Тодор Коларов

Заведението се намираше на кьоше, аперитив “Тракийска лоза” навремето, всеизвестна градска кръчма. Навремето, ще рече, от позабравените вече години до бомбите над Хирошима и Нагазаки. Прозорците му гледаха към две улици, по които са се носили нагоре-надолу превратностите на историята преди и след бомбите. По тяхна прищявка, на превратностите сиреч, след възцарилия се мир пивницата-аперитив я префасонираха в механа  “Червено знаме”, просъществувала по живо-по здраво има-няма половин век.

Цял един живот си е иначе тоя половин век и на всичко му идва краят, всичко се променя. Тъй поне се самозалъгват повечето. Голяма, с похвално художество изписана фирма над довчерашната механа възвестяваше, че това тука в момента бе бар “Алма”. Клиентелата обаче все така си припознаваше в бара добрата стара нашенска кръчма.

Промени в определена посока имаше, не би могло да се отрече. Кръчмарския тезгях го бяха заменили с бар-плот от никел, с много огледала, лампи и шарения,с високи, еднокраки столчета отпреде му, само дето ни един от постоянното присъствие на заведението не хвана мерак да им седне.        

Клиентелата държеше да се разположи около масите както някога и целокупно да се избавя от всекидневните изпитания. Постоянното присъствие цедеше питието си докъм полунощ, та дано изпитанията го подминат, не беше щедро на харчлък - хората нямаха работа, нямаха пари, нямаха и надежди и само утешението в чашката им помагаше да проживяват. Времена!

Изключение от общата картина на превратностите правеше единствен Пейчо Гогов - нищо човек наглед, той заемаше стол в ъгъла срещу бар-плота чак докато си тръгне и последният пияч. Отдал се на водката до гроб, сам в ъгъла си, той оставаше извън шумно протичащите прения край него - те, изглежда, никак не го вълнуваха. Усамотението му приключваше някъде след третото-четвъртото питие и над гълчавата в бара, душен от тютюневия дим, се възнасяше песен:

За мен тии си мооорска сиренаа,
Моряякът-удавник съм аааз,
Моряякът-удавник съм аааз,

Морякът-удавник, извън всяко съмнение, бе тъкмо хрисимия Пейчо, когото постоянното присъствие величаеше като Гогена - артист по душа, художник по призвание, бояджия по стечение на обстоятелствата. Да се твърди, че Пейчо имаше дар-песен, би било пресилено. Изпълнението му на самодейна основа се комплицираше в нещо като рев, вопъл и мъка, доколкото продраният от водката Пейчов глас би могъл да подскаже за сърдечните му травми. Там, както личеше, не всичко бе в ред, тъй като трубадурът отправяше отчаян зов към сърцето си:

Плачии, оо, сърцеее, плачиии,
За свооята Алма тъжиии…

Пейчо, с извинение, пееше, а плачещото му сърце на свой ред отприщваше библейски потоп от сълзи и цяло чудо си бе как потопът все още не бе отнесъл бар “Алма”. Защото клетият удавник изпълняваше хита си в кръчмата вечер след вечер Бог знае откога. Пееше откак гътнаха Берлинската стена, пееше и после, когато бурните поврати на историята гътваха и нашенския тоталитаризъм, а изпод руините му заизникваха филизи, образно казано, на мечтаната от всички непозната и загадъчна демокрация.

На Гогена му бе все тая, пуща ли филизи демокрацията или не. Скъсал с настоящето и с видимия свят, той пееше в кръчмата, плачейки, или плачеше, пеейки /така, на ухо, едва ли би могло да се уясни/, предразположен до последната си фибра към сложни страдалчески превъплъщения.

Нали певецът си беше от ареала, клиентелата влизаше в положение, ала щом й писнеше от излиянията му, все се намираше кой да го скастри:

- Пейчо бе, братче, аман от твойто караоке, бе!… Не се трае повече, що не смениш хавата?

Хавата, Пейчовият хит,  докарваше постоянното присъствие до оскомина, вгорчаваше сладките приказки и те, ведно с питието, пропадаха нахалос. Глух за чуждите мнения по въпроса, трубадурът държеше да огласява неутешимостта си по морската сирена Алма. Търпението на клиентелата достигаше критична точка, назряваше конфликт, сприхавите скокваха да изхвърлят от бара злополучния певец. Понякога им се удаваше, Гогена го просваха по очи върху калдъръма навън да го облайват махленските помияри. В много случаи барманката все пак изпреварваше фаталната развръзка, спасяваше артиста и художника от поредното му аутодафе.

