ПОЛИГОН
Макар да не беше висока, нито едра, нито пък лицето й да издаваше някакви мъжки черти, старата Манеговица можеше цял ден да товари сено на полето, а привечер, вместо да подпре гръб под сянката на старата круша в двора, до късно да скърца с геранилото и да вади вода от дълбокия кладенец, докато полее цялата градина. Годините й минаваха седемдесет, но не й пречеха да мъкне на гръб наръчи дърва от гората, нищо че каруцата си стоеше под навеса, а магарето пляскаше с опашка в другия край на двора. Ходенето там съвсем не беше безопасно - селото отскоро бе включено в района на военния полигон, чието начало стана догановската гора. Макар че догановци още не можеха да различат минохвъргачка от подвижна кухня, овцете им бързо свикнаха да пасат в стърнищата под гърма на хеликоптерните витла, а магаретата им охотно се чешеха в гушнатите в царевичака самоходни гаубици. Манеговица не се интересуваше от предназначението на техниката, но винаги след нейното изтегляне намираше по нещичко, което можеше да се използва в къщната работа. Тя простираше чергите си на опнат свързочен кабел, а кокошките в двора пиеха вода от войнишки канчета и гордо се разхождаха край забитата в дръвника брадва със зелена дръжка. Дори Манегата навиваше канап на бляскавите гилзи, които майка му пълнеше в долапите, но една сутрин здравата се вбеси, като видя, че вратата на обора е затисната с тежко извито желязо в защитен цвят. Предния ден мандалото се беше откачило и той я подпря с камък да не я избута кравата; камъкът се бе сторил малък на старата и тя го бе заменила с желязо. Манегата го катурна, но не успя да отдръпне навреме крака си и едва не премаза пръстите си. Като накуцваше и се давеше от псувни, той отиде до оградата и завика на Гайганата да дойде да му помогне, защото свирката на говедаря вече се чуваше далеко от тяхната порта. Гайганата дойде, плю на ръцете си, отри ги в крачолите на ловджийския брич и като се напънаха двамата, изместиха желязото настрани. Манегата пусна кравата, тикна й парче хляб в устата и я изпрати до портата; сетне, щом се убеди, че е поела верния път, се върна обратно, без да спре да псува.
Гайганата, запалил цигара, оглеждаше тежестта.
- Че това е калник от танк - рече той и погледна въпросително Манегата.
- Сигурно от гората го е домъкнала - отвърна Манегата колебливо, като че такъв калник можеше да се купи и от смесения магазин в селото. - Нали миналата седмица ония пак бучаха там.
- Така е… По-рано намирахме костенурки, сега - калници и кепета. И ходим за прасета толкова далеко…
- Заболя ме стомахът - рече Манегата, - нещо става с мен. Сънувам всяка вечер гюмето при горното язовирче. И аз вътре… пък въздух - няма…
- Много мислиш за тях - рече му Гайганата. - Недей.
- Как да не мисля - каза Манегата, - като са вече и в двора ми.
Той повтори тия думи и десетина дни по-късно под сайванта, където Манеговица бе стоварила последния трофей от района на полигона. Този ден, след като бе окастрила и подредила изкъртените от верижните машини дървета и ги бе стегнала с въжето, съзря в храсталаците наред с изтърбушените консервени кутии и разноцветните парцалчета и малко желязно сандъче с дръжки острани. Като се изправи с наръча на гръб, тя не се подвуоми, взе го и го отнесе у дома си - все щеше да потрябва.
- Пълно е с нещо тежко - установи Гайганата, като го повдигна и го пусна внимателно.
- И е заварено отвсякъде - допълни Манегата.
- Щом има дръжки, значи е направено да се пренася. А щом е заварено така здраво, сигурно има за какво. Можем да го разрежем с електрожен.
- А ако има взрив?
Гайганата въздъхна и опипа с ръка лицето си.
- Що не извикаме Аната? - предложи той. - Зет му е военен, може да е споменавал за такова нещо. Или пък ако не е, Аната ще го пита.
