше жив ли е, умрял ли е.
Германците говореха нещо на своя език и сочеха напред, към спрелия ешелон. Оттам се зададе комендантът на влака и те тръгнаха насреща му.
Докато децата се съвземат, учителят рязко се изправи и заби несвестен поглед в гърбовете на отдалечаващите се войници.
Стъписах се, когато се взрях в него.
Косите му бяха побелели.