- Айде, стига! - викваше властно иззад никеловия си разкош. - Няма да търпя пиянски бабаитлъци! Туй да не ви е панаирджийски салаш, бре!…

И статуквото си се възцаряваше без повече разправии. Постоянното присъствие се утаяваше около масите да цеди питието си, а Пейчо Гогена прекратяваше песенния си тероризъм, забравен и изоставен в обичайното му усамотение.

Това всъщност бе епилог на лична драма, чийто мъченически календар се разпростираше върху четири десетилетия. Заложена в дарбата му на живописец, драмата на Гогена го съпътстваше току-речи от първите му стъпки в изкуството. Непознат субект със свъсено изражение, рунтави вежди и гнусливо присвити бърни донесе в ателието на кооперация “Напред” фирмена табела, нападната от неизлечима ръжда.

- Прекръстиха ме - обясни субектът, в изреченото напираше скрит ропот, - подсякоха лозата ми от корен! Механа “Червено знаме” сме от вчера, мамка им!…

Бивш собственик на бившия аперитив “Тракийска лоза”, субекта го бяха оставили за управител на механата - кадрите в отрасъла ще да са били кът по онуй време на съдбовни промени. Шефът на ателието кимна към Пейчо:

- Захващай се, момко, време ти е!

До оня миг Гогена все още не беше Гогена, чиракуваше на бояджийското поприще, но пък сполучливо изографисваше кръчмарски табели с червени раци, с червендалести мъжаги, оптимистично ухилени с възторжен взор в нищото и с преливаща халба бира в десницата. Дилемата възникна пред Пейчо при първата му възложена поръчка, когато се задвоуми между червените раци по фирмата и веещото се червено знаме.

- Никакви раци, никакви байраци! - шкартира идеите му субектът, неподатлив на компромиси. - Офе събрания няма да правим…

Казваше се Вергил Мръзков, от кръчмарски джинс. В града го знаеха Вергил Самсара и нищо не предвещаваше как оттук нататък ще злодейства в орисията на Гогена. Самсара, нека си го кажем, злодействаше срещу всичко и всички, както се видя впоследствие, нямаше жал даже и към едничкото си чедо Алипия. Природа, какво да се прави!

Противно на природните закони, Алипия нищичко не бе прихванала от баща си. Крехко, неземно създание, както биха я възвисили поетите, златокоса и на Жулиетина възраст, съзерцаваше живота с лазурно-синия си доверчив поглед, излъчващ доброта. Момчетиите млеели в захлас пред усмивката й и задълго си глътвали речта.

На Пейчо Гогена му се случи да изстрада всичката тази омая, без да предугади очакващите го злоключения. Алипия му отвори вратата на заведението, щото той в ранна утрин бе домъкнал обновената табела, гонен от нетърпение да я покаже някому - първа самостоятелна творба, подминава ли се ей тъй! Момичето грейна предразполагащо, слънчевината й разкриваше безгрижие, заразително за беда, но пък изцяло оправдаваше името си*.

- Та…та…табелата - зататачи Гогена в усилието си да проговори,сразен от усмивката на Алипия. Сърцето му, за негово изумление, мигом отмаля от неизпитвани чувства. - До…донесох я…

- Много е хубава! - каза момичето за отрада на начеващия живописец, неосъзнал, че разбушувалите се вълнения в бедното му сърце са си любов от пръв поглед. Не беше му се случвало, ама, когато има човек да пати…

Самсара, опак откак се бе пръкнал, застъпи становище, противно откъдето и да го погледнеш. Беше се измъкнал от мазето на кръчмата без да го усетят, хвърли едно око, гуреливо от високомерие, сетне процеди:

- Скомандарил си я като кучето на нивата! Другите ви бои свършиха ли, та си ми нацапотил тия пембени букви?… Лайняна работа…

 Попареният Пейчо озадачено се втренчи в творението си, за да се убеди за сетен път как всичко бе изпипал с вкус.

