Вълко Марашев

ИЗ „МАРТЕНИЦА” (1977)

ПРОВИНЦИАЛНИ ПОЕТИ

Те ще дойдат с влакове късни,
с мартеници върху ревера.
В една редакция ще ви потърсят,
а в друга ще ви намерят.

Мъчно може да се усети
даже в разговор нескончаем
защо мартенско слънце свети,
вместо витошки сняг в стиха им.

Утре всеки от тях ще има
своя столица. И във нея
като мисъл неповторима
радостта им ще оживее.

Ще се върнат със ден по-стари
във градчета, от всички забравени…
И ще ви пращат минзухари,
вместо мартеници за здраве.

АПРИЛ 1876

Априлско време.
Изгарям.
Вражи крак тъпче земята.
Даскале,
извади букваря
с азбуката
       на Свободата.

Нас ни чака
       тревата набола -
с пълни пушки да се сбереме,
за да спрегнем
       вярно глагола
на борбата
в сегашно време.

Чувствам -
        нещо съдбовно и страшно
има,
    даскале,
            в твоите думи.
И ти даваш сега за домашно
на децата
да леят куршуми.

И ти искаш от нас да се пише
Свободата със главна буква.
По-добре
на барут да мирише,
вместо
да се развява хоругва.

Изгарям, даскале,
изгарям.
Земята ни
        вражи крак тъпче…
И застава цяла България
зад едно
      черешово
                топче!

БЪЛГАРИЯ

Ти - милвана от вража сабя,
здрависвана от чужд куршум -
в заветни дни те благославя
дланта на Аспарух и Крум.

Но в смъртен мрак пристъпят тежко
войниците на Самуил.
Българийо - око човешко -
врагът не те е ослепил.

И слънце пак ще те огрява,
и вятър пак ще те люлей…
Живей във мен като държава
и като капка кръв - живей!

НЕСТИНАРКИ

Нестинарки
с жарки пети
върху живата жар
живеят…
Ако радост ги навести,
влизат в огъня да я изпеят.

Ако мъка ги загризе,
една в друга поглед вторачат,
влизат в огъня с боси нозе,
непременно да я изплачат.

Нестинарки
с жарки пети
върху живата жар
играят…
А хорото им в мен се върти
и не му се вижда краят.

БЪЛГАРКА

Бяла и румена като в песен,
тънка и стройна като в мечтите.
С ясен поглед ще ти отмести
сърцето мъжко в гърдите.

В тоя свят майчин и малък
ще те приюти в прегръдка,
ще те нахрани с меден залък,
ще те напои с последна глътка.

С песен люлчина и щастлива
от невярна любов ще те пази.
И мечтите ти ще се усмихват
като деца от кърмилни пазви.

Бяла българка в бяла премяна
през равна Тракия минава…
И слънцето в една утрин ранна
за втори път изгрява.

РЪЧЕНИЦА

                       На Ванът

Гайдарят подхваща ситна-ситна
садовска ръченица.
Люшка се Тракия житна-житна
под крилото на птица.

Девин гледа я дивно-дивно -
отгоре, отдавна.
Равна Тракия поглед вдига -
няма на себе си равна.

Гайдарят не свири, ами разказва
и ти го слушаш тръпнещ.
И свирнята сама ти показва
с кой крак къде да стъпиш.

СЪБОТА

Лакът в лакът.
Влакът се движи.
В равнината влакът препуска,
натоварен от стари грижи
и задъхан от нови чувства.

А хоризонта лудо бяга -
да се скрие зад трите върха.
И петела пърха в дисага,
и сърцето в гърдите хвърка.

Лакът в лакът.
Препуска влакът.
Гарата е зад три тунела.
Едни с трепет гостите чакат,
другите чакат с нож петела…

ТРАПЕЗА

В единия ъгъл мама върти вретеното,
в другия - баба баницата върти.
Върти се цялото село. От въртенето
гостолюбните къщи отварят врати.

Мама изпраща баницата с късметите
на нивата - зърното да навести.
И додето си спомня дядо несретите,
бъклицата с виното в кръг се върти.

На трапезата няма нищо измислено.
Всичко е обичайно, обично като дар…
Сякаш четеш ненаписано
стихотворение от чичо Ламар.

СЕЛЯНИН

Най-дълбоката бръчка на своето чело задръж -
като ясна дъга над полето след пролетен дъжд.

