Мария Антонова

Ние, дъщерите и синовете, заети с нашите ежедневни проблеми, трудно можем да кажем кога болката и мъката за нашите родители е по голяма: дали когато са живи или когато си отидат от този свят.
По-голямата част от нашите стари майки и бащи живеят самотни по селата и малките градове, а ние, някои от нас много преди 10 ноември 1989 г., заживяхме далече от родителите си, а други, и то болшинството от нас, оставихме сега сами вече старите си родители и тръгнахме по света да търсим своето си щастие. Нещо повече, в много случаи то се изразява само в пътуване за насъщния. Защото, както казва голямата руска поетеса Ана Ахматова в стихотворението си “Мне голос был” – за отишлия да търси своето добруване далече от родината “чуждият хляб горчи като пелин”.
В годините на демокрацията, в която промяната се състоя само за малцина, а народът живее в мизерия и нищета, повече от седемнадесет години това търсене на по-добър живот все повече и повече опосква родината ни така, че от някогашните проспериращи села и малки китни градчета останаха жалките остатъци от алчността на управниците. Пътувайки из страната, особено привечер, всеки от нас е виждал покрай пътя приседнали на малки столчета възрастни жени и мъже, сякаш чакат завръщането на децата си, където и да са те: дали тук в България или далече през океана. Но те чакат, чакат ни мълчаливо, без укор и много, много търпеливо, качество, което и ние навярно някога ще придобием, но когато остареем като тях.
Именно тези мисли ме върнаха към спомена за моята майка. Неотдавна и тя, като всички стари и болни хора, пое своя път към отвъдното. Макар и да имаше двама синове и снахи, се наложи аз да я вземам през зимните месеци. Всяка година в началото на м. ноември отивах при нея шегувайки се с думите: “Хайде, готова ли си да излитаме?”, а тя къде на шега, къде на истина отговаряше: “Добре ми е при теб, но тука май е по-хубаво, но да не беше тази зима!”. Обикновено пътувахме през нощта и рано сутринта пристигахме в столицата. Първите години пътуването не й създаваше проблем, но с времето, сякаш й ставаше по-трудно и по-трудно.
Родена беше в Северна Добруджа, някога под румънска власт. Когато дошли в България, била само на 14 години. Първоначално са се заселили в Добротица (днес Силистренска област), където живее с четирите си сестри и единия брат. Най-голямата й сестра остава в Румъния, тъй като се е била омъжила, но по-късно съпругът й бил убит при р. Драва. Тогава дядо ми решава да прибере самотната си дъщеря, и докато процедурата по подготовката на документите течала, тя се омъжва за румънеца Георге Чологару, на когото години по-късно казвах свако.
Като деца много обичахме майка ни да ни разказва за пътуването им по р. Дунав. Натоварени били на един шлеп с целия си багаж. С тях пътували и конете им. Шлепът се движел бавно, защото, казваше майка ми, че чула един от пасажерите да казва, че имало опасност от силно наклоняване на плавателния съд.
Особено тежък момент преживели, когато починало детето на една тяхна роднина. Капитанът на шлепа наредил да спрат край брега и майката да погребе детето си. Така и станало, защото, казваше тя, “не трябваше да пътуваме с мъртвец”. Но пък добре си спомня колко сълзи е проляла младата майка. Така тя стъпила на новата земя без детето си. До дълбока старост все повтаряла, че някъде около брега на Дунава е погребала първата си рожба.
Когато майка ми била на около 16 години, в селото дошли двама мъже да търсят девойки, които да се учат за певици. На представянето им тя била една от избраните. За съжаление дядо ми не я пуснал. Много плакала, но какво да се прави, не можела да наруши волята на баща си. Но талантът си е талант. Каквото и да работела, тя все пеела. Понякога, през зимните дни, когато си бях вкъщи, казваше, че иска да попее, но се притеснява от хората, “ще си помислят, че ми е станало нещо” и се засмиваше. И добавяше: “Когато отида в моята си къща, ще пея колкото си искам”. И наистина. Откакто почина баща ми, всяко лято бях при нея. Много често с повод и без повод тя запяваше. Гласът й беше хубав, като че ли беше млада. Понякога си мисля, че когато човек прави онова, което обича получава необикновена сила и всичко става много хубаво. Така беше и с моята майка. Макар и вече възрастна, когато запееше любимата си песен сякаш ни хващаше за ръце и ни водеше по стъпките на текста. Пееше прекрасно. Не помня да е имало някой, който да я е чул и да не я е питал защо не е учила за певица. Тя спираше погледа си върху него и се заглеждаше в някаква точка. Този замислен поглед беше нейната тъга. Тя не беше успяла да осъществи най-голямата си мечта – да стане певица.
