КЛАДЕНЕЦ В СЕБЕ СИ
Още първата книга „Това от птиците го знам” на Лилия Панова бе доказателство за дарование. С появата на „Път през миража” читателят си дава сметка, че не се е излъгал. И четирите цикъла „След дъжда”, „Еньовден”, „Урбанистична изповед” и „Амнистия за лудостта” са подчинени на един категоричен характер, в който дълбоката изповед на жената съвременничка е негова доминанта. Поетесата, изгубена в пясъците на пустинята, жадува за капчица живителна влага. Тя търси път „през миража”, защото истинският път е неясен, а изворът - пресъхнал:
Тъй бързахме за този скок във времето,
обречени на бъдеще неясно.
Прегризахме връвта си пъпна шеметно,
защото в миналото беше тясно.
Но чужди на студеното пресмятане,
едва родени тук и още слепи,
в мъгла сред настоящето се мятаме
и с тиня се затлачват дробовете.
„Аферата”
Не можем да не бъдем съпричастни, защото кой от нас не се е лутал в житейската пустиня, кой от нас не е „следвал своя керван”, за да открие сред „горещите дюни - въпроси”, че привиждащият му се мираж е един лъжлив оазис - „оазис прокажен”? Никога не е късно да видиш света в неговите коварни миражи и да сринеш глупавите си илюзии, но особено болезнено е, ако си млад. Защото младостта е чистота, дори наивитет, но тя не е и н ф а н т и л н о с т.
Когато е нужно и особено в подобни ситуации, тя умее да се защити, да покаже остри зъби, подхранвана от „вълче мляко” /”Рим”/.
Независимо от лиричните струи, в книгата откриваме сериозна вглъбеност в социално наболели въпроси, които болезнено ангажират мисленето ни. Корените на вярата съхнат от съмнението. Задействан е инстинктът за самосъхранение, който в никакъв случай не минава през унизителния компромис. Но и това не е идеалното решение за пътя през пустинята. Да, надеждата е събудена, но : „Надеждата се храни с неизвестност./ Отшелници в мисловните дъбрави./ Да я излъжеш винаги е лесно. /Затрогва те с наивните представи”/ /”Дело №”/
Да, надеждата е събудена от капката дъжд, но това не е достатъчно. Земята остава напукана. След като си минал през стогодишната суша на „1001 заблуди”, има ли смисъл от капката дъжд? И все пак тя „звънва” и кълновете „жадно се заслушват” /”Совата”/. Тръгнала от съкровеното, авторката сякаш прекосява себе си, за да напипа общочовешкото. Текстовете й говорят за богата култура и фини поетични сетива. По далчевски при нея предметите се превръщат в символи.Тя не се бои да признае привързаността си към вещите, защото:
Те нямат многопластови емоции.
Не ми е нужно да ги разгадавам.
При тях си вземам частните уроци
как да мълча в безумната гълчава.
“Фетишизъм”
Готова за битка с „блудниците”, с които се среща не в тривиалната ситуация на триъгълника, а в лабиринтите на любовта, Панова не оневинява себе си, навлизайки в гората на женската лукавост: „Ангелски пера събрах за линча”. /”Ревност”/
Лекарка по професия, на Панова не й е чуждо нагърбването с несвоята болка, самоизгарянето дори /”Шизофрения”, „Пеперудите”/. Бунтът на поетесата срещу общото опошляване в болното ни време я води към самовглъбяване в собствената личност, без да накърнява любовта към ближния /”Донори на криле”, „Кивотът” и др./ Щом оазисът е „прокажен”, щом чистотата е мираж, Аз-ът обръща очи навътре в себе си и там, в своя издълбан мъчително кладенец, търси живителната струя. Така тя прави и нов височинен преход към „единственото робство на духа” - поезията.
Лилия Панова - „Път през миража”, ИК „Христо Ботев”
