Никола Статков на 80 години и само в първата половина на живота

Мартен Калеев

Според абсурдните стандарти на книжната глъч и на електронните чудовища за смилане на нерви днес не е нито времето, нито мястото да се пише или да се говори за автори като Никола Статков. Защото писатели от неговия ранг - свидетели на будната кома на народа си - не се примиряват никога. И макар животът да е по-кратък от мълния, която някой е захвърлил отвъд хоризонта на битието, той няма да се откаже да бъде себе си. Ще води спорове, но само с хора, с които той си избере, глупаците ще премълчава. Ще продължава да пише книги, които няма как да останат само книжарски артикул, а ще бъдат събитие - съдържанието им винаги е било и е белязано с дълбок белег на човечност. Но тази човечност, която няма тривиалната поучителност или лесно разгадаеми послания, а човечност, мащабна като измерение, провокативна и изискваща непременно осмисляне не на готово. Макар всеки да може да ги прочете лесно, защото езикът му на разказвач е сбит, разбираем, увличащ, динамичен и всяко следващо изречение да е заредено с емоция и послания, за читателя преживяването и осмислянето изискват ниво на чувствителност и определена висока доза нравствена благонадеждност.

С него сме се срещали и разговаряли стотици пъти за последните тридесет години. И когато дъждът неспокойно се е разхождал по покрива на бащината му къща, за да наглежда своите копринени нишки, преди да повее вятърът и да изгрее слънцето. И когато вечерта е приласкавала света, за го види в оня му вид, когато човешките страсти се разгарят. Или укротяват, след като са получили своето. И дори тогава, когато животът ни се е крепял на миг, след които нямаше да има дори пътечка за връщане. Винаги сме припалвали мислите си една от друга. Лутали сме се в мъдрости и догадки, но отговорите все не са ни харесвали. Изглеждаха твърде логични, при това, отдавна ги знаем до болка. Хората четат все по-малко, идиотите - пишат все повече. И едва ли някой скоро или поне някога, ще ни поиска огънче. От нас, или от други като нас, по-големи или по-малки … Така и са ни заварвали до късно през нощта - спорещи, недоволни, малко или повече разочаровани от тоя ущорийски живот. Преди очертанията ни да се разтворят завинаги в чашата на мрака, докато луната се киска зад сънливите облаци, а ние се зъбим на опоненти и завистници, изтъкваме талантливи приятели и се каним да напишем още по-нещо.
Все ни плашат думи като никога и завинаги. А наоколо все така е населено с болки и спомени, които често-често сменят местата си. Протягат се като котки и си точат ноктите в нашите нерви. И всеки се опитва да укроти в пазвата си своя Везувий.