Вбий коляно в пръстта. В тази пръст само
                                                 зрелите дини
като твойто коляно в земята оставят
                                                 трапчини.

Влез в голямата нива на своя достоен живот -
там и птици летят, и дървета се кършат
                                                     от плод.

Като слънце над нея ще грее усмивка добра,
като резен от диня посред пъстрата
                                               селска софра.

* * *
Ще разцъфтяват в мен земи априлски,
дървесата тежък плод ще народят.
През гори усойни, през узрели мисли,
ще извива стрелнат към звездите път.
С ветровете топли, на ята събрани,
ще долитат птици от далечен юг…

На гнезда ще сторя мъжките си длани,
тъй ще ги накарам да останат тук.

***
От раздиплени рътлини,
по заоблени бърда,
слизат моите години
като пръснати стада.

И полето набраздено
топли моето сърце -
като агне, в студ родено,
цял ден топлено в ръце…

ДЪЖД

Не сантиментален и не суетен,
а винаги един и същ -
раннопролетен, къснолетен,
елинпелиновски дъжд…

Той не спира. Той продължава.
Все така ръми, ръми.
В една малка дъждовна държава
живеем с него сами.

СЪЩНОСТ

И наследили Колю Фичето,
вярно държим отвеса в ръката -
да не отместим величието
на сантиметър от простотата!

ЛИТЕРАТУРНО ЧЕТЕНЕ
В МАДЖАРОВО

Над мечтите им, днешни и бъдещи,
десет пласта земя тежат
и ги мамят дълбоките пътища
все надолу, към рудната твърд.

И расте в туй миньорско предверие
радостта като мартенски ден.
И заспива денят, свечерения
като тях към нощта устремен.

От звездите безсънни до ветрите
този свят углъбено расте…
А в душите им слизат поетите,
както влизат в рудника те.

* * *
Животе мой, започвам да усещам,
че нещо в нас опасно се руши.
Затрупваме те целия със вещи,
а зейват празни нашите души.

Звучат мелодии едни и същи,
владеят властно нашите сърца.
Тъй пълним с непотребни вещи къщите,
наместо да ги пълним с рой деца.

БОКС
                На Червенко

Покой не ми дава тази несъкрушима,
мъчителна и мъжка сила - бокс!
Между четири въжета винаги има
място за размисъл и въпрос.

Удряй ме, живот, отляво и отдясно.
Изправени сме двамата - очи в очи.
Публиката крещи припряно и бясно,
само времето победно мълчи.

Удряй ме, живот, удряй безпогрешно.
Не от позор - от слава да ме спасиш.
Не ме плашат твойте удари тежки,
макар и да знам - ще победиш.

Неистов пламък в очите ми бляска
и един въпрос тревожи моя ден:
Ще се намери ли някой да ръкопляска
и на победения като мен…

БАГЕР

Утре багерът ще сбере
квартирантите от квартала
и до него с грохот ще спре
самосвала.

Мойте чувства ще окрили,
ще разчупи твойте тайни.
И душите ни ще раздели
на едностайни и двустайни.

Тъкмо мислех, че съм щастлив,
че радостта ми е вече цяла -
един гвоздей стар и ръждив
спукал гумата на самосвала

* * *
                     На Вл. Башев

Желязото лети. И прилунява
с ракетен рев сърца и съдбини.
А вятър по балконите развява
по-бели и от преспа пелени.

Със зъби като пуканки жените,
усмихнати до нас вървят -
между планетите и пелените
на тоя пълен с изненади свят.

Живеем с прилунени, с прилюдени
и радости, и болки, и вражди…
В света на мигновените промени,
не ни остава време да тъжим…

* * *
Не ми е чуждо нищо човешко:
радост и болка, песен и плач.
Върху земята стъпил съм тежко,
както във есенна нива сеяч…

Аз от полята хълмисти ви нося
хлебния мирис на зрели жита.
И като семе отбрано за посев
светли са дните на мойте лета.

* * *
Днеска аз съм учител на трийсет деца,
на трийсет усмивки, на трийсет слънца.

На трийсет огъня дните си грея
и трийсет стръка в сърцето ми зреят.

И както лудуват, в един есенен ден
като птици ще литнат далече от мен,

за да търсят в живота, додето са млади,
свои девненски дни и доспатски каскади.

Утре трийсет букви - други трийсет деца
ще са мои усмивки и мои слънца.

Друго нищо не искам. На мене ми стига,
че трийсет деца пишат моята книга…