Анита Коларова

Дълбоко съм убедена, че най-големите патриоти са балканджиите. Идете в Троян, в Тетевен, Априлци, Елена и селата наоколо, идете в Пиринския край и вие ще видите навсякъде българския трикольор. Турските филми там не будят особен интерес. Хората воюват всеки ден за залъка и никога не забравят, че са потомци на славни комити.

***

Самонадеяно мислех, че като завия наляво от Рибарица по пътя към Костина, и с вързани очи ще открия лобното място. Помнех - на 3 км. южно от кв. Костина са мостът и красивата продълговата поляна в Тетевенския балкан, към която се спускат гористите склонове на Габрова Кръш и Голям Климаш. В долния край на поляната се вижда каменният мост, а срещу него - паметникът на геройски загиналия, прострелян от куршумите на турските заптиета, но предаден от българина дядо В., Георги Бенковски. В каменните основи на моста е „кървавото кладенче”, наречено така, защото след петте огнестрелни рани в снагата на Бенковски и шестия изстрел, даден от него в слепоочието, турците отрязват главата на буйния красавец с митичен ореол и я измиват в кладенчето, за да я занесат като скъп трофей и доказателство за добре свършена работа /в очакване на наградата/ първо в Ботевград, а после и в София.За сплашване на раята! Защото това не е полуграмотното търговче, скитало из Мала Азия, Анадола и Египет да си разнася абите и да задява хубавици, както твърди Стефан Цанев, а „…човекът, що даде фаталния знак”, /”Епопея на забравените” - Иван Вазов/, вдъхновителят на Априлското въстание, избухнало единствено в неговия революционен окръг, но здраво стреснало империята. Не е друг, а предводителят на Хвърковатата чета, над която се е развявал пряпорец, извезан от учителката Райна Попгеоргиева, наречена Българската княгиня, не друг, а получателят на „Кървавото писмо” от Копривщица, не друг, а любимия герой на П. П. Славейков / „Кървава песен”/, този, чиито думи, казани след погрома, ще помним завинаги: „Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей!”
Не затова ли, след много проучвания на делото му, Иван Хаджийски твърди, че без него „нямаше да видим освобождението на 1878-ма година.” Смъртта на Бенковски- едно политическо убийство на Портата!
Знаех,че веднага ще позная лобното място, ходила бях там. Но не стана така, защото май всичко се беше променило. Още на завоя към историческата местност забелязах нов паметник на Бенковски от признателното потомство. Радостта ми се изпари, защото се заредиха и от двете страни на пътя вили и вилички, на които май не им беше точно там мястото, докато стигнах високите зидове, през които и пиле не може да прехвръкне, на новеничкия палат на фирма” Биомед”, та раздразнено си помислих: „Ето за какво умряха едни - да живеят други.”
Сякаш мястото се беше изпарило. В дясно - дълго и неугледно, запуснато вече „капанче”- кошара, с изрязани от широкостволи дървета два срещуположно поставени „трона” край дървена маса. Купчина дърва за огрев. Хора, насядали около масата, които любопитно ме следяха с очи. От ляво - група работници, бореща се с грамада железни винкели, които подвикваха, унесени в работата си. Попитах ги какво строят. „Естрада!”- отвърна май главният. Наоколо разхвърляно, неугледно. По-натам - детски кът с дървени пързалки и катерушки, наброих и половин дузина беседки, които Гогол би нарекъл „храмове на самотното размишление”, или както там беше в „Мъртви души”. В далечината проблясваше водопад, а есенното слънце вече милваше по-смело върховете на дърветата. Подухваше хладен вятър. Как ли са се чувствали през май, когато снегът в балкана още стои, Войводата и четниците му, когато е трябвало тук да пренощуват в очакване на обещаната помощ? Все пак видях моста и тръгнах по него. Скоро застанах през паметника, ограден от четирите страни с високи кипариси. Сложих с трепетна ръка цветето, което носех, и зачетох вдълбаните букви:
          Георги Бенковски -
    предводител на въстанието
               1843-1876
По-надолу пишеше,че паметникът е построен и открит през 1908 г. от благотворителен комитет „Георги Бенковски”. От другата страна на монумента се четеше този текст: „Поклон вам, съратници - другари на Бенковски”
С истинска суеверна боязън направих няколко крачки към кървавото кладенче. Пресъхнало. Като възпалени от плач очи, ослепели от взиране и вечно очакване да се върне един от най-скъпите синове на майка България.Търсех самота, уединение, за да поплача мълком, да пречистя душата си в размисъл, а нещо трещеше, бучеше, но това едва ли бе реката, защото тазгодишната суша й беше изпила анемичната кръв. Кой звяр ревеше така? Грамадна електрическа помпа бе захапала малкия вир и жадно изсмукваше вода. Вода, нужна за бетона, в който щяха да се впият железата на естрадата. Не издържаха нервите ми. Развиках се на работниците, като че ли те ми бяха виновни, а не ония партийни величия, компетентни по всичко, които вземаха „гениалните” решения. Които се сменяха след поредните избори, но, когато идваха на власт, никога не забравяха да употребят “патриотизма си” за партизанските си цели. И когато се чувствах най-смешна и безпомощна в гнева си, видях табелата. Тя стоеше, забита на едно дърво, не по-малко безпомощна от мен. На нея пишеше:
ЗАБРАНЯВА СЕ
-Повреждането на растителността
-Пашата на добитък
-Разкриването на кариера
-Преследването на диви животни/ Каква страшна метафора за останалите живи след кървавия разгром четници!/
-Всички дейности, увреждащи естествения облик на историческото място.
Била съм в световноисторическото селище Тофино в Канада, известно с 240-градусовата си гледка към Тихия океан. Някога то е било плътно населено от местните жители-индианците. Там ходят посетители, но няма нито една беседка или естрада, няма нищо, построено с цел пари или политика. Законът за запазване на автентичността строго се спазва. Спомних си за Тофино, защото си представих как при честване на разни годишнини на естрадата пред паметника на Бенковски се качват оратори, свири духова музика, играят се народни танци, леят се всякакви празни речи, разиграват се нелепи и бездарни възстановки, неуместни за неговия величаво-трагичен край, слиза се по моста до кървавото кладенче, оставят се дори цветя на паметника, а свещеници извиват глас в заупокойни молитви. Индулгенции дотук. Поляната е така привлекателна! Но тя не е за атракция, господа общински съветници, Бенковски не е атракция! А може би тук по това време се вдига и пушек, не от Черешовото топче, а от ароматната Скара-бира! Изслушали беседата на екскурзовода или учителката за геройската смърт, децата тутакси забравят всичко, и видели катерушките, веднага хукват към тях, майките изваждат приготвените сандвичи и семейно се сяда в беседките, за да се съчетае полезното с приятното. После може и топка да се порита, а и някой подпийнал веселяк-патриот да запее „Стани, стани, юнак балкански”.
Ще стане, но кой да го пробуди? Може би, когато трети петли пропеят!