… Няма я Мика белата гълъбица, няма го Мито благата дума. Няма го и Пурко, нито Петър Клюсата, проумял тънката философия на най-великата Лъжа-истина - лъжата, че си живял Живота, и че всичко комай е за нищо. Изнизали са се на пръсти, и са отишли там, където Никола Статков се е лутал между Бога и дявола*. Но не, за да намерят покой и да скръстят ръце, а за да убедят самия Създател в нещо много важно - писател, изповядвал и съпреживявал любовта, трябва да бъде търсен винаги отдясно на Бога.
И макар Господин за един ден да се е превърнал в обобщение за мнозина - в пряк или преносен смисъл, и днес да буди смях, той неусетно и магически ни кара да преглъщаме сълзите си, да не забравяме колко непростимо е да вземаме на подбив тъгата и мъката на неудачника, на самотника или на отхвърления от съдбата.
Самото съпричастие с тази негова мъка / и не само с неговата!/ ни прави по-благочестиви - защото не сме погубили своята чувствителност, защото преоткриваме или преосмисляме себе си. Защото чуждата мъка ни окуражава. Защото още приживе ни преследва страхът да не се изпълни и за нас предсмъртното желание на Шопен - да ни погребват, след като ампутират сърцата ни - заради прагматизъм, демократизъм, фетишизъм и прочие изми, все в името на по-доброто, което така и не идва навреме. И най-ужасното, докато още сме живи. Или поне докато се наричаме така или си въобразяваме, че сме такива. Макар да не приемаме и да не можем да си обясним как светът изведнъж стана съсловен, корпоративен, шовинистичен, само и само да продължи робството на човешкия род - към вещи, пари, власт, престиж и прочие, а лакомията вече не е само гладът на богатите и арогантността да бичува справедливостта с нови, рафинирани методи и да я превръща в момиче за продан, понякога сме объркани, безпомощни и раними.
В такива моменти ни се притичват на помощ разказите, романите и филмите на Никола Статков. Няма да ги изброявам, макар да сме ги обсъждали във Вършец, Монтана и София. Библиографията му е повече от внушителна. Бил съм свидетел на вълнуващите срещи, на послания, които е отправял очи в очи със своите читатели. И ги е завладявал и като оратор. С него в родния ми град Вършец са гостували Свобода Бъчварова и Иван Спасов. Може да изброявам още и още - имена, дати, места. Но майката му не е в бройката, а в онова неповторимо общуване, което някак естествено ни отнася като дълбока вода, когато пред нас и сред нас на приказка се е отбил Никола Статков. За да се почувстваме развълнувани, земни и равни, защото през цялото време ни се ще да сме „на неговия бой” и така неусетно да сме пораснали със зрънце доброта.
Срещу всичко грозно, и за всичко много човешко се възправя и застъпва творчеството на Никола Статков. И самият той - юристът, журналистът, телевизионерът, сценаристът и човекът с неговите нравствени норми. Чийто талант и гражданска позиция пренаписаха и пресъздадоха основните постулати за достойнство и вяра, за любов, приятелство, състрадание, човечност…
От Северозападното старопланинско селце Долна Бела речка създаде за нас цял един континент, на които съжителстват невероятни и симпатични българи. Те и до днес не щат и да знаят, че живеят в туловището на Златния телец, а са скъсали с тривиалната мярка за време и са прескочили във вечното. Те не се надяват да останат завинаги по сенчестите и тихи склонове на щастието. Те са орисани от Статков да ни догонват или изпреварват, да ни оглеждат и да ни отправят многозначителни сигнали, но никога да не ни дават право на безразличие. Няма да ги видим като съвременни лустросанни екранни герои - наежени, арогантни и с плячка в погледите си, дебнещи пред бърлогата на дявола, а са земни, по нашенски несъвършени и колоритни, раними и поумнели от собствените си болки и непрекипяла мъка. И се подсмихват на онези, нови и засукани сребролюбци, които се опитват да отрекат според заръката на чуждестранна опека не само него, но и такива като Димитър Осинин, Дончо Лазаров, Лъчезар Станчев, Емил Коралов, Николай Соколов, Анастас Стоянов, Стефан Поптонев, Георги Алексиев, Младен Исаев. И не само тях! Но го правят в родния му край. Където в селата Горна и Долна Бела речка няма хлебарница, аптека, магазин, от който да си купят дори цигари, а автобусите минават с честотата на дирижаблите…
Без Статковите литературни и не-литературни постулати за добро и зло, към които трябва да се съотнасяме и самосъдим, ще остане само стърчащото непохватно българско, но и някак сакато откъм добродетели опустяло демократическо време…
Та на Никола Статков са познати както немотията, заради която е трябвало и в студ, и в пек, да ходи пеш от родното си село Долна бяла речка до училището във Вършец. Да се храни с качамак с трънки, да сяда на ниската сения, толкова ниска, че когато котката се провира под нея, събаряла солницата с опашката си. Но пооблажвал се е и от съблазните на широкия свят, по които е пътувал като утвърден писател, сценарист, главен редактор, телевизионен бос и човек с много световноизвестни и гостоприемни приятели. А сега мнозина, които трябва да го сочат като жив класик в българската литература, гузно и непохватно мълчат. Може би защото комплексарите и обезверените дребни души не обичат свидетели! Дали пък истината не е чудовище и не изяжда този, които я разкрие - Никола Статков, колкото и неудобен, не може да бъде отминат и премълчан, дори във времето на почти зловещата блъсканица кой и как да бъде включен в новите българските литературни енциклопедии…

Когато за пръв път чух неговите думи, че той притежава едно прекрасно качество - да се разделя категорично и завинаги с приятели, не им отдадох дължимото значение. По-късно осъзнах, че всъщност приятелството е много сурова школа и в нея оцеляват само истинските приятелства. Някак си припомних и думите Анастас Стоянов, когато го попитах дали продължават дружбата на тяхната ловнописателска „Света Тройца” - Дончо Цончев, Йордан Радичков и той самият. Бай Анастас ми отговори след дълго мълчание: „Живи са приятелите, но дали са живи приятелствата! Такива приятелства не се носят от всеки!…”
Наистина е така - приятелството на Статков трудно се печели, но и трудно се задържа. Най-вероятно, защото ерудицията и представите на писателя създават свят, в който компромисът все не си е на мястото. Компромисът, който убива като остър лакът и не можеш да не го забележиш. Но кара и доста хора да пазят здравословна дистанция.

Родната му къща сега е тиха и посърнала. Лозниците са почти загубили дъх от тъга. И макар наоколо да е необятно и зелено, а изгревите и залезите все така да идват и да си отиват между Волказ и Венецо, птиците са учудени от тишината и правят рисковани, почти смъртоносни лупинги. Не острят клюновете си по същия начин на стрехата. На язлако го няма Мито Благата дума, няма я гълчавата на децата. На портата не ще потропат съседите. Няма го и поетът Дончо Лазаров от Горна бела речка, за да се надприказват и майтапят за сладкото вино или за прежурящата ракия. Дори копривата изглежда посърнала, защото няма боси нозе, които да парне и наоколо да отекне въздишка, да оживи тишината и тежкия дъх на луди треви.
Изчезнали са всички разстояния, защото пътеките са буренясали и оглушали. Но над Долна Бела речка вечер все се явява едно бяло сияние, из което вървят белоречани, надприказват се, спорят с озировци за Темната кория, пийват си, а понякога и правят любов, на която могат да завидят и холивудските звезди, отминават нанякъде си, после се връщат и остават.
По човешки грешни, и по човешки праведни. Каквито техният създател Никола Статков ги е орисал да бъдат - българи, човеци! За да ни убеди, дори без да спори с нас, че обикновените и праведните хора не са в Рая, а Раят е в тях!