Манегата не мисли дълго. Повика Теменуга и я изпрати до дома на Аната - каквото и да е започнал, да го остави и да дойде. Сетне издърпа дългата връв от кладенеца, извади бира и бучка сирене и докато се настанят с Гайганата под крушата, Аната се появи с пушката си. Притвори пътната врата и разпери ръце - що не ми казахте да водя ли кучето или не.
- Работата е друга - Манегата го покани да седне. - Сега ще видиш.
Отиде, донесе сандъчето и го постави в краката му. Аната го почука с пръст, хвана дръжките, повдигна го чак до лицето си и опря ухо в него.
- Какво има вътре? - попита той. - Шумоли.
- Де да знаехме - рече Манегата. - Огледай го и питай зет си - тъй и тъй, му кажи, имате ли такива неща при вас и с какво са пълни? Защо са с дръжки и не могат да се отварят? И все така ли ги забравяте в гората?
- Ще питам - рече Аната. - Ако е ценно нещо, към трийсет килограма е. Не по-малко от трийсет.
- И какво ще го правим сега? - попита Гайганата, допил беше бирата си.
- На мен ми се струва, че колкото е по-далеч от къщата ми, толкоз по-добре. Пък каквото ще да има - отвърна Манегата.
Като помислиха и изпиха по още две бири, решиха да го заровят в долния край на градината на дълбочина поне половин метър. Изчакаха да притъмнее, Манегата извади кирката и като премери пет крачки от старата черница, изкопа друпката. Спусна го полека на дъното, покриха го с пръст и изляха една лейка вода отгоре - да не личи, че е копано. После изтриха челата си и се разделиха.
Когато след седмица Аната пристигна, свари ги отново под крушата. Беше се счупил окът на Манеговата каруца и те си блъскаха главите откъде да намерят ок.
- За две години два пъти се чупи - рече Манегата. - Всичките бели на мойта глава се струпват, като че няма други хора в това село.
- Като я емкаш по баирите - обади се старата, - на твойта глава ще са.
- Защо не вземеш да сложиш железни окове? - намеси се Аната. - Направи ги железни и където да я емкаш, няма да мръдне.
- Къде да намеря такова желязо? Трябва да е тръба и да е достатъчно дълга. По-лесно на мечка в балкана ще налетя, отколкото на железен ок.
Аната замълча, сетне, като изчака да го погледнат, рече:
- Питах го - това са сандъчета за гимнастика.
- Какво? - зина Манегата.
- Сандъчета, направени да тренират с тях войниците за сила. Пълни са с пясък.
- Господ ум да дава - прекръсти се Манегата, макар че не помнеше кога бе изхвърлил всички кандила от дома си.
- Мисля, че най-напред на тях трябва да даде - подхвърли Гайганата, преди да прескочи оградата към дома си. Изненадите в Манеговия двор бяха изпълнили и неговата душа с безпокойство, нещо непознато за най-добрия ловец на селото, и той вече се боеше това да не се отрази на точността на стрелбата, а оттам и на славата му. Затова, когато няколко дни по-късно Манегата го извика почти по тъмно, той се прехвърли в съседския двор, изпълнен с мрачни предчувствия.
Приятелят му го заведе при плевника, погледна го безпомощно в очите, отдръпна се встрани и кимна, като посочи пред себе си.
Гайганата хлъцна и застина. В полумрака тъмнееше малко оръдие, стегнато и стройно, с бели надписчета по щита. Откъм лъскавите му колела достигаше мирис на боя за обувки.
Гайганата не посмя да попита нищо.
- Какво му се чудите - чу се гласът на Манеговица зад тях. - Искахте ок, намерих ви ок. Да не чакате и да го сложа? Добре, че случих навреме. Бяха го скрили в най-затънтеното. Дървата ми на поляната останаха, да ви свърша половината работа.
Двамата се спогледаха.
- Снощи повърнах - рече изведнъж Манегата. - За първи път от двайсет години.
