Яко Молхов

Да разтвориш бялата книжка със стихове на непознат автор - това винаги означава да се впуснеш в едно приключение на духа. И не знаеш какво те очаква: разочарование или откритие, досада от поетически баналности или надежда, че се появява един нов поет.
Надежда ми вдъхна първата книга със стихове на Димитър Горсов „Като дъх и ласка”, защото срещнах един син на земята, чувствителен към простора й, усетил със свежо възприятие простите чудеса на живота, постоянно обновяван от кръговрата на пролетното възраждане. Надежда ми внуши неговата неизменна виталност, сливането му със стихиите на природата, и в същото време преклонение пред човека, който се стреми да вникне в тайните на битието. Надежда ми внуши сякаш вродената способност към поетическо изживяване, откровеността и силата на чувството, уловено в една стегната форма на стиха, при което конкретният жизнен повод е издигнат в поетическа метафора:

И расте тревата…. Пряко зими,
пряко стъпки и пожарен дим.
…………………………………….
          …. спокойно и жестоко
скрила стъпки, рани, времена.

                   („И расте тревата”)

Метафоричността предава един леко философски оттенък на стиха, но никога не прекрачва прага на абстрактното: поетът винаги остава на земята, в живота, който

„бий в капчуците, във вените,
обгръща ни с любов и със тъга…”
                                        (стр. 25)

От познатия закон на диалектиката за контраста на нещата, за тяхното вътрешно противоречие, от което се ражда движението, Горсов изгражда една житейска метафора, при което противопоставя малкото на голямото, общото на частното и стихът му добива една нова изразителност:

Когато страшно духат ветровете,
един цвят аз укривам в свойте шепи,
една звездица гледам да не гасне,
една надежда скътвам във сърцето си….

                                           („Диалектика”)

Но колкото да е „мисловна” лириката на Горсов,колкото и да се старае да се движи в сферата на философските обобщение, както е в „Химн на човека”, аз предпочитам онези стихотворения, където поетът дава израз на обзелите го настроения, най-често породени от съзерцанието на природата. Тогава той е пък в кръговрата на естествените човешки усещания и чувства.
Дори когато го обзема тъга, защото есента може да бъде тъжна, защото в живота има и несподелена любов, самота, неосъществени пориви - тъгата в неговата поезия е също живот, тя също не е лишена от виталност дори когато може да звучи като „мирова скръб”, както е в стихотворението „Бяла нощ”:

И аз разбирам, че животът ми е бил, за да остане
един огромен сън, едно мълчание несподелено
между пространствата на този дом забравен
и белите пространства на вселената!

Мъчех се да дешифрирам изворите на това тъжно настроение и го открих в северняшката зимна нощ, когато снеговете се трупат и човек има измамното усещане за пълна изолация от света, че остава сам едва ли не завинаги. О, заблуждения на младия човек, но в същото време - каква искреност и сила на преживяването. Защото обзетият от „мирова скръб” скоро ще се развесели:

Пак март в полетата се скита…
Стопил с прозрачна длан леда,
в среброто хладно на водите
ту изгрев пали, ту звезда…

И пак предчувствената лудост
на ветрове и цветове
атавистична радост буди
в кръвта под късни снегове…

                                   („Март”)

Казвам всичко това, защото имам усещането, че силата на Горсов, неговата поетическа оригиналност е в това толкова силно чувство за природа, в сливането с природата. Той, необичайно за младостта, чувствува могъщите й сили, изпитва едно вътрешно задоволство от постоянния си допир до земята и оттам онова равновесие на духа, изразено малко несръчно, но силно:

И ще тежиш ти на сърцето ми, земя!…

Иначе поетът е изпробвал много познати мотиви: преданията за Търново, декларации за съдбовната връзка с историята, демонстрации на дълбокомислие, драпировки и словесна еквилибристика. Чисти и дълбоки са стиховете му, когато изповядва прости човешки чувства - тъжни или весели, - когато съзерцанията на природата се пречупват през човешката му непосредственост….

1972 г.

—————————–

Димитър ГОРСОВ, „ Като дъх и ласка”, Държавно кигоиздателство „ Георги Бакалов” - Варна. 1971 г.

Следващото писмо е отговор на протест на отдел „Култура” на окръжния вестник на Габрово „Балканско знаме” относно отрицателна рецензия за втората книга на Димитър Горсов „Всичко на света”. Отделът моли Яко Молхов да публикува рецензията си за книгата му, която вече е била отпечатана в „Балканско знаме”, като алтернатива на публикуваната рецензия в „Литературен фронт”. Писмото на Яко Молхов е до началника на отдела Петър Цокев. бел. ред.

Другарю Цокев,

получих Вашето писмо, с което изказвате желание рецензията ми за втората книга („Всичко на света” б. м.) на Димитър Горсов да предложа за публикуване в някое от столичните издания. За съжаление в обичаите на нашата журналистика няма случаи да се помести второ мнение за една книга, освен когато е за някой именит автор. Обикновено редакциите, за които критерият на имената, а не на обективните художествени ценности, е решаващ, създават привидността, че публикуват и остри критични статии като атакуват автори, които все още са беззащитни, не са влезли в литературната йерархия. Такъв е случаят и с Горсов.
В миналото се опитвах да протестирам, да предлагам „друго” мнение, да изказвам въпиющата несправедливост на оценки, подобни на тая за Горсов, поместена в „Литфронт”, но никога не съм имал успех, защото в понятията на редакцията, такава публикация би означавала, че признават своята грешка или вина. А вие знаете, че това е недопустимо, освен в случаите, когато има внушение от по-висшестояща инстанция. Освен, че никой не желае да си вкарва „автоголове” , в съображенията на редакциите е и предположението, че публикацията на второ мнение превръща творбата на засегнатия автор в литературно събитие. А това също не е желателно.
Казвам Ви всичко това защото имам дългогодишен горчив опит. Едновременно с това искам да Ви уверя, че истината за стойностите в литературата винаги си пробива път и че критическата преценка има престиж само тогава, когато е справедлива и добронамерена и остава конюнктурно нетрайна, когато е написана безсъвестно, от извънлитературни съображения.
Освен това за литературно заинтересуваните, тоест за читателите, които имат отношение към литературата, особено към поезията, една критическа преценка е само относително ориентир в собствената преценка, която често пъти е несравнимо по-справедлива, защото е непреднамерена. Така че както Вие сте усетили и разбрали, че публикуваната в „Литфронт” е необоснована и безотговорна, така е и за читателите. Доверието към критиката се завоюва с почтеност, а не с готовност да се обслужи всяка конюнктура. Аз съм свидетел на много благополучни външно кариери в критиката, но отровени от негласното презрение на литературно валидните хора. И обратното - така, че всеки встъпващ в литературното поприще си избира сам съдбата, сам я гради.
Моля предайте на Горсов да не се тревожи от спомената публикация, защото за всеки добронамерен литературно човек тя наистина е необоснована и несправедлива. Обикновено появяването на такава критика има тъкмо обратния от очаквания ефект - критикуваната книга започва да се търси повече.
При случай, в някоя от моите обзорни статии, които съм се договорил да публикувам в „Пламък” през идната година, ще включа и Горсов с надеждата, че поне читателите, които имат доверие в моята преценка ще се заинтересуват от този поет.
За сега това мога само да направя.
Поздравете сърдечно Горсов и му кажете, че и в литературата е като в живота - с едни можеш да бъдеш приятел и да те разбират, с други не можеш.

                                                       С другарски поздрав: /подпис /
                                                                                          Яко Молхов

София, 22 ноември, 1975 г.