КЪМ ИЗВОРА…
КЪМ ИЗВОРА…
“Ако разполагах -
каза си малкият принц -
с петдесет и три минути,
бих тръгнал съвсем спокойно
към някой извор…”
А. дьо Сент-Екзюпери
Към извора тръгни полека…
Да имаш време да откриеш
най-живописната пътека.
И нека тя не бъде кратка…
Да имаш време за тревите -
с нозете си да ги погалиш.
За мравките да имаш време,
за пеперудите и птиците -
очите ти да ги последват
в загадъчното им пътуване…
Под сянката на сто дървета
умората си да оставиш
и да я грабнат ветровете…
Да имаш време да изпиташ
най-съкровената си жажда
и като спомен от целувка
на устните си да я носиш…
По стръмното да се изкачиш
и да запомниш всеки камък,
ръбатия си гръб подложил
на пътя ти към върховете…
Да опознаеш страстно сушата -
дошъл от мъртвите пустини,
дъхът й огнен да премине
като вихрушка през сърцето ти…
Чрез шепота на всяка крачка
да надживееш самотата си -
и чак тогава да отпиеш
на извора от светлината…
ЗА ТЪМНОТО В ДУШАТА СИ МИ РАЗКАЖИ…
За тъмното в душата си ми разкажи…
За светлото - сама ще се досетя!
Къде погребваш мъртвите мечти
и трепетите тайни на сърцето;
къде оставяш другото си „аз”,
когато се усмихваш на подлеца,
къде таиш гнева си необязден
и храниш на омразата живеца…
За тъмното в душата си ми разкажи…
За болката, която те изгаря…
За спомена, от който ти горчи
и за кошмара, който се повтаря…
За грешките - човешките - и тези,
които само Господ ни прощава…
За стъпките ти по ръба на бездната
и за сълзите, в тъмното оставени…
За пътища с примамливи лица,
внезапно свършили във пустотата…
Накрая ми кажи за любовта
и вечната й сянка - самотата…
Как носиш туй, което ти тежи,
как с мъртвите любови се сбогуваш…
За тъмното в душата си ми разкажи -
и светлото сама ще дорисувам…
НЕ ХЛЯБА СИ…
„Пущай хляба си по водите,
защото след много дни
пак ще го намериш…”
Книга на Еклисиаста, 11:1
Не хляба си - душата си ще пусна
някой ден да тръгне по водите
и няма да е кратко туй пътуване
през водопади, прагове и бързеи,
под сенките на плачещи дървета,
край перките на смеещи се риби…
Земи-пустини и земи-градини
като листо душата ще преплува.
Ще я примамват камъни към дъното -
прохлада и покой ще обещават,
но тя ще ги подмине, запленена
от трескавия шепот на морето…
Ще спре за малко в речните пристанища,
от тях ще си открадне шепа спомени -
милувка вятърна, моминска песен
и къс небе… Но няма да остане.
И чак когато вече е научила
езика на светулките и мидите
и знае всички тайни на морето,
на въздуха, земята и звездите,
ще спре на най-измисления остров,
като мираж изплувал от вълните
на нейното желание за връщане,
за бряг и обич…
Там ще я намериш…
КОГАТО ДОПИВАШ…
Когато допиваш
сутрешното си кафе
и с него преглъщаш
хапчетата за кръвно,
стрес, киселини,
не забравяй да си вземеш
и една доза надежда -
без нея как ще оцелееш
в този объркан свят,
в който смъртта
е въпрос на време,
а любовта -
на случайност…
ГОВОРИШ СИ…
Говориш си сам
с екрана на телевизора,
взираш се
в печалното лице на луната
и накрая си пожелаваш
лека нощ…
Само че някой друг
трябва да ти каже “Лека нощ!”,
за да е лека нощта ти,
но онзи, другият,
в този час
също заспива сам
на своята планета,
говори си
с екрана на телевизора,
взира се
в печалното лице на луната
и не подозира,
че съществуваш
някъде във Вселената -
на една галактика разстояние…
ДЕНЯТ…
Денят
ни разтрошава на части
някаква част от нас
отива на работа
блъска се в тролея
някаква част от нас
пазарува в супермаркета
брои си стотинките
някаква част от нас
прочита вечерния вестник
и си ляга веднага
след късните новини
нощем събираме
отломките от себе си
лепим ги със сълзи
дорисуваме ги със сънища
но нещо ни се губи
не беше ли оная
мъничка частица
с която трябва да обичаме
защото
животът без любов
е смърт
какво значение има
че още дишаш…
ПЪТНИКО…
Вградили тялото й в чешмата
и там, където гърдите й
изпуснали последния си дъх,
бликнали два чучура…
Родопска легенда
Пътнико,
ти, който почука
на вратата на моята болка,
не пускай бесовете ми,
ако не можеш да ги укротиш,
не отключвай жаждата ми,
ако не можеш да я наситиш,
не събуждай спомените ми,
ако не можеш
да ги приспиш отново…
Не влизай в омагьосаната гора
на моите сънища
и не се опитвай да пиеш любов
от кладенците на очите ми -
отровна е тъгата в тях,
повярвай ми -
огледаш ли се в нея,
ще останеш там завинаги…
ОТИВАТ СИ СЛУЧАЙНИТЕ ПРИЯТЕЛИ…
Отиват си
случайните приятели…
Но ти не можеш
просто да си идеш,
защото с теб
до смърт сме се напивали
с горчилка от една и съща чаша…
Защото сме поделяли по равно
последните трошици от надежда,
събрани в коловозите на времето,
с които сме спасявали
душите си…
Отиват си
случайните приятели…
Но няма как от мен да си отиде
едната половина от сърцето ми,
разпъната на кръст…
И да ме има.
