Георги Михалков

Младежите от квартала се събираха всяка вечер към шест в кафене “Лазур”, което беше на двайсетина метра от входа на морската градина. Насядали на една от по-големите маси, те пиеха бира, разговаряха, а често шумно се смееха и шегуваха. Почти всички бяха на възраст между двайсет и пет и трийсетгодишни. От тях само един или двама работеха, а другите бяха безработни и макар че повечето имаха висше образование, не можеха да си намерят работа в града.
Павел, най-възрастният, трийсет или трийсет и една годишен, инженер, няколко месеца беше работил във винарската изба в града. Трайчо - малко по-млад от него, беше агроном, а Боян - учител. Двама или трима бяха завършили професионални гимназии, а Младен, двайсет и девет годишен, беше завършил финанси в Свищов.
Всички те живееха в квартала до морската градина, познаваха се от деца, някои дори бяха съученици, учеха в един класа и сега, вече възмъжали, продължаваха да се срещат и да поддържат приятелството си. Повечето не бяха женени. Само Павел се беше оженил преди няколко години, но вече беше успял да се разведе, а жената на Трайчо работеше в Гърция, така че и той минаваше за ерген.
В топлите летни вечери, седейки в кафенето, те гледаха пъстрата река от хора, която сякаш бавно се полюшваше към морската градина. Усмихваха се многозначително, когато забелязваха някое по-красиво и по-разголено момиче, намигаха си един на друг и надигаха халбите със студената кехлибарена бира. През лятото в градчето им идваха много почиващи и животът ставаше по-разнообразен, но зимата всичко опустяваше и скуката ги смазваше. Продължителната безработица ги беше отвикнала от работа и те нямаха почти никакво смислено занимание. Шляеха се по улиците, седяха в кафенето и дните им минаваха бавно и мъчително. Родителите на някои от тях работеха, на другите - бяха пенсионери и младежите разчитаха само на малките родителски заплати и пенсии. Животът им, сив като дъждовен ден, беше вял и безцелен. Избягваха да мислят за бъдещето, живееха само в настоящето и нищо не очакваха. От време на време, седнали на масата пред бирените халби, някой казваше, че е решил да замине за Испания или за Италия да търси работа, но всички го поглеждаха скептично и никой не му вярваше, защото повечето от тях от години решаваха да заминат някъде, но продължаваха да си стоят все тук.
Нямаха и приятелки. Не че не искаха да се запознаят с момичета, а липсата на пари и работа ги притесняваше и предпочитаха да са сами, отколкото да започнат дружба с някое момиче, да се свиват и срамуват, че нямат пукната стотинка в джоба.
Младен беше може би единственият, който най-много искаше да се ожени. След година щеше да е на трийсет и вече трябваше да е семеен. Живееше с майка си и баща си. Баща му беше пенсионер, бивш юрист, а майка му работеше в общината. И Младен не можеше да си намери работа, макар да полагаше големи усилия. Непрекъснато се явяваше на различни конкурси, пишеше и пращаше молби и автобиографии, но напразно. Заедно с търсенето на работа се опитваше да си намери и подходяща приятелка, но и тук опитите му бяха неуспешни. Сърфираше в интернет, регистрираше се в сайтове за запознанства, пишеше писма, но нямаше късмет. Осъзнаваше, че не е достатъчно привлекателен за момичетата. Беше малко пълен и не много висок. Нямаше работа и нямаше изгледи скоро да си намери, но не се отчайваше. Казваше си, може да съм пълен, безработен, но не пуша, не пия, има жилище, вила и кола, и все някое момиче рано или късно ще ме хареса. Вярно, жилището беше на родителите му, стар двустаен панелен апартамент, колата - на баща му, а вилата им се намираше на трийсет километра от града в едно село, което през последните години беше почти запустяло.
Всяка вечер Младен до късно седеше пред компютъра и упорито търсеше запознанства с млади необвързани жени. Макар и да нямаше голям успех, не се отказваше. Това се беше превърнало в негово хоби и той го вършеше погълнат и отдаден изцяло. Сърфирането в интернет му носеше надежда, радост и с нетърпение очакваше всеки момент да се появи момичето, което да стане бъдещата му съпруга. Нямаше значение от кой град щеше да бъде, дали е завършила нещо и какво образование има, от какво семейство е, красива ли е или не. За него беше важно да е добра, мила, да го обикне и приеме такъв, какъвто е и да е готова да заживеят заедно.
Вярваше и беше убеден, че ще намери такова момиче. Знаеше, че всеки е с късмета си и че ще дойде и неговият ден. Понякога сънуваше бъдещата си жена. Виждаше я с дълги руси коси и с бадемови сини очи. Беше слаба, с гъвкаво като на кошута тяло. Приближаваше се към него с разтворени за прегръдка ръце, като му шепнеше: “Толкова дълго те чаках.” Той се събуждаше, без да може напълно да се наслади на хубавия си сън, и си казваше, че днес непременно ще получи писмо от някое момиче, на което ще определи среща и скоро ще се видят. Дишането му почти спираше и от вълнение нямаше търпение да стане от леглото, да включи компютъра, за да види какви писма е получил.
Приятелите му знаеха за желанието му скоро да си намери приятелка и от време на време го питаха какво става, но Младен само загадъчно им отговаряше, че в момента си пише с едно момиче и може би скоро ще се срещнат.
Една сутрин, в началото на лятото, той се събуди рано и както винаги, първата му работа, преди още да се е изкъпал, обръснал и закусил, беше да включи компютъра. Бързо отвори пощата и видя, че е получил писмо. Пишеше му непознато момиче, намерило адреса му в сайт за запознанства. Почти треперещ и със затаен дъх Младен внимателно прочете писмото. Момичето се казваше Румяна, живееше в град, недалеч от неговия град, беше на двайсет и осем годни и работеше като медицинска сестра.
Той няколко пъти прочете писмото и колкото повече го четеше, повече се вълнуваше. Румяна му предлагаше да си пишат известно време, за да се опознаят, а след това да се срещнат. Споменаваше му, че не е много висока, с руси коси, със сини очи и има бенка на лявата буза, точно под окото. Младен веднага й отговори. Писа й, че се радва, че е решила да си кореспондират. С няколко думи й обясни как изглежда, с какво се занимава и какво най-много му харесва: да чете, да ходи на екскурзии, да се среща с приятели. Не спомена, че е безработен и че си търси работа.
На другия ден Румяна му отговори. Пишеше му как й минава денят, какво точно работи. Беше операционна сестра, а работата й често е напрегната и тежка. Работи на смени, дава много дежурства, защото напоследък няма достатъчно медицински сестри и това я изморява. Младен й отговори, че неговият град е по-голям, с повече болници, поликлиники и тя би могла да си намери тук по-лека работа като медицинска сестра.
В продължение на две или три седмици той и Румяна си разменяха писма. Пишеха си как им минава денят, с какво се занимават и какво им се е случило. Понеже животът на Младен беше скучен и еднообразен, той си измисляше по някоя история, за да бъдат писмата му по-интересни и по-забавни. Беше писал на Румяна, че временно работи в една счетоводна къща, че работата му е напрегната и отговорна, но собственикът на къщата е богат, има няколко коли и понякога дава една от колите си на Младен, за да ходи с нея на риба или до някой от курортите по Черноморието.
След като прецени, че вече размениха доста писма, Младен реши да предложи среща на Румяна, за да се видят на живо. Тя като че ли това и чакаше и веднага му отговори, че в сряда не е на работа, почива след нощна смяна и може спокойно да пътува до града на Младен, който и без това не е далече, но тъй като не познава добре града, предлага да се срещнат на входа на морската градина. “Спомням си, пишеше Румяна, че точно пред централния вход на морската градина има една голяма стара котва, ще те чакам до нея в шест часа.”
- Ще съм там, а за да ме познаеш по-лесно, ще бъда с букет от червени рози - писа й Младен.

