Станка Бонева

ГОРА НА ЛЯТОТО

Зелена ниша. Бели придихания
и няколко пътеки към небето
между дърветата, по дланите разстлани,
които можеха да приютят лицето ми.

Сълзи - смола, роса и песъчинки
крепят света отвън, а той се рони,
пътува към очите на снежинките,
които зимата ще налепи по клоните.

Но има време дотогава. Стисвам лятото,
преди да отлети като хвърчило.
Един конец от него ще се мята
в ръцете ми, докато имам сили.

ТРИВИАЛНОСТИ

Ако забравиш птичката в ръката ми,
ще те настигна и ще ти я върна.
Облечено в най-старата си нощница
от дъх на дюни, лятото посърна.

Трънаците издраха коленете
на стихналото утро край реката,
една дъга в изронен мост се вплете,
забързан влак си счупи очилата.

Изръкопляска пъстър неудачник
на облаците, нажежени в злато,
ръждата по стърнищата закрачи,
светулка жадна се удави в блатото.

Прихлупи пещерата влажни длани,
сърцето й на камък се обърна.
Събирам минерали разпиляни…
Не ме разпитвай! В ручей се превърнах.

БАЛКАНДЖИЯ

Попитай ме за времето, което
по скулите на слънцето тече.
Растях и възмъжавах,
бях момчето,
поискало балкан да облече:

да се наметне с ямурлук от детелина,
да кривне капа-връх, да подкове
стадата облачни и събере дружина,
която озаптява ветрове.

Залюбих птици и отгледах ручей,
възпях дървета, плаках в листопад;
преминаха годините ми - четници
с безчетни истини и белези от тях.

Преди да хвана козята пътека,
която ще ме вдигне от света,
аз своята невеста - планината -
с гърмежи от любов ще оглася.

УТЕШЕНА РЕКА

Тази тиха река спотаява гласа си в подмолите.
Тя отколе е път за завръщане, път за надежда,
но върбите край нея ридаят, до черно оголени,
а сънят по водата отдавна при теб не отвежда.

Ще разпусна коси и в течащото й огледало
ще посрещна очите си - на вълни, на игриви искри,
Може би из дълбокото ще изплува тогава желаното:
онзи спомен за бряг, който двама ни тук приюти.

Пак ще хванем ръце и из топлата пазва на залеза
ще люлеем копнежи; пак ще бъдем ловци на лъчи.
И ще знаем, че който реката в душата опази си,
сам той става река, на която морета дължи.

БЪБРИВО

Защото

мълчим
в ръцете си,

говорят си косите ни,
допрени.

* * *

Старата къщичка в тихия двор
е понавела снага към лехата:
нейната сянка си търси простор.
Нямо джудже в носталгичен театър.

Новите здания плещи изправят,
с лакти избутват небе от земята.
Сажди и прах, и тълпи; бавно давя се.
Търся лицето си между лицата.

Денем съм улица. Нерв. Суетня.
Картина, рамкирана от правилата.
Нощем - сред морния скут на града -
старата къща ми връща душата.

ПОРЕДНО УТРО

Изрязана усмивка в утринта
подпряна между дланите ми свети.
Прилича на прекъсната луна:
находище за начинаещи поети.

Кафе пред нея; сандвич-хербицид,
гарниран с тромбчета добре узряло лято.
Разсънва ме след сънна самота
нахално слънце през мъгла в стъклата -
будилник верен за начало на деня.
Да си запиша ли,
че времето не бива
да бъде бременно единствено с неща,
които идват, но не си отиват?

ЖИВОТЪТ КАТО ПОРТРЕТ

Мой олющен портрет - огледало в картонена къща,
ти с очи ме следиш, страж на всяко внезапно обръщане.
Ако бързам през теб, ще започне на края началото.
Дух от моята плът, ще прикриеш ли цветното с бяло?
Беше млад и зелен, после огнен и риж като лятото.
В есента ореолът ти си пренесе по шумата златното
и спокойна дъга на очите ти в синьото легна.
Малко влага потече, но безцветният лак я постегна.
А до теб - натюрморт: препариран орел. С рак и щука.
И сушени цветя, но за тях на кого ли му пука?
Ти сега си в очакване - да те спуснат задълго в мазето.
Докато дойдат внуците - да познаят живота в лицето ти.