- Букви като букви! - инатливо се опря на кръчмаря. - Червеното е на мода днеска, много се харчи!…

Думите му вкиснаха Самсара, той плюна по посока на табелата и изля проклетията си върху Алипия:

- Ти какво си се захилила, ма?… Марш вкъщи!  

Алипия обитаваше с баща си етажа над механата,където се бе родила, след което майчицата й, за зла участ, напуснала белия свят. На Гогена му стигнаха неделя-две да открие как това “вкъщи” Самсара го имаше за кафез на дъщеря си.

Първите дни напразно Пейчо обикаляше привечер под прозорците на кафеза със скритата надежда да зърне момичето, чиято усмивка неволно бе прогонила съня му, защото ярко озаряваше връхлетяващите го нощем мечти. На втората седмица той не издържа, спазари бандата на Мангелото - кларнет, тарамбука и акордеон.

Механата бе затворила към полунощ и Самсара, капнал за сън, не успя да се добере до възглавницата, стреснат от музикалната гюрултия под прозорците му. Незнаен трубадур в тъмата, гушнала спящите улици, бе подхванал шлагера за морската сирена с апломба на петле, кога се учи да кукурига. Акомпанираше му кларнет, неговата ориенталска колоратура съществено се разминаваше с кукуригането. Кларнетът се вайкаше в отчаяние и свирнята му избиваше на маане, което за тукашната публика си бе съвсем в реда на нещата.

На кръчмаря му се накачулиха дяволите. В яловите си усилия да разпознае гюрултаджиите, той ядно занаднича през зейналия прозорец, затулен зад разлистена липа.

- Вашта мама, вагабонти въшливи! - разпеняви се, така и не открил смутителите на нощния покой. - Ще ви дам да се разберете, гиди копелета!… Алипио, донеси ми чифтето!…

Напатен в занаята, Мангелото подбра бандата си и благоразумно се изнесе далеч от механа “Червено знаме”. Изоставеният Пейчо се притаи в мрака, почака Самсара да патакса, че да иде да поспи и той, ако му се удаде.

Немалко вода изтече, преди слънчасалият от връхлетялата го любов живописец да спретне нова серенада. Случи се при безлуние, кларнетът на Мангелото се завайка посред нощ по никое време и натири тишината, докато Пейчо мъчеше да налучка верния изпев в такт с тарамбуката. Предстоеше му да завладява вниманието на Алипия, с какво да е кукуригане надали щеше да го постигне. Пейчо, завалията, не пееше, пееше сърцето му, а акордеонът хленчеше съчувстващ на чуждите страдания. Махалата, разбира се, не се впечатли от някакъв си там блян по незнайната й Алма, спеше си безучастна, макар тоя път трубадурът да се бе справил криво-ляво. Един прозорец над вратата на кръчмата се открехна, а изкушаващ гласец приглушено подвикна:

- Пст!… Насам, насам!…

Пейчо побърза да се покаже изпод липата, примамен от неясното видение на прозореца. Видението на морската му сирена, кой друг би зарязал съня си заради серенада. Свръхзначими чувства и мисли объркваха душевния мир на певеца, той се зае да ги тури в ред, но така и не успя. Всичко би могло да се реши отведнъж, ако събереше мъжество да издума две думици само, да изрече например “Обичам те!…”.

По каноните на подлостта, видението имаше съвсем други кроежи в случая. Дорде трубадурът да се усети, върху му се изля море от нечистотии под гръмогласното тържество на Самсара:

- Следващия път, нехранимайковци, ще ви натикам в нужника!…

Сащисаният от коварството Пейчо търти да бяга накъдето му видят очи, повлякъл със себе си зловонията на този гнусен живот. Не усети кога и как се оказа в крайградската река да се чисти и мие, разочарован от целия човешки род.

На следващото утро Алипия го потърси в ателието. Прекършеният духом и тялом артист унило вапсваше парче ламарина в мрачно-пепеляво, когато се видя споходен от чудо. На крака му беше дошло момичето на копнежите му, на несмелите му мечти. Алипия чупеше пръсти в безсилието си да се избави от измъчващата я вина точно когато пред Пейчо изгря щастието, онова, от сънищата му. Всичките преживелици от предната нощ се изгубиха, сякаш не ги е и имало. Утрото преливаше от слънце, подбуждаше към мъжки постъпки. Мигът благоприятстваше той да се справи с двете неизречени думици. И Пейчо ги изрече:

- Да избягаме!… В тоя град няма живот за нас…

Самсара откри липсата на дъщеря си чак след залез.

