Георги Н. Николов

Името на Иван Буюклийски (1903 г. - 1943 г.), не стои в центъра на българската литературна история. Може би защото и лириката му в издадените приживе сбирки „Лесове”, „Дом в планината”, „Пламнала земя”, е ненатрапчива. Тя е спокойно-съзерцателна, доверчива, изповедна. Основен в нея е пейзажът, рисуван в гамата на индивидуално мисловно възприятие. Зрителното, доколкото съществува, е цветна рамка на вътрешни копнежи, тихи страсти и емоционална предопределеност. Четката на Буюклийски докосва с възхита природните дарове на Създателя. Авторът е само негов посланик в множеството. Което трябва да ги възприеме в първичната им, непорочна красота. Недокосната от грубите пръсти на модерната цивилизация. Идеализирана и ненакърнима. Застинала върху платното на изображение веднъж и завинаги в статичността на безвремието. Поезията на Буюклийски илюстрира закъснял символизъм. В нея си дават среща черковни камбани и бели херувими. Ръмят златни дъждове над сърце, богато с видения. Светът е Божи и всичко е обвито в митично блаженство. Тази лирика е създавана във време на жестоки граждански борби, без да се докосва до същността им. Не е и потребно. Тя е дар за интелекта, устремен над делничността. Защото в късчето вечност, отредено ни на земята, се сменят политически доктрини. Развенчават се герои сред пролята кръв. Остават мисълта, импресията на отлетялото чувство, посланията за доброта, хармония и доверие. Мисълта доминира над реалното и винаги побеждава. Надживява тленното зачатие. Тя е сила, дарена на човека да огрява света с крилете на проникновен разум. Чертаещ пътя на нови поколения. Още по-съвършени в копнежа за космичен простор:

Ще чуеш пак черковните камбани,
понесли бързо радостната вест,
и хорове невидими и странни
над хижи, равнини и лесове.

Ще чуеш бели гълъби да пърхат
в камбанените ясни гласове
и към звездите някъде от върха
един небесен глас да те зове.

                                  „Възкресение”

Неотменен спътник в творчеството на Буюклийски е любовта: трудно достижима, чиста, мамеща. Идеализирана сред пейзажите… Белязана със самота и несподеленост, чиято граница не ще бъде преодоляна. Такава е и в интимната битност на автора -висулка леден пламък, озаряващ скрити кътчета в душата му. Образът на любимата е бегло профилиран и безплътен. Непорочен ангел, търсещ взаимност далеч от изгарящата жарава на плътта. Без която мъжът и жената кръжат в орбита на отречена взаимност. Този модел е теистичен, традиционен за поезията на символизма. И негова характерна черта. Защото познаваемостта на споделеното неотменно води до делничност. А реализмът - до смесване на индивидуалното със страстите на тълпата. Творецът-символист не допуска подобен компромис. Делничното няма символи, а понятия. Докосвайки живота откъм грубата му страна, авторът, без значение кой е и къде живее, прекрачва в друго измерение. Там отделната личност се социализира и рядко поглежда към небесната вис. Неин олтар става грехът, увенчан с цветя и винени потири. Или борбата за хляб, без който са немислими животът и мисълта. А планетата Земя се превръща в хаос…
Свикнали сме да приемаме символизма като бягство от действителността. Но творците са част от нейната реалност. Определяща позитивния и негативния полюс в мисълта и естетиката им. Разсъжденията ни за живот след смъртта са също израз на конкретика, премоделираща обективното в желано. Оказва се, че реалността е даденост с много лица и нееднозначни философски формулировки. Т.е., символизмът е обективна реалност, осмислена с обратен знак. И вградена в плоскостта на човешкото мислене. Което, заедно с място и време, извлича от делнично сетивното субстанцията на духа. Лишена от възраст, пространствени рамки и материална тленност…
В този смисъл, обаче, лириката на Буюклийски запазва крехка връзка с времето, на което е свидетел. Тя е само загатната. Но отново доказва, че проблемите на живия живот имат пулс в символното творчество. Без тях светът се превръща в пустиня. Чиято красота кънти от тишина без своя изповедник - Човека. Без множеството, забързано по снагата на планетата с мисия. Каква? Авторът не уточнява. Но изповядва прозрението, че не е сам на света. И не търси дистанция от множеството, което го е родило. В песента му е втъкана много доброта: благоуханно миро, пречистващо душите от грях. Но нали именно грехът дава зачатие за следващ живот? Поел в бъдното опипом, с цветни надежди? С много крачки извън утъпкания коловоз на предците?