Той едва дочака сряда. Целия ден беше като замаян от вълнение и напрежение. Окъпа се, старателно се избръсна и дълго избира какво да облече. Накрая реши, че ще е най-добре да е с тъмен панталон и бяла риза.
Юнският ден беше слънчев, чудесен за първа среща и Младен реши да покани Румяна в един от луксозните ресторанти в морската градина. Макар и да чувстваше огромно неудобство, все пак поиска малко пари от баща си. Като го видя така облечен и издокаран, баща му веднага се досети за какво се е приготвил и му даде колкото пари имаше.
- И внимавай - усмихна се съучастнически баща му.
- Разбира се - отговори убедително.
И баща му, и майка му с нетърпение чакаха Младен да си намери някое добро момиче и да се ожени. Годините минаваха и те не искаха той да остане стар ерген. Време му беше да се задоми, а и вече си мечтаеха за снаха и внуче.
Младен излезе от дома, по-скоро изхвърча и бързо се запъти към морската градина. Пътьом се отби в големия цветарски магазин на главната улица и купи разкошен букет червени рози. Вървеше и сякаш стискаше в ръката си алени пламъци.
Точно в шест застана до котвата, пред входа на морската градина. Беше голяма тежка котва, висока може би метър и половина, ръждясала, но все още запазена. Сигурно е била от океански параход, донесена и оставена тук като символ на града. Котва, каза си Младен, значи надежда. Няма нищо случайно. Срещата ми с Румяна ще започне с надежда, надежда в бъдещето ни приятелство, а защо не и в бъдещия ни живот. Беше сигурен, че Румяна ще му хареса, а и тя ще го хареса. Ще се разбират, ще мислят по един и същ начин, ще живеят заедно. Писмата, които бяха разменили му даваха вяра и надежда в това.
Стоеше до котвата и очакваше всеки момент Румяна да се появи, да му се усмихне и да му каже: “Здравей, аз съм Румяна.” Щеше веднага да я познае, нали му беше писала, че е руса със сини очи и има бенка на лявата буза, точно под окото. Но времето минаваше, а Румяна не идваше. Покрай Младен, в прохладната юнска вечер, минаваха мъже, жени, младежи, девойки, запътени към морската градина, но никое момиче не спираше до него и не се приближаваше към него. Някои го поглеждаха с любопитство и като ли се усмихваха на големия букет от червени рози, който стърчеше в ръката му. Стана шест и половина, седем, но Румяна я нямаше. Младен разбра, че няма да дойде. Обзе го тъга и разочарование. Тръгна си бавно. Точно срещу котвата, на двайсетина метра, беше кафене “Лазур”, където вечер се събираха приятелите му. Мина покрай кафенето и погледна към масите. На една от масите, малко в ъгъла, може би, за да не се виждат, седяха всичките. Сега го гледаха и се смееха шумно.
За миг всичко му стана ясно. Бяха си направили лоша шега с него. Не съществуваше никаква Румяна, никаква медицинска сестра. Бяха решили да си разнообразят живота за негова сметка. Той обаче се направи, че ни ги вижда, ускори крачките, зави в първата пряка и захвърли букета с рози в една от кофите за боклук.

София, 22. 07. 2012 г.