Христина Панджаридис

Изтри съобщението, което беше пуснал на стената си… уж глуповато и двусмислено, а му се закачиха двайсетина женища… дезактивира профила си.

Имаше поръчки за година напред. „Времето е мое!”, затананика срядата в тон с изтичащото му кафе.

Само един престрашил се мъж го репликираше: „Как ги правиш вдовици, бе, с кал или с куршум?” Човекът се жалеше, не искаше да го затриват в близко бъдеще. Животът си е по-мил от половинката. Правилно! Споделям мисленето ти, брат!

При последните му две връзки с омъжени жени, нещо в житейското чудо щракна, помръдна и хлопна. Задействаха се механизмите на иронията или някой шегобиец се всели в него… но приятелките му скоропостижно се намериха без съпрузи. Овдовяха. Едната полудя от щастие. Разцелува го, препоръча го на съседка и замина по света. Така де, най-сетне не й трябваше нищо повече от една пътна чанта. Късметът й лежеше написан в документите - вдовица.

Изпи кафето и се разбърза.

В 10 часа го чакаше следващата бъдеща вдовица.

Него, вдовеца!