Животът е навред суров
и нашто време е жестоко,
но грей във мен една любов -
в сърдцето ми гори дълбоко.

Любов към моя млад народ,
Към бъдещето му прекрасно.
Аз вярвам: иде нов живот
и вярата ми в него растне.

                              „Любов”

Наличието на конкретика, макар условна, прави творчеството на Буюклийски нетрадиционно. Защото с нея стиховете добиват социално звучене. В „чистия” символизъм идейните стойности за градежа на поетичната творба са аксиоматични и повтарящи се. Говорим за красотите на природа, чиито тонове отразяват звуците на собствената ни душа. Тя често носи разочарование и дистанцираност от вълненията на дните. В описанието на тихо безмълвие, или буря, творческата личност търси равновесен център. Без ангажираност и съпричастност с хорските низини. Символистът внушава извисеността на харизматична личност, избрана да свети над тълпи, пространства и време, белязано с ясни дати. Чрез дарованието си обезсмъртява платоничната интимност. Отърсване от езическите клади на сластта. От праха на делничните улици и всичко, що е земно. Нозете му стъпват по римски мозайки, сред викове „Осанна!”. Но уличният калдаръм не чува шепота на тези стъпки, а тътренето на уморени нозе. Които трябва да налучкат вярната посока, за да оцелеят и утре:

Но ето някой ме запита
един прекрасен божи ден:
-„Ти, който пееш за звездите,
спомни ли си поне за мен?”
Обърнах се. Видях сломен и
убит от тежък труд и глад
човек. Той беше като мене
тъй също светлоок и млад.
———————————-

Днес знам: на небесата сини
под спотаените лъчи
един народ измъчен гине,
една България мълчи.

                    „Изповед”

И независимо, че остава верен на символизма, Буюклийски продължава да внася по страниците дан от реалността. Понятието „трудов човек” получава по-ясен смисъл. Златните жита добиват стопанин в плът и кръв, а от прага на хижата объхтан селянин гледа небето с надежда за дъжд. Ръцете на „простите” хора са напукани, несгодите ги съпътстват неотменно. Символиката откликва на друго измерение - трудовото. Това не е направено съзнателно. И авторът не се превръща в социален изповедник. Но малкото стихове с пулс върху съвременната му проблематика са бент. Възправен срещу спокойното течение на поетичната река, той насочва читателското внимание в друга посока. Към осмислянето на загатнат граждански антагонизъм. Към равностойно възприемане на лирически герой, скрит в низините на обществената пирамида. И към право на избор кой дял да бъде предпочетен в художественото наследство на Буюклийски: символният, или онзи, в който съзираме и нашите съдби. Ще ми се стихотворението „Гурбетчия” да бъде техен общ фолклорен корен. Защото в него предание и иносказателност черпят от извора на народната мъдрост. Внушавайки, че над всички щения, мечти и горести стои предначертана орис. Ние сме само фигури, които тя мести по шахматната дъска на живота. Някои по-дълго, други само миг. Но местата никога не остават празни. Те дават шанс на биологичната ни кодираност да остави след себе си знак. Че е била жива сред живите. Страдаща, или щастлива. Днес дързостна, утре апатична и обхваната от нихилизъм. Гурбетчията тук е символ на антагонистичното единство радост-скръб. На надеждата, пропита с разочарование. На непредвидим финал, с който отброяваме календара на земните си дни:

Преди години бос хлапак замина,
а мъж се връща, носи старо злато,
на либето - седефи и коприна,
на старите - подаръци богати.
—————————————
И стигна. Спря. Но къщата е тъмна,
обрасъл дворът с бурен го посреща.
„Хей ставайте, отдавна вече съмна!”
И никой не обажда се отсреща.

Плета прескочи с коня, в двора влезе
и там разбра защо е всичко пусто.
В миг радостта в сърцето му залезе
и плака, дълго плака той напусто.

Творчеството на Иван Буюклийски е малка част от „провинциалната” българска лирика на миналия век. Тя онагледява творчески процес, който търси духовната си същност. И смесвайки реалното с дистанцираност от човешките болки, показва развитието на автора в годините. В създаването на поезия, която днес е поостаряла, или поне така изглежда. Но ако я четем през очите на твореца, ще се убедим в нейната искреност, доброта, тиха красота. А всички те, струва ми се, са непреходни достойнства…