Преди време я записах на касета и я дадох на г-жа Олга Сагаева от БНР. “Ще потърсим тази песен в нашата фонотека и ако я намерим, ще ви я върна, ако не я намерим, ще ви кажа какво ще правим”. Една сутрин бях пуснала радиото рано сутринта. Изведнъж чувам гласа на майка ми. Тя пееше песента “Раждала майка, гледала”. Макар че бе пусната за кратко, аз бях щастлива, че и моята майка, макар и в не млада възраст, слушаше гласа си по Българското национално радио. Частица от нейната мечта беше осъществена. Гласът й се носеше в ефир, а тя пееше с цялото си сърце. Не бях до нея, но знаех, че слуша сутрешното предаване. За нея това беше голяма неизживяна радост.
Сега, някои ме питат с какво ми липсва моята майка. С много неща. Първо ми липсва нейната твърдост. Тя знаеше какво иска от живота. При нея имаше завидна последователност в отношенията й с хората. При нея нямаше двуличие. Тя казваше това, което мисли. Ако някой искаше съвет, много обосновано ще го посъветва и накрая винаги завършваше с думите: “И бъди честен, не лъжи душата си – защото нея не можеш излъже. Пази се от това”. И още, притежаваше дарбата да прави точна преценка за хората. Достатъчно й беше да разговаря с някого само 2-3 пъти и тя вече беше готова. И винаги, винаги беше точна. Тя умееше да слуша и да наблюдава хората. Навярно това й умение й даваше изключителното й качество. Помня, като деца у нас винаги имаше гости. Баща ми привечер отиваше на автогарата и все водеше закъсали хора, които пристигнали в града, но нямали къде да спят. И мама ги посрещаше. За нас можеше да няма достатъчно храна на масата, но за гостите винаги имаше предостатъчно. Как го правеше това и сега не мога да проумея.
Ето такава беше моята майка. Понякога хората й бъркаха името. Някои я наричаха Дечка, други пък Жечка. Тя не обръщаше внимание на това. Общуваше с всички еднакво и непридирчиво. Дано като нейна дъщеря да съм научила някой от уроците й. Иначе животът ми няма да е лек. Днес хората също говорят добре, но са други… Те могат да те гледат, но да не те слушат… и в един момент ще разбереш, че вече са ти сложили динената кора. А всеки знае какво става, когато се стъпи на нея.
Където и да сме, дали в родината си или някъде далече от майка и стар баща, трябва да знаем, че те стоят приседнали вечер досущ като “Чакащата майка” на скулптура Иван Лазаров и наистина ни очакват… Милите те, нашите стари родители! Как искат да седнем до тях и да си говорим, ако може и до зори. Колко много им липсваме…
Накрая, нека четящите тези редове прочетат текста на тази прекрасна песен, която аз слушах от моята майка!

РАЖДАЛА Е МАЙКА, ГЛЕДАЛА

Раждала е майка, гледала
дорде девет сина хубави
десети Георги грозния.
Георгевата стара майчица
и тя на Георги думаше:
- Георге ле мама, Георге ле,
махни се мама оттука
да не ми грозиш дворето
и деветте сина хубави.
Георги си мама попита:
- Мале мо, стара майчице,
къде да ида, мамо мо,
като съм малък и глупав?
Пътища, майко, не зная,
къде да ида, майко мо?
Георгевата стара майчица
и тя на Георги пак дума:
- Георге ле мама, Георге ле,
в пуста гора да идеш,
да те зверове изедат
да не ми грозиш дворето.
Заплакал Георги и тръгнал
и на майка си продумал:
- Мале мо, стара майчице,
да даде Господ, мале мо,
аз като от двора изляза
чумата в двора да влезе,
да ти синовете измори
и техните дребни дечица.
Самичка, майко, да останеш,
за мене каил да станеш.
Заплакал Георги и тръгнал,
като до гората пристигнал,
чумата в двора влязла,
че й синовете измори
и техните дребни дечица.
Самичка майката останала,
плакала майката, нареждала
за Георги назад да се върне,
но Георги назад не се завърнал.