- Алипио - викна от кръчмарския тезгях, - слизай да миеш чаши!

Алипия нямаше как да слезе, в същия час влакът я отнасяше с нейния рицар колкото се може по-далече от немитите чаши. Рицарят блаженстваше в лазура на влюбения й поглед, избавил се от представата за време, въпреки ненатрапчивото потракване на колелетата по релсите да го отмерваше с педантична безпристрастност.

Многообещаващото щастие на бегълците свърши на горнооряховската гара.  Поради непълнолетие, Алипия не можа да представи паспорт на милиционера, сложен да бди срещу външни и вътрешни злоумишленици в поверения му обект. Времената го изискваха, милиционерът зацъка в осъждение - малко му бяха злоумишлениците, та му се налагаше да лови и побягнали девици. Той начаса я отпрати при баща й по надлежния ред.

Поредният сблъсък със съдбата само укрепи убедеността на Пейчо, че орисниците още от люлка не го гледаха с добро око. Дявол знае защо, орисали го бяха с дарба, отредили му да е упорит, пък късметът да бяга от орисания като от чумав. У дома си намери повиквателна за новобранец - възмъжал покрай другото, само че става ли мъж от онзи, който не е бил под пагон! На указаната дата той се озова остриган, объркан и окаяник в казармите на бойния ни флот. Чакаше го, уви, разлъка с морската му сирена.

Сам-самин в орисията си, за новобранеца Гогов едничката близка душа му оставаше Алипия. Изпрати й снимка - той в матроска премяна. Пред фотообектива се бе потрудил да скрие унинието от мъжествения свой лик. Писмата му поемаха през ден към механа “Червено знаме”, но дните си минаваха, а от сирената ни вест.

Дните си минаваха в мущровка на флотския състав, изчеждаха му потта до капчица с всякаквите строеви и бойни подготовки. Не бяха гонитби, не беше чудо! Матросът Гогов до премала биеше крак на плаца, целеше се със съответната свирепост в мишената на стрелковия полигон, безброй пъти я поразяваше наум право в десетката, понеже насреща виждаше Самсара да го фиксира злорадо изпод рунтавите си вежди. Чак късно вечер, след последната тръба, сънят поваляше Пейчо на мига, за да му уреди свиждане с Алипия. Тя приближаваше до неговата койка, усмихваше му се с нескрита тъга в помръкналата синева на очите си, без да отрони и думичка. После си тръгваше, преди нейният рицар да бе изплакал гнетящите го терзания от разлъката.

Командването на флота зачете дарбата на матроса Гогов в рисувалното изкуство по-високо от снайперските му заложби. Вместо да хваща мазоли с веслата, вместо да се мае с усвояването на морски възли и останалите тънкости на мореходството, туриха го да майстори плакати за родолюбивата закалка на състава. Пейчо ги майстори три години, те пък му се губеха в залисията около възпитателните му ангажименти, защото творецът бе прекратил всякакво вземане-даване с часовете и минутите. Улучеше ли свободна минута посвещаваше я на акварелните настроения на морето при буря и покой. Море със самотни русалки, страдащи от загадъчни копнежи. Сред творенията с умилителните му сюжети имаше и едно-единствено платно върху рамка. То стоеше на статива под покривало от зебло откак Пейчо прекрачи в ателието. Абе подхванах един етюд, обясняваше живописецът на когото го попита, ама все не ми идва ред да го завърша.

Писъмце от Алипия той така и не дочака до уволнението си. На раздяла с казармата отнесе от морето незавършения етюд под мишница, увит в зеблото.

Пред механата пристигна след залез-слънце както си беше, с багажа в ръце. Улиците миролюбиво посрещаха здрача, Пейчо спря на отсрещния тротоар, колкото да позволи на сърцето си да се справи с дивото блъскане в гръдта му. Като да го е чакал, от механата изскочи Самсара.

