СНЯГ, СНЯГ…
СНЯГ, СНЯГ…
Сега наистина дохожда Зима –
сезон на Свят и възраст вкочанени –
витае тишина… безсъние необяснимо…
Студено е и красотата е студена.
Листа, треви и гласове – изчезват.
Наоколо е бяло, но едва ли чисто…
Небето стъклено е бездна звездна.
Сняг, сняг, а земните богатства липсват.
И само слънцето все още багри
пред изгрев облак, планина пред залез…
Къде съм аз? Пред зима или старост?
Затрупва сняг и спомена прощален…
БАЛАДА
В памет на Христо Фотев
Сънят е отражение на спомен,
а в него има минало и бъдно.
Сънят е път и камъчета ломени
подрежда Времето в настилка плътна.
Под сянката на пеперуди есенни
сънувах, че съм нейде в град античен.
Като в пиеса ти бе там – до Кесаря,
но знаех, че си моето момиче…
А аз бях роб. Аз там бях гладиатор
и се сражавах в боя откровено,
но съдеше безмилостно тълпата
и мойта кръв обагряше арената…
Но аз бях жив и щом се появявах
не с „Аве, Цезаре!“ шептях просия,
а виках аз и аз те благославях
с прощалното към теб – „ Аве Мария!“.
- Аве, Мария! Ангел мой – пази ме! –
изричах аз и в теб се вричах…
Днес влюбените са непобедими,
защото ние звездно се обичахме!
Ала Поетът бе от власт подмамен
и нямаше кой нас да ни възпее –
не си днес в мраморните монограми,
не съм днес в каменните мавзолеи…
Но Ти бе с мен! Аз имах вдъхновение,
а нашата любов бе свята трайност.
Днес пясъка на страшната арена
от мойта кръв е претворил мозайка…
Там ангел бял към ален гълъб литва
и в ален облак пърхат пеперуди…
Не вярваш ли? Закрий със длан очите си!
Видя ли, че не искаш да те будят…
19.10.2008 г
ПРЕДСТАВА
Не музиката,
а представата, която тя внушава –
мелодията и картината,
която в теб възниква –
картината, която виждаш ти
чрез звуците и цветовете –
сън наяве е!
И думите,
които ти изричаш –
няма да измисли вече никой!
В това е смисълът
на всяка стихотворна песен
и на рисунката,
създадена от теб чрез словореда.
Това е онзи Миг неповторим
или Импресия,
след който тръгват чувствата ни
по света неведом…
В природата се скита Дух преселник,
Дух предвечен.
Той търси где да спре
и где да отпочине…
Не чу ли трелите на Славея –
отлитнал вече?!
И не видя ли – Вятърът –
по пътя прашен как отмина?!
Уви!… Духът не е със нас
завинаги!
СКИТНИК
Что ищеть он…
М. Ю. Лермонтов
Всеки скитник носи болка,
колкото небесна шир.
Той е като тъжен облак,
погнат с вятърен камшик…
Той е безответен повик.
Той е страдаща душа,
към която никой – обич
не изпитва, няма жал…
Всеки скитник е самотник –
няма пристан, няма дом.
Той като самотна лодка
търси своя вълнолом…
По неведоми маршрути –
Бог накрая ще реши
кой, къде, кога – залутан
своя стон ще утеши!
Но скиталец Дух не кротва!
Погнат с вятърен камшик,
облакът не хвърля котва –
него гръм ще разруши!
КАПИЩЕ
Това не е трева, не е трева –
това е шир, покрита с песни.
Под лунната магия, свел глава,
аз чувам да ечи оркестър…
Той свири в този нощен свят зелен.
Извира музиката – никне…
И хор брътви току до мен,
но аз не виждам никой, никой…
Това навярно ще са праотци,
дошли край древната жарава –
та чуйте: хиляди свирци, певци
прославят своята държава!
Тревата ври… Премина ветрогон –
комета или кон премина!
Звездите върху този небосклон
са четирилистни детелини…
И аз в дълбок поклон съм свел глава,
мълча и слушам тук унесен…
Това не е трева, не е трева –
това е капище за песни!