- Не мисли за това - отвърна Гайганата. - Те сигурно няма да идват повече - той запали цигара и приклекна край оръдието. - Четирийсет и пет милиметрово, противотанково - рече. - Като ново е. Мирише на фабрика.
- Мислех, че танковете ги бият с ракети - сви се Манегата.
Гайганата мълчеше, после пусна дим към оръдието.
- Че то няма смазка на затвора - рече той. - Нито пък калъфче на дулото. И като нищо може да е заредено.
Манегата притисна ръце към стомаха си.
- Само да не натиснем ей това - Гайганата посочи малко метално пъпче. - Само да не го натиснем.
- Трябва да го махнем - рече Манегата. - Да го махнем оттук.
- Двамата ли?
- Тя го е мъкнала сама - кимна Манегата към дома си, откъдето се промъкна дъх на колачета.
Гайганата попита коляното си.
- Оттук - посочи високата порта Манегата - край Тарговия плет, край гробищата - и в гората. Ще спрем да починем.
- Да допуша цигарата - рече Гайганата.
Той дръпна още два пъти, пусна я на земята, наведе се и хвана дръжката на едната станина. Манегата хвана другата. Приведоха се и напънаха мишци. Оръдието се завъртя към плевника.
- Какво стана? - изпъшка Манегата.
- Закучи се колелото - рече Гайганата, - това, откъм тебе.
Пуснаха го, Гайганата огледа, после измъкна брадвата от дръвника и удари няколко пъти по главината. Звукът отекна надалеко в топлата нощ.
- Не може да се направи нищо в тъмното - рече той. - Не се върти и това е.
Напънаха пак, после Манегата плю.
- Да впрегнем магарето - предложи той.
- Защо да го мъчим? - Гайганата запали нова цигара. - По-добре да го вкараме в плевника и утре на светло пак да го огледаме.
- Трябва да къртим прага - рече Манегата, - такъв праг, правил го е дядо Банко…
- Не може да остане тук - рече Гайганата, - ще се допре кравата до него и…
- Може да не гръмне…
- Може - съгласи се Гайганата, - но може и да събори някоя къща.
Манегата помълча, обиколи оръдието с широки крачки, влезе в плевника, забави се там и като се подаде, каза:
- Няма да стане. Тясно е.
Гайганата въздъхна и предъвка устната си.
- Да го маскираме- предложи той . - Да му нахвърляме черги отгоре. Или пък сено. И утре, като се изнижат хората по улицата, ще му оправим колелото… Ама така трябва да го насочим, че… Сега гледа към моята къща.
- Стомахът ми - рече Манегата. - Ей тука, отдясно ме боде. За първи път от…
- Иска да отиде малко насам - посочи Гайганата.
Над тях, откъм плевника, изпищя кукумявка. Една светулка изплува откъм покрива и засвятка над главите им.
- Не, чакай - вгледа се в мрака Гайганата. - Така ще е към двора на Таргата. Не наляво, а надясно трябва да се върти.
Наведоха се, хванаха дръжките и го завъртяха.
- Право към комина на Бикогледача - отсече мрачно Манегата.
- Вярно - продума Гайганата.
- Значи насам.
- Натам е Герлата. Да опитаме да вдигнем дулото още. Ей това трябва да се завърти.
- Стомахът ми…
- Не може - рече Гайганата. - Тогава да го наведем надолу - той хвана пък ръкохватката, но не я завъртя, зощото видя Манегата да повдига глава и да се ослушва. Малко след това ясно чу боботенето, което ту заглъхваше, ту се усилваше. Идваше откъм гробището, от пътя край гората - така добре познатото им ръмжене на мощни двигатели и тракане на гъсеници.
“Минават точно пред дулото” - помисли си той, но не можа да каже нищо повече, Манегата, както беше изправен, се хвана с едната ръка за стомаха, а с другата се подпря на металното пъпче. Миг преди да изтръпне, Гайганата беше сигурен, че той е забравил за какво служи то. Сигурен беше.
1984 г.