- Алипио, слизай на тезгяха! - викна към прозорците на горния етаж. - Мъжът ти има да разтоварва бира…

Небесата внезапно се сринаха въз Пейчо. Притиснал към сърцето си тайнственото платно, той едва понасъбра силици да запази дух. Ето какво било, Господи, повтаряше си с пресъхнала уста, докато лумналият в душицата му пожар изпепеляваше скътаните там чувства. Мършав плешивец с воднисти очи, препасал дочена престилка, затъркаля бъчонки с бира пред заведението. Алипия се показа в светлината на лампите, ала от отсрещния тротоар верният й рицар не я позна. Не, това не беше неговата морска сирена! Върху образа й, восъчен под мъждукащите крушки, нямаше и следа от лъчезарие.

В лицето й нямаше живот.

Нататък всичко протече като в просъница. Запаснякът Гогов заряза пивницата на кьошето. Времето от своя страна заряза душевно банкрутиралия живописец. Без да може да си обясни как, кога и защо, на сутринта отново се намери на морския бряг. Разтревожени вълнички с настойчивост го уговаряха да не би да му хрумне да нагази в морето.

Злочестият страдалец нагази в по-дълбоки далечни води, нагази за дълго, не би могъл и да го предположи. Риболовната ни флотилия вдигаше котва на път за Атлантика и без да умува, Пейчо се цани художник-плакатист към екипажа. От плакатите му трябва да е зависило ще ядем ли океанска скумрия  през тогавашните времена, защото той презглава се хвърли да ги майстори. Платното с етюда, грижовно увито в зебло, го прибра да събира прах в килера.

Траулерите ловяха скумрията между Северния и Южния полярен кръг. Художникът-плакатист можа да се налюбува на свят, попадаше на изкушаващи го гледки, та покрай плакатите улучи време за някоя и друга картина - пейзажи със знойни красавици в екзотични кътчета. От Огнена земя до Ню Фаундленд ги срещаше Пейчо Гогена и от фиордите на Скандинавия до нос Добра надежда. Но втора любов след Алипия, колкото и да му липсваше, нийде не срещна. Красавиците намираха Гогена из пристанищните таверни, помагаха му ползотворно да си пропива заплатата. Отритнат, както реши, от музата си Алма, той я замени с бутилката, за да забрави, търсеше утеха.

Заплатата на плакатиста се оказа по-скромна от глътката му. На Гогена му се наложи да прежалва картините си заради утехата. Не остана кръчма, бар, таверна по Атлантическите крайбрежия, дето знойните му красавици да не красяха стените им.

За добро ли, за зло ли, изневиделица дойде денят Пейчо да се отърси от забравата, да отрезвее поне в преносния смисъл. Флотилията ни, за всеобща покруса, потъна в бездънните джобове на шмекери от бранша. Шмекерите разпродадоха на тъмно траулерите на флотилията и лишеният от работа плакатист по принуда слезе на пристана, откъдето бе тръгнал.

По родните ширини бушуваше вятърът на промените. На първо време вятърът издуха остатъците от вяра, надежда и любов, доколкото ги е имало у Пейчо след толкова обрати, нищо повече не го задържаше на морския бряг.

В ранния следобед градът клонеше към обичайната си лятна дремливост, пивницата на кьошето не даваше признаци на живот. Пейчо Гогена търпеливо я заобследва от отсрещния тротоар, търсеше следи на незагаснали спомени. Беше дошъл с платното в зебло под мишница направо от влака, пришпорван от жаждата за вести. Всичко си бе както преди, установи унил, загложди го съмнение имало ли е защо да се връща. Взорът му се препъна в промяната, току да я подмине. Я виж ти, помисли си с безразличие, смъкнали ми червеното знаме.

Табелата с пембените букви, първата самостоятелна творба на артиста и художника, бе изчезнала.

Пейчо потъпка в нерешителност пред заведението. После, мечка страх, него не, набра сърце да влезе. Подмененият интериор, нов-новеничък, не го впечатли, вторачил се бе в жената зад бар-плота.

- Затворено е - подвикна жената, улисана да бърше огледалата наоколо й, - ще работим от утре!

Тя вдигна глава и го позна. Двамата безкрайно дълго и в безмълвие се вглеждаха един в друг, сякаш времето престана да съществува.

- Върна се, значи! - със сломен глас произнесе жената. От мъртвия й поглед лъхаше безнадеждност. Паяжината от бръчици под очите, повехналото лице, жълтеникаво-сивите остатъци от разкошната й някога коса, свидетелствуваха за преживелици и разочарования.

