БУРЯ В СОЗОПОЛ
БУРЯ В СОЗОПОЛ
В летния ден, връхлетени от хладния вятър,
се приютихме в една изоставена къща
и наблюдавахме бурята как над водата
сила набира и вече деня преобръща.
Полета плавен на гларуса рязко помете,
взе мекотата му и го направи тревожен,
и заличи всеки цвят, стана мътно морето
като облечено в чужда, набръчкана кожа.
Вярно, че бяхме на сухо и бяхме под покрив,
ала усещахме всичко, което се случва,
сякаш изчезна небето, а силният порив
облаци бързи довлече, над фара ги скупчи.
Неописуемо бе да се сливаш с простора,
като насън да се спускаш и да се изкачваш,
и да се носиш в ехтящия въздух нагоре,
докато бурята тебе самия те сграбчва.
Брулеше вятърът двете смокини отсреща,
вееше дъжд и го удряше косо в стъклото,
и със свистене из целия залив летеше.
После отвя старостта и ни върна живота.
НА ПРОЗОРЕЦА
Беше истински дъжд
и внезапно дойде с гръм и тътен,
непознатият мъж
с кон се спускаше бавно по пътя.
Планината отзад
беше някак си странно мъглива,
към безлюдния град
тоя конник видях да отива.
Станал бе вир вода
и небрежно юздата държеше.
Върху него дъжда
тежко с едрите капки плющеше
като удар с камшик.
Ала той продължи примирено
и така наруши
всяка скука на тая вселена.
Този миг свобода
си откраднах и даже се влюбих.
Но мъжът под дъжда
неусетно се беше изгубил.
* * *
Аз се връщам назад през камари от струпано време
и си търся живота, ограбен отдавна по пътя.
Колко малко за себе си някога исках да взема,
колко много неща премълчах и успях да преглътна.
Гледах вечно нагоре и в някакъв облак откривах
онова, от което човек на света се нуждае,
все нататък ме теглеше някаква муза щастлива
и в небето безкрайно намирах родина накрая.
Вече знам, ако иска земята да бъде родина,
не достигат реките, макар да са толкова бистри,
планините не стигат, макар да са толкова сини,
и пръстта й не стига, макар да е толкова близко.
И когато изсмуква от теб и последните сили,
и на твоята обич синовна отвръща с омраза,
шапка щом ти крои или готви отровното жило,
и в безумни години да бъдеш вграден те наказва…
За какво ти е? Бягай, където ти видят очите.
Но стоиш с подкосени крака като стълб и не можеш.
Няма даже кого с прималяло сърце да попиташ:
За какво ми е тоя живот, за какво ми е, Боже?
* * *
Пътувахме в мъждивото пространство
на нощ, която взе ни всичко свято,
и неусетно без очи останали,
приемахме мига като проклятие.
Родината с одрипавели пазви
притискаше ни с плач и ни душеше.
За някаква вина ли ни наказваше,
или самият ни живот бе грешка.
И като младенци, от страх сковани
пред майката, обсебена от лудост,
се питахме чии са тия длани,
които стягат гърлото и удрят.
За кой ли път побягвахме от храма
на бедната, измъчена родина,
но тя беляза пътя ни измамен,
а нейната съдба и нас постигна.
От тъмната й власт освободени,
да можехме да полетим на воля,
а после пред олтара й смирено
да коленичим и да се помолим.
Там, в края на нощта, един отблясък
просветна по лицето й далечно
и очерта контурите неясни
на някакво усещане за вечност.
* * *
На площада Сан Марко камбаните бият тържествено
и разнася се щедрият звън до самата лагуна,
съпровожда по целия път карнавалното шествие
и заглъхва, потъвайки в своя следобеден унес.
И пристъпват в магично мълчание странните фигури,
същества от друг свят с бледи маски и пищни костюми
и сред този разкош и изтънченост в няколко мига
постепенно се стапя и губи се всичко разумно.
Тържествуват сега кринолини, ефирни воали,
шапки, взети от някой халиф, украшения, перли,
най-изящни дантели от черна до бисерно бяла
и пера в лекомислени тонове – цяла феерия.
Колко много цветя, ветрила, причудлива суетност!
Сдържан жест, театрална целувка, безгрижна походка…
Тези хора не крият охолството, чак до небето
разточително славят и празнично честват живота.
Докато край Двореца на дожите шестват безшумно
и излъчват готическа строгост и източен блясък,
там, в музея Корер парцалива египетска мумия
безучастна към всичко, отдавна лежи и тя с маска.