- Амиии… - измънка блудният гурбетчия, мислите му се бяха разбягали коя къде свари. - Аз ти писах, писах, ама…

Без думица да отрони, жената измъкна изпод тезгяха връзка писма.

- Старият, Господ да  го съди - каза, - ги беше скрил в сандъчето с ловджийските му патрони…

Намерила ги след като Самсара и зет му сменили местожителството си със старозагорския затвор. Двамцата двайсетина години припознавали погрешка заведението за свое и съдът им начислил по две петилетки за заблудата, с конфискация на имуществото.

При връхлетялото го цунами от изненади Пейчо едва успя да се закрепи върху еднокрако столче пред тезгяха. Той опасливо се заоглежда за отсъстващите подробности.

- Няма ги - поясни жената през изтървана въздишка. - Баща ми, проклетникът, не доживя до амнистия. И оня, така и не се мярна повече…

Оня, плешивеца с рибешките очи, за когото Самсара оженил механата и му дарил дъщеря си за зестра, вятърът на промяната го издухал по дяволите.

Гогена изпита изгаряща потребност от чаша водка, запреглъща като риба, безмилостно изхвърлена на брега. Алипия му наля и докато с чистенето да приключи, остави бутилката за компания на гурбетчията-възвращенец. Всичко, каквото имаха да си кажат по повод намесата на коварната Фортуна в живота им, казаха си го.

Жената привърши с чистенето след полунощ. От цунамито и умората Пейчо бе заспал до пресушената бутилка, прислонил глава върху никела. Алипия понечи да го събуди, подвоуми се, после вдигна подпряната до краката му картина и я извади от зеблото.

- Господи боже! - изстена жената. Пъстроцветният сюжет на етюда върху платното жестоко я уцели в сърцето.

На крайбрежни скали в незнаен залив от картината златокоса русалка със сапфирени очи се бе отдала на измъчващи я скрити копнежи. Самовглъбеният й поглед не виждаше как недалеч, сред черно-сините води на залива, се давеше обречен нещастник. Със сетни сили той протягаше в отчаяние ръце към русалката, преди да го е погълнала морската бездна. Бездната гъмжеше от злотворни гигантски октоподи,медузи и сепии, чудовищата дебнеха сгода да завлекат удавника на дъното. Разминал се с несподелената си любов, на обречения му предстоеше да погине мърцина.

Жената разпозна в русалката образа си от забравената вече младост. В преораното от орисията му лице на удавника откри току-що завърналия се гурбетчия - състарен, прошарил се, и разпилян по скиталческата си безпътица.

Алипия заплака безгласо и нямаше утеха, която би пресякла обилно стичащите се по страните й горчиви сълзи.

Последен пристан на артиста и художника даде пивницата на кьошето - един от закътаните тихи пристани из заливите на житейския океан. Пейчо навечно пусна котва в задния двор на заведението. Барманката му преотстъпи стара дъсчена барака да има творецът къде да се прислони. Гогена тутакси въздигна бараката в ателие, ателие “Гоген”, за живопис, изобразително изкуство и рекламен дизайн. Още прощъпалник прихвана маята от онзи смахнат кавказки табел-майстор Нико Пиросманишвили /чиито улични метачи, хамали, латернаджии, дами от кафе-шантаните, гуляйджии на теферич трайно заселяваха картинните галерии по земята/ и табелното творчество му предоставяше необятно пространство за изяви без граници.

В артистичния безпорядък на ателието около статива на маестрото, с разхвърляните палитри, четчици, багрила и шпатули, с подпрените покрай стените платна в рамка се улавяше бурна работна атмосфера. Купището пластмасови ведра с латексова боя, баданарките, бояджийската помпа и стълба в единия ъгъл, торбите с гипс подсещаха за непридирчивост  в занаята.

Интимният живот на Гогена протичаше зад дочена завеса. Тя ревниво скриваше спалното му ложе - дървен одър с протрита черджица отгоре. На стената срещу одъра етюдът с русалката одухотворяваше интериора. Нощем по малките часове Пейчо стигаше до ложето и останал уединен със своята Алма преди сънят да й го отнеме, подхващаше старата си прочувствена изповед - за душевните им перипетии, за мъките и страданията, минали през сърцето, които, странно защо, хората наричаха любов.

* Алипия - от гръцки ез., Безгрижна